20.02.2022 г., 18:17 ч.

 Любов- част 6 

  Проза » Разкази
870 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

     Пред мен се разкри ужасяваща гледка. Любов изглеждаше много по- възрастна, косата ѝ беше изцяло бяла, някогашната ѝ перфектна стойка се беше превърнала в прегърбване, а очите ѝ бяха мътни и празни. В онзи момент се сетих за няколкото пъти, когато ги бях посещавала в последните месеци на Атанас. Любов донякъде приличаше на него тогава, защото едва се движеше и говореше тихо, но от друга страна в нея нямаше никакъв живец, докато съпругът ѝ преливаше от топлота и благодарност в последните си дни на тази земя. Все намираше за какво да се усмихне, молеше ме да му разказвам за благотворителната си дейност и за хората, на които помагах. Въпреки мъките, през които беше преминал, той беше заспал с усмивка и така беше напуснал този свят, донесъл му толкова болка и толкова обич. А сега бях застанала пред приятелката си, която се беше превърнала в призрак.

     Човек може да очаква, че жилището на човек с така объркана душа и толкова хаотични мисли ще бъде разхвърляно, но апартаментът на Любов беше подреден и чист като за инспекция. Въпреки това не беше уютно, а из въздуха се носеше отровната миризма на самота. Имах чувството, че нещо спираше дъха ми.

     Никъде нямаше нито елха, нито коледна украса, но нищо не попитах за това, просто седнах на плетения стол и позволих на домакинята си да ме завие с одеяло, въпреки че не на тялото ми му беше студено. Наля ми  кафе и с трепереща ръка изсипа няколко пакетчета захар в чашата ми. След като повтори същата процедура и със своето кафе, тя седна срещу мен и промълви:

- Е, как върви животът?

- Добре съм, благодаря. А...

- Как е семейството?

- Доста добре, всички сме здрави. Пламен се ожени миналата година и сега чака първо дете. Само да видиш Матей и Владо обаче! Големи са пакостници, кипят от енергия и все нещо кроят. Прекрасни деца са, но не знам дъщеря ми как се оправя с тях.

- И те са лисичета като баба си. – усмихна се вяло събеседничката ми. Аз потрепнах:

- А ти как си?

           Любов ме изгледа изпитателно и накрая рече:

- Откъде имаш адреса ми?

- Ирина Стоевска ми го даде.

- Ясно. – тя се облегна назад. – Хубаво момиче е, ама много приказва. Всичко ти е обяснила, нали?

          Кимнах, а старата ми приятелка продължи:

- Тогава защо дойде тук? Какво повече искаш да научиш?

      Отпих от кафето си, но въпреки притеснителните количества захар в него все още ми беше горчиво. Накрая обясних:

- Дойдох, защото исках да те видя. Притеснявам се за теб!

       Тя не ми отговори, просто продължи да разбърква кафето си и лъжичката постоянно звънтеше, удряйки се в стените на чашата.

- Как всъщност се случи това? – попитах, търсейки обяснение на фактите, които Ирина ми беше посочила.

       Любов въздъхна:

- Когато Атанас почина, Светлин беше много затворен. Окуражавах го да участва в разни състезания, да спортува, да излиза с приятели... Той започна да се връща по- късно, но аз нямах проблем с това, вече не е малък. Една вечер обаче се върна в три и не беше на себе си. Веднага разбрах, че е под влияние на дрога, но сърцето ми не искаше да го признае. На сутринта седнах да поговоря с него и той се съгласи, че е било глупава грешка. Обеща, че повече няма да се докосва до наркотици.

       Едва дишах, докато я слушах. Ирина ми беше обяснила, че историята не продължава по щастлив начин, но все пак се надявах всичко това да не е истина. След кратко мълчание домакинята ми продължи:

- Мина известно време и сякаш всичко беше наред. Той отиваше на лекции и се връщаше, купил хляб или каквото там ни трябваше. Все още излизаше с приятелите си до късно, но никога не се връщаше пиян или дрогиран. Все пак нещо ме притесняваше, защото го чувствах далечен. Не миришеше особено, нито пък имаше някакви сигурни физически промени, по които да си личи, че все още взима дрога, но нещо ме глождеше в поведението му. Чисто физически не ме отблъскваше, но често искаше да е сам в стаята си, която сякаш беше негово лично царство. Когато аз отивах на гости у някой роднина, той никога не изявяваше желание да идва. Беше твърде спокоен и летаргичен, сякаш всичко му беше безразлично. Един ден го изчаках да излезе и му претършувах стаята. Така му намерих тревата, дори видях, че си е взел отнякъде лула. Искаше ми се да изляза и да преобърна целия свят, да излея гнева си върху каквото ми попадне, но знаех, че това нищо няма да реши. Когато Светлин се върна, оставих лулата му на масата и се опитах да бъда безразлична.

     Помислих си, че с безразличието си тя се е опитвала да го накаже, както преди години родителите ѝ бяха наранявали нея.

- Казах му да прави каквото си иска и след това той спря да се крие. - продължи събеседничката ми. - Съвсем скоро след това срещнах приятелката му Поля в магазина и я поздравих. Мислех си, че тя не знае за заниманията на сина ми с дрога, и я попитах защо вече не идва на гости у нас. “ Разбира се, Вие не знаете!”, каза ми тя. “ Един ден дойде до квартирата ми и беше дрогиран. Не можех да повярвам, че това е той, че си е причинил подобно нещо. Изобщо не можеше да мисли! Беше си втълпил, че му изневерявам, и ми посегна. Разбира се, веднага го изгоних. Знам, че Вие не сте виновна, но не искам да го виждам повече.“ . След тези думи си тръгна и аз дълго останах там, защото не можех да се помръдна. У дома пък беше някакъв ад. Гадеше ми се от миризмата на трева, която се носеше от Светлин. Освен това и очите му станаха червени и предполагам, че преди това си е слагал капки, за да не личи. Почти не си говорехме, когато той беше в апартамента, а иначе обикаляше кой знае къде, сигурно по улиците е спал. Идваха полицаи да го търсят за притежание на марихуана и кражби и ме разпитваха, но аз нищо не можех да им кажа за него.

       Запитах се дали е трябвало да им каже къде е синът ѝ, ако беше знаела.

- Спомнях си как се грижех за Наско, когато ракът му изпи силите. – обясни ми Любов. - Беше съсипващо да го гледам така и да знам, че не мога да му помогна, че не мога да спра болката му. Сега отново се чувствам по същия начин, гледайки как синът ми се съсипва и не можейки да направя нищо, за да го спра. А най- лошото е, че той сам е виновен за състоянието си.

Тогава аз хванах ръката ѝ с думите:

- Мога да ти помогна! Ние...

- Не, не можеш. Знам колко ценна е за теб благотворителността, но трябва да проумееш, че невинаги може да се помогне.

- Чуй ме! – настоях аз. – Не са малко тези наркомани, които получават помощ. Има клиники...

- Изобщо не разбираш за какво говориш! Мислиш си, че доброто движи света, че хора като теб могат с малко подкрепа магически да оправят животите на хора като мен, но грешиш.

     Сърцето ми се сви. Хора като мен и хора като нея... опитах се да кажа нещо, но тя продължи невъзмутимо:

- Помниш ли онзи филм, който гледахме на премиерата, когато бяхме на седемнадесет?

   В платното на ума ми изплува ясен, но отдавна непотърсен спомен. Лентата разказваше историята на млад мъж, посегнал към наркотиците, за да избяга от травматично преживяване. Борбата му с дрогата беше жестока, но накрая той успя да се справи и да поеме в ръцете си контрола над живота си. На нас двете историята много ни допадна, но тогава бяхме само странични наблюдателки и не вярвахме, че нещо подобно може да се случи на нас или на някой наш близък.

- Е, мисля, че ти бъркаш филма с реалността. – рече старата ми приятелка. – Твоите фондации и постоянно усмихнатите им доброволци не могат да решат всеки проблем. Защо все още смяташ, че краят винаги е щастлив? Ще ти кажа истината- не можеш да помогнеш на хора, които не ти искат помощта. Светлин не мисли, че има какъвто и да е проблем, за да търси облекчение. Прекалено пристрастен е, за да се откаже, дори и да искаше. Преди два месеца дойде, защото беше намерил отнякъде новия ми адрес, но накрая пак ме окраде и избяга. Нищо няма да се промени!

    Гледайки я, аз се изпълвах с чувство на смазващо безсилие. Изреждах в главата си различни хора, на които бях помогнала през годините, и виждах техните искрени усмивки, светналите им лица. Но Любов беше потънала в мрак, очите ѝ вече не разпознаваха светлината... възможно ли беше за нея вече да няма спасение?

- Моля те, иди си! – промълви тя. Аз дори не помръднах, но тя не повтори, просто ме гледаше с все същия празен поглед. Най- сетне се изправих и тръгнах към вратата. Когато излязох на стълбищната площадка, аз се обърнах и казах тихо:

- Довиждане, Поетеске!

- Довиждане.

       Дълго седях пред вратата, която Любов беше затворила завинаги за мен и за всички други хора, и в главата ми се повтаряха старите ѝ думи “ Ще се справим, обещавам ти!”.

» следваща част...

© Лилия Ицкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • С тревата слаба работа, нещо и за хероин? Може да се подсили. Щото трева пушат на всякаква възраст.
    много добре пишеш!
Предложения
: ??:??