Пържените яйца и кафето вляха нова енергия в тялото му, но странно обзелата го възбуда трябваше да бъде охладена.  Той се вмъкна в банята и пусна душа. Силната струя облекчи схванатите му мускули и разля спокойствие по тялото му. Беше си много практичен човек. Такъв го беше направила съдбата му, животът му и, въобще , съществуването му сред хората. От малък беше разбрал, че има различен светоглед към нещата от живота. Най-много обожаваше спомените си от летата, прекарани в тази къща.  Старите му бяха разкрили един нов свят.  Бяха му показали, как покрай лошата дума, човек се учеше, колко е скъпа и ценна добрата похвала, как покрай доброто, се раждат нови, красиви чувства и как то е като тиха болест, влезе ли веднъж в сърцето ти.

            - Дааа, светът, дядовото, не е добро място, ако ние сами не го виждаме като такова. Но видим ли веднъж, онази другата  му сила, живинката му, то ще си имаме за цял живот огънче да ни трепка и свети в душата. – често говореше дядо му Тодор.

              - Аз как да го видя такъв, дядо? – питаше го наивно и по детски той.

        - Ех, момчето ми! Та ти вече го виждаш, само запази този взор до края на дните си. – отвръщаше му старецът, а на набразденото от тежките години от грижи и труд лице, изгряваше една чудна топла усмивка, която посяваше едно малко слънце в сърцето на Теодор.

          Силният стържещ шум, приличащ на чупене на стъкло завари Тео още под душа, зает със разплисканите си мисли за миналото и за жената, която беше прибрал. Той изтръска мократа си коса и прекрачи към прозореца. Две овални парчета лед се плъзнаха по пода към босите му крака. Навън беше задухал студен вятър и една от големите ледени висулки под стрехата на къщата се бе отчупила и ударила в притвореното прозорче. На стъклото му нямаше нищо и той въздъхна, наведе се  взе двете парчета и ги пусна в мивката, а после затвори прозорчето. Протегна се да завърти кранчетата и спре водата, когато  същият силен трясък долетя от всекидневната. Крановете останаха незатегнати и водата си капеше, а Теодор изхвърча гол и мокър по малкото коридорче и влетя в затоплената стая. Някак беше разбрал, че прозорецът се бе счупил, а на пода покрай стъклата се въргаляха доста големи парчета лед. Погледът му замръзна на изправената  женска  фигура. Чаршафът се беше свлякъл и разкриваше извивките на нежните плешки, трите тъмни петънца, малки бенки, подредени в триъгълник, вдлъбнатото на гръбнака, стигащ до разделящата цепка… Тео, преглътна и усети как слабините му се запалиха. Дори червените белези не спряха разразилото се желание в кръвта му. Нещо избухна в него и той грабна малката лопатка и метличка, които използваше за масата и се наведе да събира стъклата и леда от пода. Отвън вилнееше зимна буря, а прозорците на къщата бяха направени на ниско. Вятърът завихряше снегът и го пълнеше на талази в стаята. Кожата му настръхна от студеният полъх и чак сега осъзна, че е гол.

           - Дяволите да го… - едва се спря. Разбира се, че беше гол. Живееше сам и беше свикнал да си ходи така на спокойствие. Изправи се объркан от мислите си и се взря в очите, които сега го гледаха изпитателно. Прекрасни, зелени очи! Гледаха го изучаващо, учудено, но в тях той не прочете страх, а по-скоро любопитство.

            - Съжалявам! Ей сега ще си облека нещо и ще сложа един дървен капак, където е счупеното. – измърмори Тео, обърна се и тръгна към спалнята. Напълно осъзнаваше, че задните му части са изложени на взора на зелените цветчета, които искряха примамващо. Тръпки пролазиха по кожата му, а кръвта му вреше буйно по вените..

       - Иди се справяй сега с възбуда и уплашена жена…- измърмори си, докато навличаше припряно долнището на анцуга и нахлузи през главата една тениска.

Свитлана остана загледана след него. Огледа се и вдигна чаршафа, като го уви, като рокля около тялото си. Студеният вятър я караше да тръпне, но споменът за светлите му, дървесни на цвят очи впили взорът си дълбоко в нейните, накара кожата и да пламне. „ Боже, на живо си е по-красив!” – помисли си тя и въздъхна. Наведе се и довърши започнатото от него.

         - Пази се! – чу резкият му тон зад себе си. Тя се изправи и отстрани. Той мина с голям дървен капак. Беше обул чехли, за да се опази от стъклата. Подпря капакът, после се опита да вземе една от дъските, за да го застопори. Свитлана му я подаде мълчаливо.

         - Не се навирай в стъклата! Само това ми липсва и да те шия! – тя разбра, че е ядосан за нещо. Познаваше този тон и този начин на отношение на повечето мъже. Присви се и въздъхна. Не знаеше как беше попаднала в неговият дом. Да, беше тръгнала за тук, но  не и бяха стигнали парите за билет и автобусът я свали в предното село. Реши, че главоболието и неразположението ще и минат и ,че няколко километра пеша, няма да и навредят. Е, със сигурност беше разбрал коя е, все пак  беше в реда на нещата и би трябвало да бе погледнал документите в малката чантичка. Разбираше го. На кой му се иска някаква да му се изтърси и да го моли за пари или начин да и намери редовно платена работа, за да си плаща наемът и сметките в града. И дори тази някоя да му беше жена по документи, беше една напълно непозната, която преди години беше платила, за да намери съпруг и получи  гражданство.

         Да, беше глупачка. Даде всичките си спестявания на една колежка. Онази винаги ревеше, че няма пари и на една почивка не може да иде нормално. Не знаеше, че всъщност Петя си беше такава и доста хора и бяха дали пари, а тя или не им ги връщаше, или пък, просто им ги даваше по 5 и 10 лева всеки месец. А, Свитлана искаше да направи добро и  предложи да и заеме пари за ваканцията в Пампорово, за която мечтаеше колежката и. Онази само я попита:

       - Колко имаш? – и тя глупачката беше казала за всичко, което притежаваше. Поиска и ги до стотинка. Свитлана беше започнала на тази работа отскоро за повече пари. Беше се научила да се справя сама и ако ще вадеше душичката си, но не искаше да бъде зависима от никого. Всеки поглед към гърба и, където личаха следите от побоищата на пастрока и, продължили дълги години, след смъртта на майка и, я караше да се гърчи и да бъде още по-упорита в желанието си да живее нормално. И все пак, бедите не я бяха научили да крие доброто си сърце. Раздаваше се, стига да можеше. Спомни си с какъв зор изработи пари, за да избяга от селото им, да се отърве от изрода, който и беше пастрок и да пристигне в родната страна на баща си. Да, Свитлана беше бесарабска българка, а баща и беше роден и отраснал в България. Не помнеше баща си, но си спомняше как майка и прибра пастрокът и. Как той се напиваше и ги налагаше,а майка и стоеше и гаснеше – ден след ден.  Накрая Свитлана я погреба в студената земя, но все още не беше пълнолетна и единственият, който имаше право да отговаря за нея беше пастрокът. Четири години тя търпя. Игор я спря от училище. Не искаше да знае, а да се подчинява и да работи и да му дава парите за пиячка. Но тя бързо се научи, че колкото повече растеш, мъжете искат и много повече от власт и пари, искат да те стъпчат и да те обругават и вътрешно и външно. Успя да намери начин да стои далеч от лапите на подмолните похотливи приятели на пастрокът си, но домогванията на бирниците бяха страшно нещо. Още се гнусеше от себе си, но се продаде. Продаде женската си чистота, срещу пари и възможността да избяга от коженият колан и животът, който я натискаше в калта и отнемаше възможността и да лети свободна и обичана. Тогава…стискаше очите, хапеше устните си…но, още имаше моменти, в които докато се къпеше се гнусеше от самата себе си.

     Успя да пристигне в родната страна на баща си, но знаеше, че ако не намери начин, след три месеца, трябваше да я напусне. Трябваше и сигурен и безопасен начин да остане и да може да учи. Все още имаше малко останали пари. Хиляда остави за ежедневни нужди, а другите реши да използва, като си купи съпруг. Свързаха я с един адвокат, но той и каза, че парите, които предлага са твърде малко. Дори се беше отчаяла, докато случайно не се срещна с Тодор Костадинов – Дивото. Като чу за парите, той  предложи сделка. Тя да се омъжи за братовчед му и да му даде парите, защото така и така бил в затруднение, след смъртта на родителите си. Това си беше късмет за Свитлана. За пръв път в живота и нещо ставаше леко и безболезнено. Адвокатът изготви документите. Тя ги прочете. Беше доволна – нито тя, нито съпругът и щяха да търсят близост и след определено врем, ако им се искаше можеха да се разведат и да си гледат живота. И всичко това за пет хилядарки. Братовчедът беше донесъл снимка на мъжа. Още тогава Свитлана си падна по топлите светло- кафяви очи и по замисленото изражение на лицето му. „ Красив е!” – беше си помислила. От тогава бяха минали 5-6 години. Свитлана не бе търсила близост с други мъже, не се бе интересувала и какво става с нейният съпруг. Такава беше уговорката – да не му се бърка в живота. Не искаше усложнения, нито пък някой да я съди, заради постъпката и. Работеше упорито и здраво, за да е независима и макар вече да беше на 25 все още се чувстваше затворник в тялото си.

       Накрая се случи така, че се разболя и излезе в болнични за седмица. През това време колежката и се бе върнала от почивката и сплела интриги пред шефа, така че не тя, а Свитлана да е дължащата пари и изнудваща я. Изгониха я без да и дадат заплатата и ако не намереше начин, скоро щеше да е на улицата, заради неплатени сметки и наем. През всичките тези години беше запазила снимката и порови из интернет. Разбра, че съпругът и е уважаван софтуерен инженер, който само преди година се е завърнал в България и сега живее в едно село на 40 – 50 километра от града. Глада и страха да не спрат тока и да я изгонят на улицата, взеха превес над чувствата и придобитата гордост на Свитлана и тя се реши.

      Така бе попаднала на средата на пътя, уморена и премръзнала, а на всичкото отгоре я бе навалял мразовит дъжд. Втриса я изведнъж и поседна уж за малко, за да отпочине. Не знаеше в коя къща да търси г-н Теодор Иванов, но се надяваше да я упътят. С последни сили се беше изправила, за да продължи и после просто се беше пробудила от силния трясък. Сега гледаше движенията на съпруга си, влажната му кестенява коса и напрегнатото лице и се опитваше да изтрие от ума си голото му мъжко тяло, вдигащо пара и с все още стичащи се капчици вода по кожата.

          - Е! – изправи се най-после Тео. – Време е да се запознаем, защото мисля, че реагирате доста добре на ситуацията, че се намирате в непознат дом и при непознат човек. - После се обърна и я погледна право в очите. Толкова го беше яд на възбудата в слабините си, че дори не усети, че я гледа страшно и строго. Долната и устна взе да трепти и това го влуди, само за секунди.

Следва.