4.10.2009 г., 18:25 ч.

Левент 

  Проза » Разкази
1202 0 19
11 мин за четене

Питаш  защо пия водка от сутринта, като не ми се пие. Ще ти кажа, от яд. На мене си. Не съм руснак, личи ми, да. И българин не съм, ама малко се понаучих да им говоря езика. Докато работех на проклетия строеж на Мол-а. Защо е проклет ли? Защото ми преобърна живота. Така го завъртя, че не мога да си намеря място нито в Анталия, нито в Москва, нито ако и да ида на Луната. Когато Съдбата си навие нещо на пръста, ако щеш, в кладенеца се хвърли, пак ще стане на нейното. Не ти се вярва? Допий водката, че вече ми се повръща от нея, аз ще  запаля цигара и ще ти кажа. Какво че турците не бива да пушат и пият? И Исус  уж не  позволява много неща, ама си затваря очите за вашата мъка. Всички богове са такива. Затова пий водка и не се замисляй за проклетия живот, още по-малко за любовта.

Като малък  мечтаех да срещна принцеса от приказките, от тия, с русите коси и големите сини очи, които  в огъня влизат за любимия, остават му верни във вечността и Господ им позволява да се върнат от света на  мъртвите при живите. Живеех като насън, училището беше за мен бойно поле, минавах, разбивах противника и продължавах. Докато в последните класове не се оказах с втори баща у дома. Тогава бойното поле се пренесе  на още един фронт. Водех битки отчаяно, но виждах, че губя войната. Добре, че ме приеха в Университета да уча за строителен инженер, та си викам, разгеле, най-после си уредих живота. Ама пак  не се бях разбрал нещо със Съдбата. Още първия семестър увиснах без издръжка - вторият ми баща бе решил да ми даде урок, да ме смири, но  беше сгрешил. Аз бях кален в битки и започнах нова война. Учех и работех, готвех и перях, оцелявах, както се оцелява в джунгла. Виждаш ли какви са ми очите? Тия торбички ги имам от недоспиване още тогава. Чертаех до сутринта, а после отивах на работа или  лекции.

Така случайно се запознах с Атидже. Не беше  руса, нито със сини очи. Но беше богата,  една на мама и татко, и аз реших да се пробвам. Колкото беше красива, толкова се оказа зла. Първата ми любов стана моята първа омраза. Разделихме се,  но ми остана горчилка в душата. Горчи и не пуска, като се сетя за нея, иде ми да убия змия.

Завърших  университета, започнах да търся работа. Беден, кадърен, никой не ме поглежда. Пак опрях до Атидже, че баща ú беше един от шефовете на международна строителна фирма.  Майка ми, като разбра, писна да плаче -  нямало да се върна, ако тръгна да строя по чужбина,  тя ще останела на стари години сама. Ами, и тя не помисли за мен, като домъкна втория  баща у дома, сега и аз не помислих за нея. Направихме формален годеж с Атидже и ми дадоха  Мол-а в София.

Боже, никога не съм мразил толкова  град още от първия ден! Мърсотия, хаос, просяци. Чудех се как ще оцелея в цялата тази каша. Но воинът си е воин. Напук на всичко записах Магистартура в Техническия университет. Отново се появиха безсънните нощи, отново се местех от квартира в квартира, за да мога да смогвам с проектите. Знаеш ли що е корупция? Кимаш, че знаеш, ама не знаеш. В София разбрах какво е. Отивам с проект при професора. Чертал съм моста до сутринта, изпипал съм го отвсякъде. А той ми вика,  не е добре. Как да не е добре, му казвам, а оня го хваща с едната ръка за ъгъла и го къса бавно. Скачам  и се чудя, за гръкляна ли да го пипна или да му фрасна един в лицето, ама вместо това вадя портфейла и плясвам двеста евро на масата. Сега, викам, добре ли е? Е, сега, казва, е  великолепно. Така  завърших магистратура в София, не исках да чуя  за България повече. Не, не пия  водката затова. Заради една жена пия. Казвах си, че мразя всичко в проклетия град. Хубаво го бях намислил, но  Съдбата пак  ми удари шамар.

Живеех по едно време с един българин, студент, свястно момче. Назнайваше английски, и се разбирахме екстра. През зимата вдигнах температура, а на другия ден трябваше да наливам бетон. Знаеш ли как се налива бетон в България, а? Ти го поръчваш за десет сутринта, те ти го карат в 5 следобед, побърквах се, за да спазвам срокове. Наливал съм бетон в осем,  по тъмното вечер, като луд. Та, вдигнах аз температура, и отиваме в близката болница. О, казват, вие сте за Пирогов. Какъв Пирогов, имам да наливам бетон след час, трябва да ми направите нещо, за да мога да ръководя работата. Нищо не може да се направи, ми отговарят. Не може ли? Вадя от джоба двайсет евро и ги слагам в престиката на сестрата. Така кажи, да се разберем, смее се тя. За тия пари и тест за бременност ще ти направим. Така съм я псувал, както не съм псувал в живота си никого. Ама така си мислех тогава, защото Съдбата пак ми извади пръст.

Като минавах покрай строежа, на ъгъла завивах зад магазин за цветя. Майка ми беше луда на тема лалета,   баба ми, та и аз. Един ден, гледам, жълти лалета. Има една турска песен за тях. Много е хубава и  се сетих за нея, само дето,  викам си, аз мразя тоя град и никога няма да го обикна заради никого. Все едно казах, ела вълчо, изяж ме. Гледам лалетата и от вратата излиза жена, малко над мойте години - руса, бяла, със сини очи, като онази принцеса от приказката. Под лъжичаката ме удари и светът ми се завъртя. Разбрах, че ме пита какво искам, а какво исках  ли? Да я метна на гръб и да се спра чак в Анталия, да я сложа под ключ и да не отключвам чак докато не видя смъртта. В душата ми бръкна тая жена, седна си в нея по турски и не поиска да  излезе оттам. Еее, и тук има руси и хубави, но никоя не е Христина. Разбра тя, че не съм много добре с българския, и вика, дай да те уча на български за малко пари. Може, и аз се правя на луд, тъкмо учителка ми трябва на мене. Така започнахме да се виждаме, тя да ме учи на български, аз да я уча на турски. Ама нито аз научих нейния, нито тя научи моя език. Никога не си казахме любовна дума, но душата ми изгоря за нея. Разведи се, казвам, Христина, ще пътуваме по света, Мол-ове се строят от София до Китай, а тя вика, не мога,  как да си оставя оставя детето. И него ще вземем,  казвам, а тя плаче и вика, не мога. Ти си от друга планета, аз съм от астероид.

Тогава точно ми откраднаха документите. Докато пътувах в трамвая,  ме  обрали до шуш. Знам, че и тук е така. Все едно съм в София, няма отърване от България. И ракията ви хептен като тяхната, и мързела ви и той като тях, само дето жените са руси. Та, отивам аз в полицейското, а отпред стои  един дебеловрат. Кажи за какво идваш тука, ама говори и малко английски. Така и така, казвам, обраха ме. То не за парите, язък за паспорта  и другите карти. Дай, вика, двайстина евро,  до половин час ще ти ги дам. Че те ми обраха парите, ти пари от мен искаш, смея се аз като луд. Колко евро имаше, пита оня, като те обраха. Ами стотина, му казвам.  Аз, вика, ще си ги взема от тях. Хубаво, отговарям, и влизам да пиша жалба при полицая. Излизам, а оня ме чака отвън. Ей ти, вика, документите, и друг път си отваряй очите на шест. Така ми каза и  изчезна. Стоя като гръмнат, гледам документите  и не вярвам. Това само в България може да стане. Дай боже, си викам, да се махна от тука и никога да се връщам обратно.

            Вървя  и мисля, това ако е град, аз съм таралеж в джунглата. Ама не знаех какво още ме чака. Отивам на Мол-а и се прибирам каталясал след работа, а на вратата Христина, цялата подута от плач. Бременна съм, Левент,  ми вика, и няма да правя аборт. Нейсе, въздъхнах, дойде ти акъла в главата. Сега вече няма как, ще се разведеш. Няма, плаче ми тя на рамото, ще кажа на мъжа си, че е от него. Ако ме обичаш поне малко, ще ме оставиш да си вървя.  Да си отгледам децата заедно. Седях  аз и се чудех кой път да хвана.  И се махнах от София, та право в Москва.

Смс ми изпратила вчера. Детето се  родило сутринта. Кръстила го на мене – Левент. Защо са ми тия пари, защо ми е тая Русия, защо ми е тъпото пиене, като моето дете е в България? Там ако се върна сега, иска не иска, ще  ми  дава тя да го виждам, може и да се реши на развод. Ей какво ми погоди накрая  Съдбата. Сега се чудя  на кой строеж да отида, фирмата  почва  в София увеселителен парк. И грозният град  може да стане хубав, ако синът ти живее в него...

Хайде, допий  водката сам, пък аз да отида да видя самолета за София. И да избера  хубав подарък за  малкия, че татко така не отива при първороден син.



ЖЪЛТИ  ЛАЛЕТА    Sari Laleler - M.F.O

 

http://www.youtube.com/watch?v=exaX5OVVJUU

 

Със сънени очи се върнах от съня си.

Купих ти жълти лалета от цветарския пазар.

Ако те нямаше, аз нямаше да мога да дойда тук.

Нямаше да обикна този град, да разбера  езика му.

Що за любов е това, не мога  се откажа.

Не мога да трая, ревнувам те, не мога да те деля.

Редовете отлитат, отиват си от ума ми.

Купих ти жълти лалета от цветарския пазар.
   
Да започна отначало този път без да се страхувам!

Да се помиришем взаимно без да се хвърляме в коша за смет!

Редовете отлитат, отиват  си от ума ми.

Купих ти жълти лалета от цветарския пазар. 

Със сънени очи се върнах от съня си.

Купих ти жълти лалета от цветарския пазар. 

Ако те нямаше, нямаше да мога да дойда тук.

Нямаше да обикна този град, да разбера езика му.

Що за любов е това, не мога да се откажа.

Не мога да трая, ревнувам те, не мога да те деля.

Редовете отлитат, отиват си от ума ми.
   
Купих ти жълти лалета от цветарския пазар...

 

* Специално за разказа песента бе преведена от моята приятелка Семра от Бурса, за което ú благодаря с цялото си сърце!



 

 





© Илияна Каракочева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "И грозният град може да стане хубав, ако синът ти живее в него..."

    Впечатлена съм!Отлична разказвачка си!
  • Бръкна ми в ляво - много надълбоко!
    Не знам, можеш ли да си представиш колко...
    Ех, Или*!
  • Трогателен разказ за една човешка съдба поднесен на читателя с голямо майсторство. Поздрави Дими!
  • Предвид малкото ми отсъствие, прочетох разказа със закъснение. Твоята проза няма "срок на годност". Още една човешка съдба, трогнала до дъно сърцето ми.
  • Невероятен разказ! Поздравления!
  • Много ви благодаря за докосването до моя герой и смисъла на разказа.
    Нели, светло е, когато някой препрочита малкия ти разказ.
    Дани, докосването на душата е възможно само когато другият го позволи.
    Благодаря, че си харесала, Диана!
    Марко, синята роза е прекрасна! Жестът ти е много мил. Благодаря!
    Надя, Петя, историите човешки са уникални и неповторими. Наистина ви благодаря, че сте тук!
    Зорница, аз обожавам София, но в разказа основното е как я вижда чужденец, който живее тук. Историята е истинска в своята същност и така я възприема Левент. Аз само разказвам неговите думи. А иначе каквато и да е София, това е моят град и си ми е на сърцето.
    Нина, Светлана, Мария, хубаво ми е, че ми идвате на гости и четете моите малки разкази.
    Благодаря отново на всички за коментарите!
    Поздрави и усмивки!
  • Прекрасен разказ! Поздрави, Илияна!
  • Прекрасен разказ! Сърдечни поздрави!!!
  • Много харесах.
  • Хареса ми, Илиянка, само тази омраза към София малко ме подразни... Иначе - невероятна както винаги
  • Всяка човешка история е невероятна по своему!
  • Благодаря!
  • Илияна, не преставаш да ме изненадваш приятно.Поздрави!
    <img src=http://s18.rimg.info/a4a371518dcb6f62b9833e38dd28fc6f.gif>
  • Благодаря! Поздрав и за теб!
  • Хареса ми, поздрав!
  • Благодаря, Дани! Това е най-хубавото, което мога да чуя за моите малки разкази. И е най-важното за тях - да докосват и вълнуват.
    Поздрав!
  • Отново прекрасен разказ, Илияна!
    Умееш да докосваш душата...
    Поздрави!
  • Благодаря ти... Радвам се, че те е докоснала съдбата на моя герой.
    Поздрав и усмивка!
  • Много е хубаво, Инче... Четох и препрочетох и пак четох....
    Благодаря ти!
Предложения
: ??:??