Тя беше семейна - от къде осем години. Но природата си е природа. Още след първото петилетие на нея и стана, как човешкото същество е силно адатаптивно създание. И с еднаква сила привиква както към лошавината на недостатъците, така и към красивото в добротата.

Вярно ще излезе и онова от дебелите книги, детооо…

Седмата година от брака била критичната.

При тях се потвърди на живо.

Пререканията започваха почти невинно след като второто дете навърши две години и тя трябваше да се върне на работа. Първо се появиха едни малки вихърчета. Като ония есенните! Дето подхващат леките окапали листа издигайки ги на има няма един човешки бой от земята. За съжаление все по-често нещата не спираха само до повдигане на малко прах и сухи листата. Вихрите от скандалите започнаха да ескалират до нива, от които из стаите хвърчаха реплики обилно напоени с цианидова токсичност. Чак да се зачудиш, как изобщо между две човешки същества за по малко от едно десетилетие може да се натаи толкова много неприязън.

Наложи се да посещават психолог и семеен консултант.

Със сетните усилия на здравия си разум двамата едвам устискаха да не се разделят.

Може би само фактът, че имаха тези две прекрасни дечица ги спаси от раздялата.

Но счупеното си остана счупено.

Въпреки ясно видимите волеви усилия от страна и на двамата по посока на някаква форма на смирение - нещата не вървяха на добре. Обратното. При всеки неволен жест на пренебрежение, или случайно изпусната по-остра реплика, почти на момента се стигаше до поредните изливи на емоционална гной.

За това и след последните помирителни договорки всеки гледаше по възможност да няма излишни допирни точки с другия - поне по въпросните травматични зони. На финала си дадоха относително доста приемлива лична свобода. Никой не търсеше сметка на другия къде, кога и с кого ходи в свободното си време. Стига по някакъв начин този някой да е подсигурил домашния сектор, за който се бяха разбрали всеки един от тях да отговаря .

Колкото до децата там солидарно се редуваха в почивните дни да излизат с тях. Но пък категорично отбягваха да са четиримата заедно. Именно по силата на тази логика от петък вечер, събота и неделя таткото заведе малките на екскурзия в друг град. Имаше празник в някакъв детски атракцион по случай годишнината от откриването му.

Тя остана сама у дома.

Плановете и бяха да си почине от ежедневните грижи по децата. Да попосвърши това онова около хигиената на дома. И после - пълен релакс.

Но както се и очакваше преди тръгване по вече така утвърдената рутина те се счепкаха. За някаква си глупост – разбира се. Е всяко зло за добро. От друга страна това пък я зареди с хъс. И след като колата потегли тя реши, да претвори натрупания потенциален негативен заряд от кавгата в почистваща кинетика.

Подметна къщата още от към осем вечерта – както тя си знаеше. Следваше ъгъл след ъгъл, кривка след извивка, празника след теснинка. Бръкна и в най-закътаните места на интериора. А когато за сетен път спря да избърши потта от челото си - какво да види!

То станало почти два и половина сутринта.

Тогава и усети колко е уморена.

Седна да отдъхне.

Усмихвайки се самодоволно се загледа в гумени ръкавици.

Може би наситеното им жълто бе последното което помнеше.

Звънецът на външната врата я стресна.

Притеснено отвори очи и се огледа.

Все още си бе в „бойните доспехи” за борба с мръсотиите.

Ръцете в ръкавиците бяха плувнали в пот.

А светло от вън нахално се навираше между миглите и.

Стана.

Дотътри се до входната врата.

Отвори.

Нищо ново под слънцето като за почивен ден - комшийката.

Усмихва се като за поздрав и държи в ръце купа с череши.

Черешова Задушница - било.

Ясно! Изфървори едно сънено „Бог да ги прости”.

Комшийката напираше и да влезе но Тя и показа ръкавиците.

Този път досадното гости и се размина.

Но със спането явно ще да е до тук.

Часът бе осем и петнадесет.

Мина на ежедневния сутрешен режим.

Тоалет.

Кафе.

Закуска.

И понеже така и така стана преди да си е лягала – реши да си довърши започнатото от снощи. Без това не и беше останало кой знае колко. Речено сторено. Както си му е реда постави нещата по местата и към десет и половина всичко бе под конец.

Може би така стана по-добре. Защото към пет след обяд имаше уговорка да се види с три приятелки. Едната гледала някакъв си филм, който много я бил впечатлил - „От 5 до 7”. Романтична история между двадесет и четири годишен писател и тридесет и три годишна женена французойка. Историята се развива в САЩ. Идеята на срещата бе да разнообразят събиранията. Всички да гледат филма и после да го обсъдя на срещата. А не като всеки друг път да глозгат скучните клюки, от предната седмица.

Имаше време до пет.

Тегли си душ.

Дръпна си филма от видиотеката оператора.

Взема купата с черешите и легна пред телевизора.

Гледаше и си похапваше от хрущялките.

Чуднички!

Ммм - дааа!

Ама и филма си го бива.

Беренис Марлое играеше брилянтно ролята на главната героиня Ариел - съпруга и майка на две деца, която е безнадеждно влюбена в по-млад от нея чужд мъж. Ама каква игра само – а!? От всяка фибра на тялото и буквално струяха импулсите на жена изпаднала в плен на експлозивната емоция наречена - любов от пръв поглед. Но и Антон Йелчин и той бе на висота. Плътно се бе напъхал в обувките на младя и никому неизвестен писател, отчаяно опитващ се да намери място сред вече наложилите се таланти. Тук някъде обаче измежду тихата филмова романтика и хрупкавото чрешово сладокусие у Нея изплуваха едни спомени от личното и житие.

Амаа… Май не бяха само едни спомени.

По - скоро те бяха едни много, много ярки спомени.

Може би и затоваа…

При следващите реклами - намали звука.

Затвори очи.

Отпусна се.

И се отдаде на неочаквано рукналите потоците на онези красиво вихрени моменти от миналото, появяващи се почти на цели епизоди под затворените и клепачи.

Ето тук - да!

Пред старото си огледало е. Там когато преди единадесет години се подготвяше за интервюто. Току що беше завършила колеж по туризъм - специалност анимация. За жалост към ония момент свободно място имаше само в една агенция за тържества и ритуали. Сватби. Кръщенета. Детски партита. Погребения и помини.

Няма как.

Трябваха и пари.

Започна.

За шест седем месеца натрупа и практикум.

Беше пак - малко преди Черешова Задушница. Поредния ангажимент, който и се падна бе съвсем самостоятелно да подготвя една панихида, защото някой колегите бяха в лятна отпуска. В началото всичко си беше чисто делово. След това обаче опечалените решиха да натоварят един младеж с ангажимента да бъде връзката с нея при подготовката. А той - младок. Цели пет години по-малък от нея.

Е! На нейната възраст не и бе за първи път да се среща с младоци симпатяги. Този път обаче се оказа различно. До настоящия момент Тя не бе преживявала такова чудо на чудесиите наречено - Любов от пръв поглед.

Може би се случи точно както си бе показано във филма, който гледаше .

Една неочаквана среща.

Един неочаквано невинен жест с очи.

Едно неочаквано кръстосване на погледите…

Иии…

И!

Умаен светлоок блясък!

Две трапчинки в бузите!

Магнетична усмивка!

Иии …

И!

Ситуацията от ряз и отнесе главата.

Там на Седмото небе.

Направо перфектната буря в душата на влюбен до уши!

Тук за малко отвори очи – още имаше реклами.

И пак се отнесе по поска на спомена.

Ахаа… А какви трепети бяха самооо… Всеки път щом установеше, че Той я гледа… Ааа… Недай си Боже да го съзре да и се усмихва… Охоо… Просто едвам, едвам се сдържаше да не се нахвърли от горе му буквално пред роднините му.

Страхотно време.

А и сезонът – да!

Пак така по Черешова задушница.

Нооо…

Но!

Култовата случка бе, когато в последствие той уж си бе навехнал крака и я покани у тях, да му донесе фактурата. Вярно! Във филма, който гледаше в момента плътска динамика от към интимността бе силно обрана. А еротичните моменти - оставени в опциите на зрителската фантазии - по подразбиране.

Та така де!

Може би точно тази част от филма се явяваше нещо като абсолютно пълен контраст на нейната или по-скоро тяхната отминала действителност. Там при нейната визита у тях всичко се разви почти мълниеносно. При тях… Охоо… Те по-скоро бяха пълен динамичен аналог на части от сюжета на Бързи и яростни от колкото на „От 5 до 7”.

И спор за това не може да има.

Още в мига, в който входната врата хлопна зад гърба и... Той я погледна с онзи неговия си главозамайващо влажен поглед. Усмихна ѝ се. Отвори широко ръце. А Тя не се колеба - дори за миг.

С безоткатна стремителност връхлетя фронтално в обятията му.

И юхууу!

Нататък всичко се разви с мълниеносните ускорения близки до тези на скоростта на светлината. А нивата на отдаденост… Аааа… Те достигнаха до степените на еротичен ураган от пета степен. Сиреч половината нощ бяха на гребена на лудите плътски страсти. Е! Явно към онзи момента и на оная младежка възраст импулсът подхранващ сластта нали бе неизчерпаем. И все пак! И все пак! Дори и тогава колкото и да бяха млади се нуждаеха от антракт.

Ама то шило в торба стои ли я!?

Докато уж отдъхваха от секса, за да не скучаят се впуснаха в някакви щурави черешови фантазии. Като се започне екзотик-прически в стил Флора с венец от сплетени череши и се стигне до импровизации тип нудистки чрешов голф.

Нуди голфа ли?

О той се играе простичко. Замествате традиционния затревен терен с тялото на единия от двамата - разбира се задължително лежащ по гол гръб. Ееее… То си е ясно, че и предницата не бива да е облечена. А другият нелегналия участник в събитието ползва езика си като голф стик, направлявайки някоя сочна череша по кожения нуди-голф-терен.

Еее!

Е!

То е ясно!

Изначалната точка бе нечия гърда.

Тук вдлъбнатината от която излиза черешовата дръжчица бе поставяна точно върху зърното-ненката използвано наместо забитата в тревата прословута пластмасова кръгова поставка.

Разбира се най-важната дупка, в която трябваше да влезе черешката бе пъпа.

И бе забава и среднощен кикот на поразия.

Нооо…

Но!

Както се казва, „черешката на тортата” в този черешов голф бе на сутринта.

Без какъвто и да е повод той стана от леглото.

Погледна я строго.

И се запъти към другата стая.

Тя си помисли, че за нещо и се е обидил.

Но за нейна изненада Той се върна с бяла аркопалова купа в ръце.

Почти същата като цвят, размери и форма на тази от която Тя в момента ядеше череши.

Нооо…

Но!

Той нали си беше Той с главна буква, явно хитрецът му с хитрец се е бил подготвил предварително. Това че снежно бялата купа бе пълна до горе с пурпурно червени плодове бе видно от далече. Но другото си се оказа невероятен черешов сюрприз. Още с демонстративното поднасяне на съда пред очите Тя забеляза, как във всички череши по най-прецизния начин бяха забити цветни захарни пръчици. От онези ситните - късите, служещи за украси на торти. Та с помощта на тези сладкарски декорати Той бе „изписал” върху всяко от плодчетата първите букви от имената им. А да! В купата нямаше нито една самотна черешка. Всички задължително бяха на дръжчици по две.

Виждайки всичко това Тя попита:

„И сега какво ще правим с главните си буквички?!”

Вместо отговор Той натисна някакво дистанционно и в стаята прозвуча оная престара песен на Орлин Горанов „Светът е за двама”. След което подхвана една двойка от червените плодчета. Огъна дръжчиците им във формата на сърчице, провесвайки черешката с неговата буква точно пред устните и. Тя прие предизвикателството и сумтейки от задоволство я лапна. Миг по късно той придърпа с език тази с нейната буква. Но понеже дръжчиците бяха още свързани се наложи двамата да допрат устни в нещо като черешова целувка.

Закачката и хареса.

Тя направи същото.

Започнаха да се редуват.

Един път сервираше Тя.

Един път Той.

В един момент Тя посегна предизвикателно с език, облизвайки с елегантен жест точно неговата буква от захарни пръчици. Той и върна жеста - подобаващо. Получи се нещо като спонтанно състезание, кой ще бъде по по най в еротичното подхващане на черешката преди да схруска апетитно сочния червен плод. Пък било то „прихвата” да е с устни, език, ухо или дори нос.

Правейки всичкото това Той започна да споделя какво е изпитал, виждайки я за пръв път. Тя също. Така еротичният антракт се превърна в нещо като Черешова изповед по Задушница. Че тук някъде спускайки се в лоно на откровението стана ясно, как видите ли всъщност разтворените му ръце при посрещането било единствено и само демонстрация на безусловната му гостоприемност. Следвайки го в откровението Тя най-чистосърдечно призна, как точно пък това и през ум не и минало. Или по-скоро категорично била изключила възможността този му жестът да е продиктуван от толкова прозаично суховата мотивация. А още допълни, как нейното виждане е, че Тя е приела разперените му ръце, като отявлено топла покана за гореща прегръдка с интимно еротичен пискюл.

Тук след това сложнословие падна един голям смях.

Ноо…

Но!

Веднага след като се поуспокоиха от нейна страна възникна контра въпроса:

„ Виж драги, ако жестът ти с разперените ръце е бил толкова сухарски, ти защо си се захванал да бродираш гоблени от захарни пръчици върху цяла купа череши – а?”

Тук той замълча и неприлично дълго потрива лявото си ухо проточно, забавяйки отговора си. Аргумента му бе че докато тънел в очакване и размисли дали Тя изобщо ще се появи от някъде му хрумнала въпросната дизайнерска идея. Тук като изпод сурдинка се изтърколи едно свенливо:

„Може би пък съм искал да те впечатля необратимо!”

Тук Тя ясно си спомни, как и двамата замълчават.

Тази пресована тишина никак не и допадна и попита:

„ Да ме впечатлиш необратимо ли? Какво значи необратимо впечатление?”

Започват да се гледат се един друг в очите.

И миг по късно прихват да се смеят.

После ясно!

Няма спор!

Еротичният дубъл бе не по-малко шеметен от дебюта.

И пак отвори очи.

Стаята. Леглото. Черешите. Телевизора.

Нещата от настоящето си бяха по местата.

Рекламите привършваха.

Секундарникът на екрана започна да отброява кога ще тръгне филма.

И много странно но точно в този момент нея я осени прозрението, как може би точно тогава и точно в онази първа черешова вечер, нейните тийнейджърските мечти се бяха превъплътили във фантастична броеница от незабравими житейски мигове.

Защото - да!

В последствие имаше и други подобни забавни вечери. Но определено точно тази черешово захаросаните буквени надписи ще си останат едно от най-паметните и преживяване в живота.

След три месеца Той трябваше да замине за някъде. Работен ангажимент. По някаква си специализация. А на нея какво и стана и Тя не можа да разбере. Дали се почувства като пред изоставяне… Или просто го проревнува от работата му - и до ден днешен не можа да си обясни. Но да! Погледнато от днешна гледна точка - наистина се тогава държа почти истерично. Или както се казва в подобни ситуации разделиха за едното му малко няма нищо - без да има каквото и да било голямо нещо.

А иначе – да, да, да!

Разлъката и за двамата бе изпепеляваща.

В това бе сигурна!

И тук около горчивата част в поредицата от спомени нещо я стресна.

Тя тръсна глава.

Отметна назад коса.

Отново отвори очи.

Огледа се плахо.

На пръв поглед наоколо нищо обезпокоително. В леглото е. Вън продължава да е ден. На телевизора вървяха финалните титри от филма. Дистанционното се мъдреше в шепата на лявата и ръка. Но сякаш въпросът буквално изригна в съзнанието й:

„А защо ли точно този спомен точно сега и толкова пряко и почти осезаемо се бе вплел в настоящата и реалност?”

Разтърка очи!

И отново се заозърта.

Нямаше нищо провокиращо наоколо.

Погледна към леглото на което лежеше.

Около нея се търкаляха разсипани череши.

На мига си помисли:

„Оле! Червени череши! Това почти не се пере!”

Погледна към скута където лежеше килнатата на едната си страна купа.

Миг по късно прихна да се смее.

Всичко и стана ясно.

Може би някъде към края на филма отново бе задрямала. Дори успя да си възстанови последните кадри, които помнеше. Беше там където двете семейства на бившите вече любовници най-неочаквано се срещнаха на улицата. И след кратък разговор и куртуазната размяна на реплики французойката Ариел дискретно свали ръкавицата, показвайки на младият писател пръстенчето, което лично той й беше подарил в момента, когато поиска тя да се омъжи за него.

Значи да!

Най-вероятно там някъде е отнесла плувката. А от килната на една страна купа две от черешите се бяха изтърколили върху нея. Едната се показваше на половина от вдлъбнатината на пъпа и. А другата при всяко нейно дихание се търкаляше около връст на първата и я гъделичкаше по голия корем.

И ей така както си се кискаше - тутакси смехът и премина в плач.

Поплака си доста.

После се взема в ръце.

Събра разсипаните по леглото череши.

Онези двете палавниците от пъпа и триумфално ги остави най-отгоре.

Настрои си будилника.

Обърна се. И заспа.

Събуди я мелодията от алармата.

Слънцето вече се усмихваше, кипрейки се някъде доста след точката на зенит.

Този път дори не можеше да си спомни сънувала ли е нещо.

Телефонния звън я изтръгна от сънливостта.

Погледна към дисплея. Една от трите приятелки, с които имаше уговорка за днес. Вдигна! Ново двайсет! Променят мястото за срещата. Онази другата дето е най-оправната - в последния момент попаднала на много изгодни ваучери за луксозен ресторант. Вярно с много високо реноме, но явно след корона карантина, дори там се опитват да привличат клиенти, чрез дъмпингови трикове еквивалентни на ценовите условия в простосмъртните народни кръчмици.

Нищо.

За нея бе по-близо.

Ресторанта го знаеше от предната си работа.

Малко ли сватби кръщенета и помени бе организирала там я!?

Уговорката бе за шестнадесет часа.

Вече не и се стоеше в къщи. Отиде петнайсетина минути по-рано. Седна на резервираната за тях маса. Поръча си кафе и се зарови из мобилния. Знаеше си момичетата. Две от дружките по традиция закъсняват най-малко с половин час. Може би само в Третата имаше някаква надеждата да си побъбри за връхлетелите я съновидения - тя винаги идваше с десет минути преди уреченото време. Пък и за разлика от другите две с нея бе по-близка и си споделяха повече.

Уви!

Греда!

Въпросната подраняващата приятелка се обади. Спукала била гума. Щяла да се забави неопределено време. На въпроса колко - отговора бе: „Докато успея да прикъткам някой неепилиран, нефризиран и неманикюриран кавалер да ми я смени.” Това вече и дойде малко в повече. Но нали бе със слушалки така и не осъзна, как неволно повиши тон доста над приетото за подобен род обществено място. Навярно доста се е поувлякла защото в един момент сервитьор от най-близко стоящите и направи знак с ръка да намали децибелите.

Сконфузи се.

Склопи длани пред гърди. И с усмивка на лице, кимайки направи на всички, които я гледаха укорително жест, с молба за прошка. Реакциите от околните на помирителен жест започваха от неглижиращо въртене или утвърдително кимане на глава, до ехидно назидателни усмивки. Само някакъв мъж от компания, която бе зад междинната преграда от панорамния аквариум и обкръжаващите го цветя многократно повтори позата й. При това докато я имитираше не преставаше дружелюбно да и се усмихва.

Този му жеста ѝ се стори някак си ласкателен.

От цветята не го виждаше много добре, но и се стори чаровник.

Стана и любопитно и се загледа

Аквариума до някъде играеше ролята на увеличително стъкло.

Някой неща от облеклото се виждаха ясно.

Стилен костюм!

Някъде в тъмно синята гама!

Вратовръзка – възелът топ перфект!

Ооо… Не!

Това на ревера му е жалейка.

Чисто рефлекторно започна да мисли:

„ Еее..! Жалко за човека. Другото обаче ми е чудно. Жалейката ясно – но с костюм на деветнадесети Юни! Странник някакъв трябва да е тоя!”

Но докато си го мислеше усети, как младия мъж съвсем целенасочено търси визуален контакт с нея. В началото може би ядът от това, че още дълго ще стои сама взема връх и Тя спасително кривна поглед към умнофона си. Не и се разправяше сега с натрапници. Не се преструва дълго на съсредоточена. От една от групите, в които членуваше се появи интересен пост.

Зачете се.

Струваше си.

Дори откри две три нешаблонни остроумия, които не беше срещала до сега. Пусна няколко емотикони. Дори се замисли какво ли да напише като подобаващ коментар. Вече прехвърляше втора или трета версия на формулировката си, когато в непосредствена близост усети нечие присъствие.

Вдигна очи.

До нея стоеше сервитьор с тридесет и два каратова усмивка на лице. Както си му бе редът за нивото заведението на лявата му ръка бе преметнат кангал. Дясната обаче загадъчно бе скрита зад гърба му. Не и остана много време за гадаене. Щом погледите им се срещнаха, той приведе глава и каза:

- Господинът с тъмносиния костюм от маса, на която правят панихидата иска да Ви подаде…

- Какво да ми подаде!? – реагира малко спонтанно Тя.

- Заупокой на душата на неговия роднина. Нали така се казва, когато се прави помен.

- Да, да, да! Разбира се! Извинявам се. Само да вметна, че по принцип мъже не подават заупокой. Това едно! Откъде на къде му е хрумнало да го стори точно на мен?

- Той твърди, че Ви е познал по гласа.

- Познал ме е!?

- О - да!

- По гласа?!

- О - да!

- Да не би да е някаква грешка?! Или пък ретро ресторантска задявка!?

- Не зная! Всъщност не съм на този район – поглежда сконфузено сервитьора - Колегата си тръгна малко по-рано и го замествам. Вие ли сте била тази, която преди малко се е карала на някого по телефона?

- Да, да! Съжалявам за което! Но аз мисля се извиних на съседните маси.

- Госпожице не ме разбрахте.

- Вс смисъл?!

- Не Ви упреквам! Но това че сте се извинили на съседните маси няма как да е пречка, господинът да Ви е познал преди това по гласа?

- Да, да! Правилно! – на свой ред смирено се усмихна Тя.

- Та! – отсича някак си в императив сервитьора - Господинът настоя да Ви предам още, че горещо Ви моли в името на някакво си красиво Ваше минало да не му отказвате - цитирам: „Този жест на добра воля”.

- Красиво минало ли!?

- О - да! Така каза!

- Наше минало!

- О - да! Така каза той! И беше доста категоричен!

- Интересно! А какво ли е естеството на добрата воля, която криете зад гърба си?

- Черешов сладкиш! – отговаря сервитьора, извъртайки ръката с таблата пред гърдите си.

- Аха! А това в чашите?

- Коняк Наполеон седем звезди и Кока кола.

- А за тях съобщението ще има ли?

- О - да! Господинът ми поръча да Ви предам, че това питие е пожелание за здраве, а още и в знак на благодарност.

- Ехааа…! А ще мога ли да науча с какво съм заслужила такъв род внимание?

- О - да! Той каза, че е в името на някакво ваше отминало красиво време…

- Наше време ли? – малко стреснато прекъсна сервитьора Тя.

- О - да! Когато… Когато момент да се спомня как се изразиии… А – ад! Времето в което Вие лично сте го посвещавали в организационните тънкости при правене на панихиди.

- Виж ти! Виж ти! - погледна към таблата Тя и измитира сервитьора – О - да! Тук май наистина започва твърде остро да ми става любопитно! – отмята коса назад Тя, после сочи с глава към масата на мъжът в костюма и пита - А въпросният господин не се ли легитимира?

- О - не! Но предаде бележка.

- Бележка?!

- О - да!

- Къде е тя?

- Ще Ви я поставя под чашата. Изрично бях предупреди, че той държи на дискретността.

- Благодаря Ви! – подхвана повече от притеснено Тя, хвърли отново бърз плах поглед към масата със загадъчния господин, след което продължи силно вторачвайки се в очите на сервитьора – Може ли да Ви помоля, когато минете покрай този мой конякочерпец да му прошепнете на ухо, че по принцип не си падам по подобен род паркетни свалки - но усещайки ехидните искрици в ирисите на обслужващия я мъж вдигна показалец и добави - Но! Но! Приемам този му жеста единствено и само защото наистина е помен. И е невъзпитано да му откажа да произнеса Бог да прости неговия роднина – и вдигайки за пореден път показалец попита - Нали разбрахте?

- О - да госпожо! Единствено и само За Бог да прости неговия близък – чинно повтори сервитьора.

- Много благодаря – отговори Тя опитвайки се да бъде учтива, но миг по-късно изсумтя притеснено и сочейки дискретно към десерта попита озадачено – А може ли да ми обясните какво по-конкретно е това?

- О - да! Обикновен желиран Черешов пай. В случая е във форма на малка торта за двама.

- Искате да кажете, че господина е бил подготвен или е изпратил някой да го купи от съседен магазин?

- О – не! Имаме си сладкарски цех към ресторанта. Майсторът е на ниво. Приемаме поръчки и за празници и тържества. Лично аз не си падам по подобен род сладории, но болшинството клиенти са във възторг от нещата му – впусна се в обстоятелственост сервитьорът, но Тя го прекъсна.

- По - скоро за друго ми бе въпроса!

- За кое друго?

- За това, че дръжчиците на черешите образуват формата на сърце?

- О - да! Сега забелязвам! И какво от това?

- Въпросът ми е това стандартната красота ли е илиии…?

- О - не! До сега не съм виждал толкова романтичен модел на украса!

- Аха! Значи и на Вас Ви направи впечатление?

- Амиии - може бииии! – върти очи обгрижващият я мъж.

- Тук сега Вашето може би как да го разбирам?! Като о - да! Или като о - не?

- Може би като о – не! – усмихва се свенливо сервитьорът.

- А какви са украсите, които сте виждали?

- О - да! В повечето случаи се еднотипни. В сладкарския цех държат повече на това нещата им да са вкусни. Предполагам тези детайлите са специална поръчка. Най-вероятно е от… - спира на средата на изречението сервитьорът и кима с глава към масата с панахидата, но виждайки въпросителния и поглед под повдигната вежда на жената, продължава – О - да! Нищо лично, но преди малко случайно видях, как господинът, изпращащ Ви почерпката говори с хора от бюфета за студена кухня. Даже мисля нещо им чертаеше на една салфетка – почти се заоправдава сервитьорът, когато тутакси от гърлото на клиентката се изтръгна само едно:

- Амааа… - опита се сякаш да зададе още някакъв въпрос Тя, но думите ѝ сякаш буквално се вкамениха по средата на пътя си, но успя да попита – А това тук какво е?

- Това ли? - отвърна с въпрос сервитьорът, сочейки към прозрачното желе покриващо плодовото канапе, върху което пред всяка от черешите с помощта на цветни захаросани пръчици бяха изписани две букви - На мен лично ми прилича на букви! Защо?

- Е така де! Видно си е че са букви! - повтори жената, осъзнавайки, как едната бе първата от нейното име, а другатааа.

Ох! Чак сърцето и подскочи. Другата бе точно на онова момче, за което Тя си спомни тази нощ. Направо се вкамени. Погледна към сервитьора, кимна отново с глава и може би в опит да прикрие вълнението си чисто механично попита:

- А какво ли означават те?

- Няма как да знам. Предполагам е някаква двубуквена честитка за нещо си.

- Добре, добре! Благодаря!

- За нищо! – отговори сервитьорът, врътна се и се отдалечи.

Тогава Тя погледна към масата с панахидата! Мъжът с тъмно синия костюм стоеше изправен и с лице към нея. А и не спираше да и се усмихва. Погледите им се срещнаха и тогава – о ужас! Тя го позна. Почти и премаля. Това наистина беше той. Онази нейната голямата любов по Черешова задушница от преди десет години. Сякаш мълния мина по протежение на гръбнака й.

Първото което си помисли е:

„Това не може да е истина! Снощи в спомените ми днес на яве!”

Но си беше точно така!

И така както уж се беше вкаменила усети, как всичко в нея що бе става или ставичка започна да омеква. В този момент изневиделица и хрумна, как би и помогнала да овладее ситуацията и му посочи с показалец към брачната си халка. За нейно най-голямо учудване той направи същото. Това до някъде върна самообладанието й. Помаха с ръка. Но веднага след това приповдигна няколко пъти рамене в опит да отпрати послание от типа „Каквото било – било!”. Той втори път я изненада като вместо да се откаже от по нататъшен контакт посочи първо към нея след това към себе си. И като заключение направи жест все едно говори по телефона. Явно беше, че иска да му се обади. Тук Тя отново помръдна рамене, обръщайки длани на горе, опитвайки да покаже, че не знае къде. Даже пантомимически го изговори без глас. В отговор на което Той повдигна една чаша и я постави върху салфетката. След това посочи с показалец към нея и после към салфетката. От това и стана ясно, че Той може би и подсказваше да погледне бележката, за която и каза сервитьора. Направи го. Оказа се там имаше номер на мобилен - а под него се виждаше текст който гласеше:

„Всеки делничен ден между седемнадесет и деветнадесет !”

На мига в главата и изникна образа на французойката Ариел от филма „От 5 до 7”, която обясняваше как и защо най-често извънбрачните връзки са се осъществявали точно по това време на деня. Което разбира се я накара още веднъж да изтръпне. Но при така създалата се ситуация не намери сила да направи нищо друго освен в знак на съгласие да вдигне палец.

В този момент телефонът и отново звънна. Повдигна и го посочи на мъжа в костюма. Извини се с кимане на глава и после отвори линията. Беше една от колежките на работа, която не можеше да се оправи с някаква документация. За последно му помаха с пръсти и се концентрира въвху разговора. По принцип бяха задължени на всякъде и по всяко време да се движат със служебните си таблети. Дори в почивните дни. Колежката бе нова и се беше омотала в документацията, като пиле в кълчища. Отне и повече от половин час докато решат проблема. Точно затвори и той- умнофонът ѝ за сетен път иззвъня.

Беше приятелката със спуканата гума:

- Идвам душичке. Само паркирам и съм при теб. А ти ще може ли да ми поръчаш едно двойно кафе, че голям яд съм набрала на Съдбата дето ми скрои този номер с гумата.

- Имаш го. А нещо към него?

- Не Благодаря! Впрочем не - може и чаша вода.

- Оки доки! Явно и с мен Съдбата се държи странно! Амааа… Като дойдеш ще говорим.

- Охо! Загадъчно звучиш!

- Чак мистично е даже…

- Да бе сетих се! – смее се на глас приятелката - Ваучера е в ония двете повлекани – нали?!

- Да!

- Ахаа… И казваш Съдбата по най-мистичния начин те насади на пачи яйца. Чак да ти се изчака чакалото – нали?!

- Това с пачите яйца е много точно, но в случая не е свързано с чакането. Ела и ще си бъбрим!

- Хубаво! А ти поръча ли си нещо за отскок, или спазваш етиката и смирено ни чакаш?

- Не! – механично отговори Тя.

- Какво не?! – пита дружката, а Тя, разсеяно поглежда към тортата и коняка и почти подскача, но чува как приятелката и добавя – Не спазваш етиката или не си си поръчала нищо? – което дава възможност Тя да запази присъствие на духа и да отговори:

- Шегичка бе драга! Шегичка! Викнах си това онова за всеки случай.

- Аха шегичка значи било?! – прозвуча от другата страна на линията, но после тембъра и рязко сменя октавите и изругава – Твойта семка смотана така ли се прави бе ?!

- Какво пък толкова?! – стресва се Тя – Не може ли да се пошегувам?

- Извинявай драга! Това последното не беше за теб! Един или по-скоро една тук на паркинга пред ресторанта с някаква калинка е спряла така, че е запречила точно три места. Извинявай! Идвам след две минутки – разсмива се отново дружката и и затваря.

Тя си отдъхна, но поглеждайки към тортата се сепна. Сети се, че въпреки оправданието си от преди малко все пак ще трябва да дава обяснение за всичко което е на масата. Най-големи притеснения имаше за естеството на романтичната украса и значението на буквите. За това без да губи време лапна черешите. С виличката, размаза захаросаните пръчици по глазурата. Отряза си парче и дори започна да похапва от него. Може би някъде между третото и четвъртото преглъщане чу една до болка познатата укорителната нотка в един до болка познат глас:

- Така си и знаех!

- Скъпа няма ли поне веднъж да започнеш разговора с нещо като здравей? - вдига нагоре очи тя, имитирайки до съвършенство укорителния акцент на приятелката си – И какво пак не ти е по вкуса?

- Добре! Добре! Знам, знам! И хайде от мен да мине - здравей мъроранке!

- Здравей досаднице! И какво пък чак толкова знаеш?

- Че системното неудовлетворение на плътските страсти, освен семейни проблеми подтикват нежните женски души към тъмните бездни на булимията.

- А защо не и към анорексията!

- А бе като гледам как си подпукала този фамозен сладкишшш… Доста си далеч от анорексия!

- Това пък с булимията от къде ти хрумна? Направо ти се чудя на фантазиите!

- Не ме дразни. Я виж тука. Сочи към телефона си! Имаме ваучер с меню на корем - от „а” до „я”. Пък видите ли на нашата хубавица и се струва малко и си заръчва двоен сладкиш.

- Ама не, не, не! Той е двоен защотооо…

- Защото какво!? Защото искаш да станеш тройна ли? Аз да не съм сляпа! Гълташ я тази калорийна бомба като прегладняла патка. Че на всичкото от горе я и поливаш с алкохол.

- Стига де! Патка! Изобщо не е това, което изглежда!

- Да бе да! Я чакай, чакай малко!

- Какво? – пита Тя учудено

- Я ми направи малко място - клати глава дружката и навежда се над масата и усмихвайки се ехидно добавя - Я да видя! – след което топва пръст в желето на сладкиша, облизва го и продължава със саркастични нотки в тона си – Права си скъпа. Това тук не е сладкиш. Това тук е една диетична салата от маруля, тиквички, патладжан и репички само дето е с формата на черешов сладкиш. Нали така!? А онова… - топва пръст в конячената чашата, облизва го, вдига глава и демонстративно изсумтява - Мммм! Чудничко. Да, да, да! Това кафявото в тази тумбестата стъкленичка на столче всъщност е сок от нар – нали така моето момиче?

- Стига си се правила на даскалка от среден курс. Друго имах предвид.

- Тъй ли!? Друго било – а?

- Ми да!

- Я си кажи тогава всичко от а до я на моля даскалката! – слага под формата на буквата „Ф” ръце на кръста новодошлата, но виждайки кривата гримаса на приятелката си пита строго – И какво ми се цупондриш? Да не би да искаш сега да ми кажеш, че цветът на покривката и нейната специална материя по незнаен за мен начин ще неутрализират калориите от сладкиша и алкохола, с които се тъпчеш и наливаш?

- Казах ти че не е това което изглежда.

- Да не да. Не било. То нали знаеш клишето че пътя към Ада е застлан с добри намерения. Но после да си знаеш, че не приемам никакви сърцераздирателни мрънкания от сорта - дрехите ми били отеснели.

- Престани - моля те. Не се дръж като свекито ми! Седни сега да ти разкажа и ще ме разбереш.

- Не знам какво толкова има да му разбирам - присяда приятелката на масата и вдига показалец – Но нали си знаеш?

- Какво?

- Започнеш ли да ми звучиш, като блондинка затирнала се да туши постскандалните си семейни депресиите си с плюскане и алкохол на мига те отсвирвам.

- Дадено – усмихва се Тя, започвайки да разказва, какво и се е случило през нощта и в последствие преди малко и накрая пита – И знаеш ли накрая какво се сетих?

- Не!

- Ще ме разбереш ако ми спрегнеш глагола - неочаквано!

- Скъпа първо на първо - неочаквано - не е глагол, а наречие. Второ на второ няма как да се спрегне точно защото не е глагол. Или по блондински обяснено няма как да кажеш – аз неочаквано, ти неочаквано, той, тя или те неочаквано! Може само да го степенуваш с по и най!

- Добре дее… не се заяждай сега. Ти в предния си живот да не си била даскалица.

- Не се казва преден а предишен живот. И аз не знам каква съм била, но майка ми и в този си живот е учителка по български език и литература.

- Добре! Добреее! Нека да не е спрежение а степенуване.

- Дай направо те видя какво си открила!

- След снощните ми водопадни спомени и днешната среща с господина, който е ей там на помена зад аквариума открих че глагооо… А не, не! Наречието „неочаквано” можем да го степенуваме като – неочаквано, по-неочаквано, най-неочаквано, а най-високата му степен е любов от пръв поглед – завършва тирадата си Тя, а новодошлата и приятелка поглежда към споменатата посока, усмихва се и клатейки глава отговаря:

- Скъпа радвам се, че спомените ти са направили нощта толкова романтична , но доколкото виждам сънят и виденията ти все още те владеят с пълна сила. И си мисля, как наистина е време да се събудиш.

- Че още ми е напеперудено това е вярно! Но колкото и да ме бъзикаш мога да ти кажа, че съм си съвсем будна. Даже си доизчистих сутринта. И мисля там е най-мистична част около тези събития.

- Добре де! Ако с триста напъна приема, че си будна то къде е му е реалното в това, което ми говориш, че си видяла?

- Бреййй!? А какво пък му е пък нереалното?

- Какво ли? И питаш?

- Да!

- Ооо… Я престани! Струва ми се, че се пренавиваш драга!

- За кое?

- За това, че един загърбен във времето спомен може да бъде разбутан от сюжета на сладникав филм до така степен. И видите ли прашаслата десет годишна влюбеност отново да се възродила от пепелта на времето. Я стига с тези тинеджърски постановки. По- скоро кажи пак ли се скарахте на изпроводяк с твоичкият?

- Ама я моля теее!

- Какво?

- Нали днес щяхме за филма и само за хубави неща да си говорим.

- Добре! Добре! Няма да говорим за домашните любимци. Тогава ако трябва честно да ти кажа – всичкото това дето ми го разказа май си е само там в замаяната ти от съня и конячените пари глава.

- Да бе! Хайде сега! Истината ти казвам. Появата му в спомена може би и донякъде в единия от сънищата ми наистина бе неочквано. Пък и после тук в ресторанта отново да ми се покаже на живо. Това вече е по по най на неочакваното. В края на краищата аз не съм на петнадесет – нали?

- Ооо като календарна възраст може и да се далеч от тинитата. Но като те знам, как се размекваш при емоциите от този род… Нищо чудно и от единия му съноспомен да си се разкашкавалкала. Ма то тогава си е и в реда на нещата да ти се привиждат едни такива небивалици като бивши принцове на престарели бели коне.

- Какво имаш предвид с това да ми се привиждат?

- Как какво? Там на онази маса, за която ми говориш няма ни хубавци в стилни костюми. Ни чаровниици с неустоими погледи.

- А какво виждаш, че има?

- Ами висят шарени балони с кученца пиленца и калинки. А още и цветен надпис „Честит пети рожден ден Пепи!”. Което едва ли се води декор за помен на починал.

- Да бе! Глупости! – обръща се рязко към посоката Тя и остава почти като вцепенена – Ама как? Там до преди минути имаше помен. Черни забрадки и опечалени възрастни хора! А моя човек беше един от най-младите присъстващи. И само той и още двама не подсмърчаха.

- Не знам драга. То за какви минути говориш като ние повече почти половин час вече си говорим. Ама и нали сама виждаш - няма такова нещо като помен там.

- Боже! Ама дали наистина съм продължила да сънувам или пък изкуквам?

- Не знам! Но определено започваш да ме плашиш! Да не би да си си пуснала някакво хапченце ала антидепресантче в конячето - а?

- Глупости. Ама добре, че ме подсети. Ако това не е било истина, кой тогава ми е поръчал тортата, коняка и колата.

- Предполагам няма да е Дядо Коледа. Ако не си го сторила сам саминка ей така за спорта, мислейки тайничко да си я опукаш самосиндикално докато дойдем…

- Стига дее… Той ми я поръча.

- Кой е този - той? Да не би да не е млад мъж а ония другия?!

- Кой другия?

- Онзи засукания позавяхнал коцкар, дето от както съм дошла не сваля очи от теб.

- Казах ти че говориш глупости!

- Добре сега ще видим кой говори глупости и кой какво си въобразява? – застава съвсем сериозна приятелката и, махва с ръка към сервитьора и след като той се озовава го пита - Можем ли да приключим със сметката за коняка и сладкиша. По принцип имаме ваучер от Грабо за промоцията „ Вечеря за четерима” и искаме когато дойдат другите да сме на чисто.

- Разбира се! - отговаря левента, вади таблет от широкия джоб прикачен на колана му, наднича в него и кима с глава – Нищо не дължите. Сметката е прихваната към седемнадесета маса от втори район.

- Аха! Ясно! – усмихва се ехидно приятелката – Това е оная маса, на която седи, усмихващият се господин с ризката в екрю? Нали така?

- Нищо подобно. Втори район е този, срещу Вас, в който към момента подготвят масата за рождения ден. Конкретно въпросната седемнадесета маса, като мебел и номер предполагам е някоя от тези, които са включени в „П” образната формация.

- И не дължим нищо?

- Определено!

- А Вие как разбирате, че въпросната сладурия е платена от еди коя си маса?

- Защо как?

- Питам си!

- Отбелязано е госпожице. Ето! – отново куртоазно се усмихва сервитьорът и обръща таблета към питащата, сочейки с пръст по редовете - Поръчка от маса седемнадесет - район две за маса шест - район четири. Плащане в брой от маса седемнадесет - район две за маса еди коя си. Всичко се води на електрониката, за да няма после недоразумения.

- И само това ли е поръчано от тази маса? Или има и друго?

- Момент да погледна. Ами да - само това.

- Значи казвате някой стои в ресторанта без да консумира и ей така като гръм от ясно небе поръчва коняк и сладкиш на моята приятелка?

- Не съм казал такова нещо. Това Вие го казвате. И не знам какво целите с този разпит, но аз си имам и друга работа.

- Добре! Благодаря и извинете, че Ви задържах - прави кисела усмивка току що пристигналата приятелка и когато сервитьора се отдалечава изругава – Мамка му. Какво всъщност става тук?

- Ха така! Видя ли, че не е лесно!

- Значи може и да не сънуваш. И може и това да не е част от мистичния ти спомен. Но мисля това трябва да го уточним докато дойдат другите две.

- Да, да, да! Иначе ще стане сложно за обяснение.

- Казваш сервитьорът ти донесе торта, коняк и кола?

- Така си беше. Но беше един друг, който имаше едно паразитно о-да, което едвам изтърпях. Но пък нали чу какво каза заместникът му.

- Да, да! Чакай! Хрумна ми нещо друго! – поглежда строго новодошлата приятелка, става, влиза в кухнята, след седем осем минути се връща и потривайки учуденото си лице казва – Наистина е имало помен там. Значи не си чак такова влюбено или замаяно куку!

- Видя ли! А нещо друго разбра ли за мъжът с костюма?

- За него не! Но казаха, че са се изнесли от заведението много бързо. На някаква жена от техните и е станало лошо. Всички са излезли до линейката. И понеже им се сторило, че това е някаква поличба, после не са пожелали да се върнат. Но пък заявката и цялостното плащане на помена го е направил не мъж, а някаква жена. Така че с легитимацията на този твой красавец пак удряме на камък. А я помисли нещо друго като сламка няма ли, за което да се хванем?

- Ах да бе! Сервитьорът с паразитната реплика „ О-да” ми остави един телефон. Аз не ти ли казах?

- Абе момиче! Защо не започна от там.

- Ми защото съм много объркана.

- Дай да видя!

- Ето!

- Аха даже има и време за контакт. Я звънни да видим дали е истински, или и листчето е част от мистиката.

- Ами не ми е удобно. Ако телефона е истински какво ще си каже - а?

- Ами ще видим. Ето остават още десет минутки до позволения час. Ама ако чакаме да стане пет часа току виж за проклетия нашите хубавици като никога са точно и вече са тук.

- Добре ще пробвам.

- Давай! Стискам ти палци. Ако нещо попита защо извън посоченото време направи се на леко руса.

- Руса ли?

- Ми да! Блонди оправдание. Опитвайки се да въведеш номера в листинга си - станала грешка.

- Оффф… Много ми е едно такова… Амаа… Пъъък… От друга страна нещо мира не ми дава…

- Действай, действай! Знаем го това нещо! Пеперуди в стомаха му казват. Ама остави фонцията си на микрофон и аз да чувам.

Тя набира номера. Абоната обаче я изхвърля. Двете се споглеждат. Гърлото и се стяга. И точно новодошлата приятелка се опитва да каже нещо, когато набраният преди малко номер връща обаждането.

В слушалката прозвучава точно онзи глас, който на времето караше всичко в нея да омеква:

- Съжалявам! – почти прошепна той - Не е удобно в момента. В болницата сме. Едната роднина получи сърдечен арест по време на помена. Ако искаш да се чуем в други ден привечер между пет и седем.

- Извинявай! Знаеш как е с тези пипкавите телефони… Въвеждах номера ти и погрешка съм те набрала! Добре.

- Няма нищо! Случвало ми се е и на мен!

- Виж в други ден по това време и на мен ми е удобно. Дано роднината се оправи. Успех и приятна вечер.

- Благодаря. Трябва да затварям! Хубава вечер и на теб – пожела и той и линията прекъсна, а Тя погледна към приятелката си:

- Какво? - сепна и се дружката и после се пляска по челото - А да да! Добре! Вече ти вярвам, че е истина. И защо ме гледаш, като влюбена кошута?

- Миии… Защо май в момента съм си точно такава.

- Пак ли в него?

- Пак! И то майната му на състояние ми. Но сега се сещам и за друг един проблем.

- Какъв?

- Като дойдат другите две изобщо не знам, как ли ще обсъждаме ония филм „ От 5 до 7!”

- Ееее – смее се на глас новодошлата – Ако питаш мен на теб ще ти е най- лесно.

- Така ли?

- Ми да! Така като гледам вече си до уши в сюжета. Нещо като влюбена от пет до седем по Черешова задушница. Даже малко ти завидях

- На мен!? И що?

- Щото като те гледам такава влюбено нафърфорена май и на мен ми се приисква да съм така.

- Ха, ха, ха! Много смешно. Ми влюби се и ти де.

- Аз искам нещо по специално. При тебе е просто. Старо гадже си видяла? Какво толкова?

- Да бе как какво толкова… Все съм имала неочаквани срещи тук и там с този и онзи… Ама такъв здрав неочакван дубъл от срещи през десет години на едно и също място в един и същ сезон…. Хайде стига! Че и то по сходен повод! Направо имам чувството, че неочакваностите при срещите ми с този човек буквално обръщат живота ми с хастара на опаки.

- Ха, ха, ха! – започва да се смее приятелката.

- Какво се хилиш? Мен ми се реве - тя ми се хили?

- Неочакваността в срещата ли толкова те шашкат драга или това, че ситуацията с обръщането на душевния ти хастар се повтаря на всеки десет години?

- Май и двете!

- И сега какво? При този влюбен дубъла красивото жакетче на живота ти успя ли да се върне във вид, в който да можеш да се фръцкаш с него по моловете? Или ще го пазим в тайна?

- Пазим го в тайна. И той е женен. Показа ми халката си.

- Оки-доки! Край на приказките, защото виждам, как нашите вечно закъсняващи приятелки току що влязоха в паркинга на ресторанта.

- Брей! Този път като никога почти на време – усмихва се влюбената по Черешова Задушница.

- Може би защото те не са влюбени като теб в някой хубавец, ами в кльопачката на корем, която им предстои - а? – побутва я приятелката и.

- Може би - да! - отговаря черешово влюбената и пита – Като ги знам какви са шофьорки имаме поне още десет минутки. Ще ми помогнеш ли за тортата? Че то и те ще започнат да ме питат за сладкиша!

- С удоволствие. Но само при условие

- Казвай!

- Че няма да ме изкажеш на диатоложката ми.

- Гроб ще съм за това ти греховно чревоугодническо своеволие – усмихва се Тя и подава ръка за петак.

- И аз съм гроб за твоите неочаквано реанимирани черешови трепети. Ама знаеш ли онова твоето спрежение на глагола неочаквано много ми лепна на сърцето. Я пак ми го припомни!

- Е нали преди малко ме сгриза, как не било глагол, а наречие? – поглежда учудено Тя.

- Наречие си е! Бъзикам те. Кажи ми го пак! Моля те!

- Неочаквано! По-неочаквано! Най-неочаквано! Любов от пръв поглед!

- Суперско е! Ще го запомня! Дай пет и да го излапваме този сладкиш, че знаеш ли ти си права!

- За кое?! – пита Тя.

- Видят ли го после няма отърване от ония двенките – отговаря и приятелката, двете си пляскат пестниците и прихват да се смеят.