Мек, засипан с прах път се катери нагоре към хотела, който по-скоро прилича на някогашните почивни станции. Пътят се извива по въздигнат над морето, одран от слънцето хълм. Отстрани камъняк, натрошен от влагата и ветрищата. Следобед е и плажуващите се завръщат, ожулени до кръв от лудялото през деня слънце. Убили са времето, заровени в пясъка, блъскали са карти, озвучавали са с чалга плажа. Яли са и са спали тук, а в още ранната утрин е имало истинско състезание за заветните места на брега, до самата вода. Курортистите гледат със снизхождение и превъзходство на едни други хора, които с усилие кретат нагоре към хотела. Пристигнали са дядовци и баби на море - от пенсионерски клуб... Дошли за някой и друг ден да видят свят... Жега е, но са пременени с новите си дрешки. Пристъпят плахо пред лицето на синята стихия. Процесията на пенсионерите се предвожда от Байчето. Полуизсъхнал на корена си като онези стари дървета, които се събуждат всяка пролет, въпреки излинялата от годините им снага. Той  хроми, но се опитва да бърза. Панталоните сякаш празни. Ето го и парадният вход на хотела. Пред него стои разкрачен възпълен мъжага, сякаш дошъл от друг свят. Излъчва охолство. Черни очила, масивна златна верига на врата, целият в татуировки. До него е клекнал огромен черен пес с изплезен червен език - истинско страшилище. Хората потни и уморени в новите си дрешки се заковават на място . Изгубили са ума и дума. "Ние, такова..."започва да увърта Байчето - "идем, ама..."Стъписани, хората се питат къде е документът за настаняването. Човекът отгоре и кучето му стоят страховито и безмълвно, не ги забелязват. Изморени и притеснени, пришълците не знаят какво се случва. Урвата съвсем ги е довършила, а слънцето още прежуря. Най-после човекът в черно махва неопределено с ръка и хората тръгват колебливо. Заобикалят предпазливо "пазачите" и ето ги най-после в хотела. Настаняват се накрая по стаите и летуването на море започва.

    Ден след ден, времето лети, а новодошлите се застояват по стаите, далеч от плажа. Говорят си за предстоящия гроздобер, за стоката по дворищата. На една тераса са приседнали двама чичовци с каскети. На перваза са сложили две пластмасови чашки с ракийка. Смеят се от сърце на нещо си. Прибоят на морето е далеч и не го чуват. Две женички си припяват нещо, а от стаята им се носи мирис на одеколон. Все пак са на море. Байчето снове насам - натам кахърен. Как тъй ще отминават дните, без нищо полезно да се върши. Това да лежиш на пясъка и да се препичаш на слънце, работа ли е? След размисли и съмнения, накрая го спохожда прозрението и той взема решението - ще почиства от боклуците плажа. Той е само след едно стълбище надолу - съвсем наблизо. Всяка сутрин рано - Байчето е на трудовия си пост. Бори се със захвърлените от плажуващите хартии, пластмасови бутилки, остатъци от храна... Има си и компания - одърпан и  стар гларус. Той следва човека като куче. От време на време прекалява с настойчивостта си и човекът го смъмря и подгонва. След минута гларусът се завръща и двамата продължават обиколката си. Птицата се надява да изпадне нещо за хапване, а на човека му е хубаво, че не е сам в иначе самотното си занимание.

     Най-после идва специалният ден. . Престрашават се - наканили са се да идат при голямата вода. Байчето посреща хората си , застанал мирно като за почест. Подредили са се чинно в колона , хванали са се здраво за парапета. Пристъпят бавно и внимателно , стъпало по стъпало, едновременно, крак до крак, сякаш по сигнал.Модерните хора, натоварени с плажни принадлежности, ги разминават, подтичвайки по стъпалата.със снизходителни усмивки и самочувствие. До самата вода, по мокрия пясък, като на театрална сцена се вихри зрелище и публиката от курортисти се тълпи.Тук е човекът в черно. Съпровожда го огромното му черно куче - било порода нюфаундленд. Понесло е бутилката с вода на господаря си.Представлението продължава, когато бутилката е запратена в морето, а кучето се хвърля във водата да я спасява.. Когато бутилката е донесена , а простолюдието е опръскано обилно от отърсващото се животно, двамата подхващат диалог.Отстрани , на пясъка , до голямата вода, след стъписването от безкрая на морето, вълните , прелитащите гларуси, някой от селските хора пуска касетофон и еква хороводна мелодия. Внезапно групата на пенсионерите се преобразява. Хванати за ръце, залитащи по пясъка, хората с грейнали и радостни лица, загърбили морската шир, извиват кръшно плажно хоро. Наоколо , учудени,, недоумяващи, развеселени, курортистите започват да прииждат към хороводците - радват им се.После музиката секва. На плажа се установява необичайна тишина , нарушавана само от тихия плясък на прииждащите вълни. Хората от хорото тихомълком тръгват нагоре по стълбището. Плажният ден за тях е приключил. Мълчаливи, сериозни, разговарят шепнешком, кретат с усилие по стръмнината на стълбите. Плажуващото мнозинство ги изпраща. Махат с ръце за довиждане,ръкопляскат, някой се провиква , за да бъде чут, пита кога пак ще тропнат хорце...В отговор , за поздрав, пенсионерите се спират и запяват. Начело е Байчето , все такъв - изсъхнал на корена си, маха енергично с ръце, сякаш дирижира.До него е старият гларус. Чуди се на странните човеци , които не влизат в морето.