С бай Миле се запознахме преди години във Франция. Кротък, смирен човечец, родом от едно Видинско село. Беше един такъв сух, дребничък и говореше едно така тихичко, все едно душа няма. А иначе работяга, не се оплакваше от нищо и на драго сърце помагаше на който с каквото може. Ама тая пуста далечна страна все си го плашеше, все чужда си му оставаше, а и езика доста го затрудняваше. А нали си беше и срамлив, та и десетте приказки, които знаеше, рядко употребяваше.

   Един ден бай Миле рече, че ще прави и жената французойка- то заеми, смети, то той тук сам, тя там сама… абе решили заедно да работят. Все ни  е разправял, че жената къщовница, работна- ще се задържи. Пък и квартирата му щеше да побере двама човека, не беше лукс, но си имаше всичко необходимо. Случи се да отида с него да посрещнем благоверната. Тя пристигаше в петък към четири след обяд. Обяснено ѝ беше, че сме на работа до пет, така че ще почака на гарата.

   В уречения ден, аз и бай Миле тръгнахме да посрещаме съпругата. Не бяхме изминали и петдесет километра, а тя вече звънеше защо се бавим. Бай Миле обясни, че до Рен имаме 200 километра и е невъзможно да пристигнем толкова бързо. След още петдесет километра пак позвъни и после пак, и пак, и пак… В Рен бяхме около седем и половина, един от пиковите часове. Попаднахме в задръстване. При поредното позвъняване ясно чувах как благоверната вече крещи в телефона „От София да бях тръгнала по-бързо щях да пристигна. Къде се мотате с она-а-а?“ Опа-а-а-а, тази жена започна да не ми харесва още преди да съм се запознала с нея. Ама нека отдам държанието ѝ на умората, все пак беше пътувала два дни с автобус и стоеше на гарата от около четири часа и половина.

   Когато влязохме в гарата нямаше как да не я позная още от вратата. Една лелка, също на около петдесет години, беше заела централна позиция в салона и нервно поглеждаше телефона си, докато обикаляше около шест-седем зеблени чанти и още два-три плика, като гледаше с подозрение всеки преминаващ и особено негъра, седящ на пейката непосредствено до нея.

   - Айде бе-е-е! О коги ви чекам!?! Я гле`й тоя к`во се е усторачил у мене!- провикна се с пълно гърло лелката, веднага щом ни забеляза и най-безцеремонно посочи чернокожия мъж. Тълпата се вторачи в нас, а аз се опитах да остана скрита зад една колона, но това беше невъзможно, защото трябваше да отида и да помогна на чантите. Приближих се смутено, поздравих на български жената, а после и седящия на близо младеж. Той се усмихна, поздрави и дори предложи помощта си, след като видя неимоверните ни усилия да вземем багажа на веднъж. Съгласих се с удоволствие, но в момента, в който момчето посегна да вземе две от чантите, гръмкия глас на благоверната на бай Миле се извиси над пътниците:

   - Що пипаш бе? Знаех си, че обикаляш да крадеш- и докато се опитам да обясня, че аз съм го помолила за помощ, фурията издърпа чантите от ръцете му и се запъти към изхода. Почервенях и поднесох хилядите си извинения на мъжа, а той ме гледаше неразбиращо, и по-добре. Докато ги следвах към изхода, боботенето не секваше да достига до мен, въпреки че ги следвах на разстояние от десетина метра - Баш па таа чанта ше земе, с киселото зейе- кисело зеле, тази жена носеше кисело зеле от 3000 километра!

   Процесията ни се изнизваше през салона на гарата, водена от леля Здравка, така се казваше, научих междувременно, все едно знаеше къде отива, следвана от бай Миле с традиционно наведена глава и накрая аз, която се опитвах да съм невидима или поне се правех, че не съм с нея.

   Колата ми се видя тясна, а двата часа по обратния път- цяла година. Госпожата не преставаше да разказва вълнуващите си преживявания. Опитвах се да се съсредоточа върху телефона си, но боботещият глас достигаше до всяка клетка на тялото ми. Разбрах подробно какви са новините в селото за изминалите пет-шест месеца, получих подробно описание на всеки един от пътниците в автобуса и перипетиите, през които е преминала. Нямаше как да не наостря уши когато разказваше как, на една отбивка в Германия, ги проверила полицията. Когато помолили шофьора да отвори багажното отделение, оттам се разнесла непоносима воня. След щателен оглед било установено, че една от кофичките с кисело зеле на леля Здравка се е разляла по пода и е намокрила съседни куфари. Нямаше как да не се ухиля, представяйки си хора, влачещи куфари с мирис на зеле, не че не обичам кисело зеле, нали.

   Криво-ляво пристигнахме късно вечерта. По предварителна уговорка трябваше да вечеряме у дома, а после да се приберат. От уважение към бай Миле и новопристигащата никой не беше вечерял. Мъжете седяха около масата, пиеха бира и гледаха поредния мач, а останалите две момичета още се суетяха около печката. Кралската ни процесия влезе и още от вратата леля Здравка се провикна:

   - Така ли работите, бе? Леснията само знаете.

Всички станаха да я посрещнат, ръкуваха се топло с нея, приветстваха я. Рая започна да реди масата, докато Светла показваше тоалетната и банята на новопристигналата. Аз се отдадох на заслужена почивка с цигара и биричка, което ми навлече строгото порицание на освежилата се леля Здравка. Наредихме се около масата и започнахме да вечеряме. Колкото тих и спокоен беше бай Миле, толкова неговата съпруга беше шумна и недоволна. Правеше забележки наред, критикуваше и даваше съвети. Момичетата се бяха постарали да спретнат топла питка, пържоли, няколко салати и гъбен сос. Лелчето не успя да оцени положения труд:

   - О-о-о аз какви питки правя, от тавата излизат. А вътре- памук ти казвам. Райо ти ли я меси? Ще дойдеш да ти покажа някой път как се прави, леля! Светло, ма, ти тия салати нещо не си ги досолила ми се види. Абе, ти нема време да видиш месото заради бирата ли, гле`й к`во е почернело. Я как сте се наредили!

Криво-ляво вечерята мина и гостите си заминаха по живо, по здраво.

   На другия ден заведохме леля Здравка и бай Миле на пазар. Домакинята беше преценила, че липсват много неща в къщата като се започне от хранителни продукти, мине се през перилни и почистващи препарати и се стигне до различни тавички, панички и тиганчета. Заведохме я в един голям магазин, където можеше да намери всичко необходимо. Още на паркинга се зачуди защо има толкова много хора, да не би да е панаира на градчето. Когато всички слязохме от колата и тръгнахме към магазина, лелчето нареди на бай Миле да остане в колата да я пази, че с толкова паплач наоколо, като нищо ще ни я свият. Отне ни доста време да я убедим, че това е почти невъзможно тук- постоянно има хора, паркинга е снабден със стотици камери, а и жандармерията минава постоянно. Вече по-спокойна леля Здравка се сблъска с поредната трудност- въртящата се врата на магазина. Тръгне бързо напред, блъсне се в предната страна на вратата и хоп, тя блокира. Смутена жената бързо отстъпва назад, вратата тръгва за миг, но тя се подпре в задната част и хоп, вратата отново блокирала. След поредица клетви, тюхкания и проклинания успяхме да напуснем препятствието. В магазина се разделихме и тъй като вече познавахме магазина, казахме на бай Миле и леля Здравка, че ще ги чакаме в колата. Вървя между рафтовете, отмятам нещата от списъка и току до мен достигне:

   - Мали-и-и, Миле, страшна скъпотия бе, г`лей гащите, осем евро най-евтиния чифт. Боже, боже! Къде е брашното бе, тука никъде не пише на български. Е, я как да се оправим?!?

Стараех се да се отдалечавам от познатия боботещ глас и този път вървях на зиг-заг с количката. Но всичките ми усилия останаха напразни, защото след десет минути се сблъсках с БГ фурията:

   - Ха да видите! Язък че сте от толкова време у Франция и да не знаете. Мойо вика нема. Нема, ама има, те намерих си боза- заяви ми гордо леля Здравка и размаха една шише пред погледа ми. Не ми отне много време да констатирам, че размахваше рибена супа, която на цвят и консистенция наистина приличаше на боза, но аз не познавам българин, който да може да яде това нещо. Бързо стопих въодушевлението на женицата и тя се запъти да я върне. Не бяха минали и десет минути, когато при мен дотича бай Миле и ме помоли за помощ. Жената нещо говорела с една жена от персонала, хич не се разбирали и били привлекли вниманието на охраната. Колкото и да не исках, трябваше да отида. Още от двайсет метра чувах, как леля Здравка нарежда:

   - Бо-о-о- за-а-а, боза. Къде боза? Пие, гъл-гъл-гъл - жената срещу нея я гледаше неразбиращо и сочеше рафтовете с алкохолни, безалкохолни напитки и стелажите с минерална вода. Леля Здравка не беше доволна и продължаваше да повтаря „Боза, боза, боза“, но с все по-силен глас, сякаш ако го изкрещи онази би я разбрала.

   - Яла, ма, яла кажи на тая, че дира боза - погледна ме вбесена благоверната съпруга. Извиних се на служителката и се опитах да ѝ обясня недоразумението. Облекчената служителка само кимна с глава и се отдалечи. Задърпах леля Здравка към касите, като по пътя ѝ обяснявах, че на френски такава дума няма и че тук няма да намери нито боза, нито баничка.

  - Боже-е-е загубен народ- беше възклицанието на нашенското момиче, преди да плати на касата.

   Такива бяха първите стъпки на новоизлюпената французойка. Има и други трагикокомични случки, но за тях може би друг път.