Облаци. Дим. Пушек. Вдишване. Издишване. И отново – желанието за още никотин. Затваря очи в продължително и бавно изсмукване. Пауза. А сега дълго обогатяване на пространството с цигарен дим…

  Тя стои там сама. Младо момиче на четиринадесет с къса тъмно-кафява коса, боядисана отгоре и на бретона в лешниково. Облечена е с тесни дънки и бял суичер на адидас. Краката ѝ са обути в безцветен чорапогащник и черни олющени маратонки. До нея е розовата ѝ чанта. Ушите ѝ са продупчени, но са без обеци. Моливът и спиралата по очите ѝ са от вчера. Това е Лили.

  Нервно тя тресе крака и се оглежда. Наоколо обаче няма никого. Тук никога никой не идва. Тук зад една изоставена, порутена къща, срещу която виси стар софийски блок. Никой не се осмелява да припари до това задънено местенце, обвито в храсти и дървета, където вечер спят бездомници.

  Тя вади телефона си, за да провери часа. Вече е време. Вдишва за последно от цигарата си, гаси я в пейката и хвърля фаса на земята. Преди още да е издишала тръгва покрай стената на блока по тясната ивица плочки. В движение вади спрей и пръска два пъти в устата си. След това набързо се освежава с дезодорант и нанася малко гланц върху устните си.

В края на дългия блок, излиза на безлюдна детска площадка и я прекосява под диагонал. Училището се вижда пред нея – сиво и призрачно. Облаците в небето гърмят сред сивата и нищожна светлина. Лили се насочва към стълбите.

  На входа стоят бездействащи момчета от единайсети клас. Пият бира и се смеят на шегите си. Щом я забелязват, започват да се смеят по-силно, да я псуват и да жестикулират с ръце по неин адрес. Лили обаче не им обръща внимание. Сякаш вече е свикнала и това не ѝ прави впечатление. Или просто е уморена от вчерашния купон…

  Отваря училищната врата, влиза и затръшва след себе си. Вече смехът на момчетата слабо се чува, но свиренето им с уста кара кожата на Лили да настръхва. Звънецът бие. Лили се насочва към физкултурния салон.  Деца излизат от всякъде, смеят се и си говорят. Но тя просто ги подминава и не ги вижда, докато погледа ѝ не спира случайно на малката ѝ сестра  - Анна. Лили спира на място, където сестра ѝ не я вижда. Заслушва се.

-        Махай се! Не искам да си ми приятелка! – крещи момичето срещу Анна.

-        Но защо? Какво съм направила? – Анна едва сдържа чувствата си. Очите ѝ топли, но тъжни, са свити зад кръглите стъкълца на очилата ѝ.

-        Мама казва, че сестра ти е повлекана. Сигурно и ти си такава. Не искам такава приятелка! А сега изчезвай.

Анна не успява да сдържи сълзите си, побягва към женската тоалетна, която е много близо. Лили тръгва след нея. Започва да проверява кабинките, макар че хлипането се долавя от далеч. Лили прави несполучлив опит да отвори вратата.

-        Ани… - опитва още веднъж да отвори – Ани, добре ли си?

-        Махай се!

-        Отвори ми, моля те…

-        Не! Няма! Заради теб нямам приятелки! Заради теб никой не ме иска! Ти си виновна, Лили!

Болка. Силна болка. Това усеща  Лили. Но не ѝ се отдава. Тялото ѝ се обзема с гняв. Гняв към света и към всички. Удря с всичка сила по вратата на кабинката.

-        Добре! – крещи тя. – Ако искаш! Ревла!

Лили тръгва да излиза. Проследява я силно и дълбоко хлипане, задяване и плач притъпен сигурно в чанта. Капката съжаление отделила се от сърцето ѝ я кара да спре на вратата. Но както всяка капка и тази е изпарена от бушуващ гняв. Лили продължава пътя си.

  Нервите ѝ са опънати. Никотинът по-силно от всякога се изпарява от нея. Дори, ако спре и се концентрира, ще усети как излиза от кожата ѝ. Тя жадува за още една цигара, за още димящо спокойствие.

  В този момент някой провира ръцете си по врата ѝ и я притиска в прегръдка, смеейки се. Това е Галя. Ниска с мазна, права, рядка и черна коса тя се води „най-добрата приятелка“ на Лили.

  Стреснато тя се обръща и поглежда Галя в блещукащите ѝ очи, която не спира да се хили.

-        Довечера. На Витоша. Купон. И ние отиваме.

-        Какво?

-        Ами довечера има…

-        Това го разбрах, но не мога. Вчера нали бяхме, а и майка ми ще ми вдигне голям скандал, ако отидем и днес.

-        О, Лили! Ще ти вдигне един и същи скандал днес или утре!

-        Не знам, Галя…

-        Хайде де! Моля те, ще сме с компания и…

-        И…?

Галя се приближава до ухото на Лили.

-        Ще има и трева. Уредихме го. Симо ще я донесе.

-        Галя казах ти, че няма да я пуша повече! – Лили се отдръпва. – Не разбра ли?

-        Не помниш ли колко ни беше яко миналият път? Помисли си!

И Галя се фръцна покрай Лили. Късата ѝ пола се клатушкаше наляво и надясно. Лили бе загледана в нея, но някой прекъсна отнесеността ѝ.

-        Понякога се чудя защо си ѝ приятелка.

Това е единственият човек, който вярва, че Лили може да се промени. Единственият, който я вижда такава каквато е много дълбоко в себе си. Лили се заглежда в кафявите му очи. Мартин.

-        Здрасти – промълвява Лили и тръгва с него към физкултурния салон, отново.

Никой от двамата не нарушава тишината близо две минути от както седят на пейката.

-        Та какво искаше Галя? – пита Мартин.

-        Ами нищо… казвах ѝ как се опитвам да спра да пуша. – хладнокръвно лъже Лили.

Госпожата по физкултура влиза.

-        Вземи ми чантата, за да ѝ дам бележката за отсъствията. – казва Лили на Мартин.

Той я взима. Несъзнателно вижда многократно мачкано листче да стърчи откъм ципа на чантата. Мартин го дръпва и развива. Започва да чете.

„Пиша ти това, за да не забравиш. Обади ми се, ако си съгласна. Към три часа ще те върнем с кола до вас. Вашите ще спят, няма да забележат колко е часът. И помни най-важното – ще има трева!!! “

Това означава, че Галя се бе подготвила за реакцията на Лили, която се връща и вижда хартийката.

-        Какво е това?

Мартин се изправя и ѝ подава чантата, както и листчето. Изчаква Лили да се запознае със съдържанието.

-        Каза, че повече няма да припарваш до трева. Излъга ме. – Лили отваря уста, за да каже нещо, но Мартин продължава – И то не за първи и последен път, нали? Лили не мога повече да ти помагам. Не мога предавам се.

Мартин я подминава. Тя стои като замръзнала. Като стълб. Мартин беше най-добрият приятел, който имаше. Може би той беше всичко, което имаше напоследък. А сега и него го нямаше. Тя излезе с бързи крачки извън физкултурния салон.

-        Лили? Лили? – търсят я госпожата, както и остатъкът от класа с погледи. Но Лили я няма.

Тя тича през двора, през дъжда и плаче. Стига до училищния стол и застава от задната му страна, където никой не може да я види. Плаче и продължава без да спира. Заглежда се в една локва. Вятърът брули дърветата. Дъждът се сипе шумно и тъжно. Тя губи представа за времето. Пуши цигара след цигара. Вече се стъмва. Но никотинът не може да я успокои – за пръв път. Има само едно нещо, което може да я успокои. Но тя трябва да се бори. Опитва се. Но... но не може. Какво още можеше да загуби? Самата тя знаеше, че нищо. Извади телефона си и звъни…

-        Галя – подсмърква тя силно и се опитва да овладее гласа си, защото осъзнава, че все още не е спряла да плаче. – Можете ли да ме вземете?… При училището съм. Отзад на стола... Добре, чакам ви.

След няколко минути клаксон кара Лили да подскочи. Тя се изправя и подава глава. Вижда как Галя ѝ маха от една кола на улицата. Тича до там, макар че дъждът вече не е толкова силен.

  В колата тя е мълчалива. Запознава се с двете момчета вътре, но не говори особено.

  След двадесет минути са вече на Витоша сред поляни в мрака. Една вила се открива в далечината. Това е лятната вила на Симеон (Симо). Лили я беше виждала на снимки.

  Слизат и с Галя влизат вътре, където се вихри луда музика, хора се хилят много високо и всичко живо пие алкохол и пуши по една или по няколко цигари на веднъж.

-        Купон! – крещи Галя. – Хайде, Лили, ела да те отпуснем.

Галя я завлича на едно от диванчетата при Симо.

-        Дай две цигари от най-хубавите. – Галя.

-        Добре – казва Симо и издишва в тяхна посока облак омаен дим. Подава им цигарите. Галя ги хваща, но Симо леко ги подръпва заедно с ръката ѝ към него. – Галя ти си плати твоята още снощи и то много щедро – ухилва ѝ се той, както и тя на него. – Но Лили не е.

И двамата я поглеждат. Лили се чувства малко неудобно. Галя заявява:

-        Това ще го уредим след малко – и намигва на Симо.

Галя подава цигарата на Лили.

-        Излез на терасата през онази врата, след малко идвам и аз. Много ми е шумно тук. Запали цигарата направо отвън.

Лили, без да продума, тръгва и излиза през стъклената врата навън на терасата. Обляга се на парапета и чака.

  След около минута някой прокарва ръце по талията ѝ и я притиска в силна прегръдка. Лили се опитва да се завърти, но не може.

-        Хей, Лили, как си? – Лили разбира по гласа, че това е Симо.

-        Какво правиш?

-        Ами мислех, че Галя ти е казала. – и Симо я притиска по-близо до себе си.

Лили го избутва и тръгва към вратата.

-        Идиот! – заявява тя с нотка паника в гласа.

Симо я хваща за китката и я дръпва. Тя се завърта и застава в пряка близост до него и му удря силен шамар. Той се хваща за бузата. Лили бързо се обръща и вижда как Галя стои на вратата от вътрешната страна и наблюдава ухилена какво се случва отвън през стъклото с бира в ръка. Симо отново хваща Лили през кръста, но още по-силно. Тя започва да пищи и да вика в зов Галя да ѝ помогне. Но единственото, което прави тя е да се смее. Лили започва да рита и едва се отървава от хватката на Симо. Този път иска да си осигури време да избяга и го удря силно в корема с юмрук. Побягва по тераса и поради липсата на стълби скача от парапета. На земята се премята заради височината, но продължава да тича. Обзела я е такава паника, такъв страх. Но не може да мисли сега. Продължава да тича. След пет минутно тичане, тя стига до някаква скала, чиито край не се вижда добре от мъглата по билото, но със сигурност е високо. Лили чува крясъци, свирене с уста и неконтролируем смях някъде доста зад себе си. Вижда светлини от фенери. Още повече страх и паника. Сълзи се сипят от очите ѝ по-бързо от колкото пороят се сипе от небето. Небето прогърмява зад нея и я стряска.

-        Какво?! – крещи Лили насреща му. – Защо?! Какво съм направила, за да заслужа този живот?! Какво обърках?! – последва пауза за хлипане и подсмърчане под едрите сълзи. Лили осъзнава, че улеснява Симо да я намери, но я е яд толкова много. Но за пръв път на самата нея. – Какво сторих?! Защо всичко е сбъркано?! – крещи тя с всички сили, дерейки гласа си колкото може. – Знаете ли?! – продължи тя – Знаете ли вече не ми остана нищо, не мога повече?! Не издържам!

Тя избърсва лицето си – гланц, разтекъл се грим и спирала. Разрошва косата си. Сваля суичера си. Събува обувките и чорапите си. Приближава се до края на скалата. Застава в позиция на готовност и се затичва напред. Скача нагоре и се обръща с гръб към земята, за да не вижда края. Полита надолу.

  И времето сякаш спира. Има време да помисли за това как разочарова сестра си, как излъга единствения си приятел, който може би и харесваше, как „най-добрата ѝ приятелка“ си умираше от смях, когато тя умираше от ужас…

  Да, Лили има време да помисли за това. Но после нещо друго ù идва на ум. Името ѝ е Лилия. Като на баба ѝ и като на цветето. Онова толкова красиво цвете. Лили се роди красива като цвете. Живя щастлива като цвете. Беше сама, но горда като цвете. И накрая… увяхва. Както всяко друго цвете на света.