Стискам чашата между дланите си и ми идва да лисна питието върху стената. Някак самодоволно се взира в мен и сякаш безгласно и ехидно ми се присмива. От седмици ме тегли вихърът на създаването, искам да творя. Опитвам се да пиша и така съм се сраснал с дивана, че нямам желание дори да се избръсна. Вглеждам се в изписаните листове хартия, намачквам ги, и ги захвърлям на пода. Не ми се получава…Трябва ми свежата доза допинг от нектара на живота, суровият вкус на неподправеното. Липсва ми почти безумната дързост да усетя горчивината и после да се раздам. Познато ми е…Живея така, както чувствам свободата си- на ръба на ненаситната лудост за риска и осъзнатата потребност да откъсна от себе си. Само по този начин се чувствам пълноценен и завършен, живея в мир.

Винаги съм бил такъв…Навсякъде, където е стъпвал кракът ми- от Перу до Индия, в Африка, тук…

Въздишката ми превзема тишината и сякаш кани миналото на масата пред мен. Сигурно съм щастливец, преминал между спиците на онзи живот, който първо жигосва. И вероятно съм късметлия, пребродил лабиринтите на времето, където риска да продължа напред беше равен на шанса да не полудея. Заради любов! Онази, която беляза пътя ми, промени същността ми и направи душата ми ронлива и крехка, ранима. Толкова уязвима, че сякаш умира мълчаливо от гадостите от битието, умира на глътки… Като празната надежда в очите на издъхващо дете, когато ми е идвало да се разкъсам от болка, а сърцето ми болезнено се е гърчело от безпомощност.

   Боже, колко ми горчи безсилието пред смъртта! Жари ме, блъска ме в бреговете си, но винаги си казвам, че макар и в зрънце добрина правя от света едно по- добро и малко по- справедливо място…Като мисионер в Перу и Южна Азия ,като доброволец в ковид- отделение…Никога няма значение къде!- Достатъчна ми е Вярата! Вярата в живота и във всеопрощаващата любов на Бог. Вярвам в силата на тази любов толкова, колкото в истината, че всичко е вчера, че бъдещето е в ръцете на провидението, а животът има значение само днес.

   Обичам да се вглеждам в очите на хората, да чета в погледите им, и отдавна знам- неразбираема и ексцентрична особа съм, самотник в представите на другите, непонятен странник. А може би…Може би съм просто един ненормалник, обичащ надлъгването със смъртта, без значение къде оставям прашинка от ронливото си сърце- под едрите звезди на забравено от човеците място, или търсейки адреналина, в който диша същността ми и в който се дави страхът ми. Страхът от смъртта…

   Будя се сутрин и винаги имам едно и също блудкаво усещане, че нещо липсва в пъзела на целостта ми. Неизменно липсва! До мига, в който не съзра поредния изход- необходимостта да откъсна от себе си. Без значение къде, за кого… За нуждаещо се от лечение дете, за приютите на бездомните- хора или животни, все душѝ Божии. Или да изпратя спестяванията си. Анонимно…На старческия дом в квартала, на вдовицата от съседната улица. На нечии сирачетата…

Такъв съм…Неразбираем и странен за много хора. Но, после… После имам най- блажения и спокоен сън в цялото си съществуване. До следващата доза неутолимост да заситя глада си за пълноценност. Глад, който държи изправен гръбнака ми и който ме движи.

   - Маринов?- Гласът ми хрипливо гъгне в телефона- Ще отсъствам. Не знам за колко време.

Пламен е най- довереният ми човек във фирмата, свикнал със странностите ми. Приема ги за нормални. Познанството ни, издържало изпитанията на времето е подплатено единствено с лоялност, и с нито грам съмнение. „От мен- парите, от теб- моженето.”- Така се договорихме преди години, когато фирмата едва прохождаше. Разбирането ми за живота не включваше подаръци от съдбата, а случайността услужливо изпрати на пътя ми младият IT-специалист. После се втурнахме да градим- име и престиж. Рамо до рамо, като братя, каквито нямахме в живота си.

Усещам как Пламен кима мълчаливо, докато напъхвам в старата платнена раница чифт бельо, две тениски и една избеляла шапка с козирка, спомен от Мозамбик. Захвърлям телефона на дивана, а в ума ми е само мисълта как да напълня чашата на вдъхновението си, търсейки отново лудостта, която ми дава свобода, и в която намирам сигурност. Този път сърцето ми необяснимо търси онзи вкус, който оставят най- мрачните ъгълчета на човешкото съществуване. Нещо много силно ме тегли към тъмнината, където къшеят мухлясал хляб е икона, а душата помни миналото и неосъзнато се моли час по- скоро да докосне Създателя си.

   Обличам най- вехтите си дрехи, ключалката на входната врата щраква скръбно, и воден единствено от интуицията си поемам към най- отдалечения столичен квартал.

   - Не можеш да търсиш тук. Разпределено е всичко. - Поглежда ме кръвнишки „господарката” на контейнерите до шестдесет и трети блок.

Настървено дърпа от омачкания си фас, прави ми знак да се разкарам и затътря купчината кашони към незнайното си убежище.

   - Райкеее, голяма тарикатка стана.- Проточва се изпосталялата фигура на свилият се до боклучарника мъж.

После наднича в контейнера и мърмори:

   - С нищо не може да се уреди човек от Райка.

Псува, надига бутилката с евтино вино и ми кима:

   - Вземай, вземай, тук всичко е безплатно. Да имаш някоя цигара?

   - Не пуша.- Смънквам почти отчаяно.

   - А едно вино?- Подава ми бутилката, сочи в неизвестна посока и пояснява:

   - Подарък от супермаркета е.

   - Не, не, друг път. – Отказвам му уклончиво.

Непознатият се хили зад гъстата си като четина прошарена брада:

   - Къде ти е резиденцията?

   - Кое?- Повдигам недоумяващо рамене.

   - Новак си, явно…Щом не знаеш.- Усмихва се беззъбата уста на несретника.

   - Аааа, ами…Където намеря. Места много.- Смотолевям тихо.

   - Виж!- Подхвърля ми празна консервна кутия от контейнера.- От кучешка храна е. Куче да си на днешно време. Как ти е името?

   - Николай. А твоето?

Очите на клошаря светват, бъркайки в смрадливата паст на контейнера.

   -Я! Шал.- Заглежда се в придобивката си и някак си се опитва да ми намигне.

   - Аз към Тишо. Но ми викат Шефа.- Усмихва се самодоволно, увива шала около врата си и го гали го с мръсните си пръсти. Доволен е:

   - Сигурно е от монголска вълна.

После се отдалечава бавно и махва с ръка:

-Хайде…До утре.

   Заспал съм на пейката пред близката детска градина със звънливото име „Камбанка”, когато гласът на Шефа ме буди:

   - Ама, ти…Ти тук ли осъмна? Ееее, че що не каза? Място при мен- колкото щеш.

   Днес Райка не се мярка наоколо, слънцето блести в очите на Тишо и двамата с него тръгваме да „дирим плячка”.

   Така изминават две седмици. Спя където намеря, времето е топло. Пролет. Понякога спътникът ми млъква ненадейно и не отронва дума с часове. Скришом от него купувам по нещо за ядене и после си поделяме храната. По равно, нали сме побратими. Лъжа го, че е милостиня- я от някой супермаркет, я от пицарията наблизо. Той стиска неизменната си бутилка с вино и по няколко пъти на ден ме пита за името. Сякаш, за да провери паметта си, която вероятно му изневерява от изпития през годините алкохол. Нещо необяснимо ме държи близо до него. Почти неразделни сме. Сигурен съм, че историята на живота му е повече от интересна.

   Една вечер ме подканва да видя убежището му- стара , изоставена сграда от времето на социализма.

   - Виж, виж табелата отпред.- Сочи към стената.- Тук е живял дядо ми. Борец.

   - Борец?- Правя кисела гримаса. Не обичам всякакви борци от близкото минало, а Тишо пояснява:

   - Срещу фашизма, приятел. Влизай!

Сядам на импровизираното канапе от кашони, той пали недоизгоряла свещ и отново ме пита за името.

   - Николай. Николай съм.- Отвръщам му за стотен път, а Тишо отпива бавно от бутилката си и клати глава:

   - Николай, значи. Хм! Много Николаевци съм познавал, но един никога няма да забравя. Гада му, с гад!

Взирам се в лицето му, озарено от свещта.

   - Какво ти е сторил?

   - Той ли? Дълга история. Бях последна година в техникума, когато се влюбих в Ренета. Неговата Ренета. Разбираш ли?- Тишо бърчи веждите си и отново надига бутилката.

Вторачвам се в него и се опитвам да разгадая чертите на лицето му зад сплъстената брада. Усещам как черепната ми кутия започва да пулсира и нещо ми подсказва, че миналото ще се сблъска с настоящето в гънките на мозъка ми.

Кимам му да продължи, а той се изкашля сухо и повишава тон:

   - Кучка се оказа... Тая Ренета. Не успя да забременее от мен.

Слушам го и не смея да помръдна. Чувствам се като насекомо, уловено в паяжина.

   - Добре, че я разкарах. Всичко в този живот е предателство, брат. Всичко е предателство.- Поклаща показалец събеседникът ми.

Преглъщам сухо и едва намирам сили да изрека:

   - Какво стана с нея?

   - Аааа.- Провлачва Тишо.- Нали ти казах, дълга история.

  - Разкажи ми я. Нали сме братя, по съдба.- Думите засядат в гърлото ми.

   - То не е за разказване.- Глади брадата си, а очите му се пълнят с някакъв необясним, тъмен блясък.

   - Кореняк столичанин съм. Баща ми навремето беше голяма клечка. Син на силните на деня. Нали се сещаш? Видя оная табела отпред. Видя я, нали?

Кимам мълчаливо, загледан в мъждукащата светлина и сякаш съм другаде.

   - Всичко имахме. Вси- чко!- Натъртва Тишо. После побутва фитила на свещта, а аз отново се вторачвам в него.

„Само очите на човек не се променят никога! Никога!”- дълбае блуждаещият ми разсъдък.

   - Та, в последния курс на техникума се побърках от любов по Ренета. Ама…Хич да не бях си помислял за нея.. При оня Николай да беше останала, дето го харесваше и дето четеше като побъркан. Голям отличник, ама бедняк - като църковна мишка. Пари за костюм на бала си нямаше.

Нещо ме жегва под лъжичката, а Шефа продължава:

   - Най- готиното момиче беше Ренета, ти казвам. И какво му беше харесала на тоя? Родителите му- работяги, на смени. Не беше справедливо- точно него да избере. Ако знаеш как ревнувах! До полудяване!

   Тършува между кашоните, вади недоизгоряла цигара и я пали от свещта.

   - А ти? Ти учеше ли се добре?- Ставам любопитен за отговора му.

   - Ха!- Поглежда ме недоумяващо.- Учиш, не учиш, важно беше кой е баща ти. То… И сега май е тъй.

Замлъква за кратко и се почесва по тила.

   - Та, Ренета искаше да се ожени за Николай. Много го искаше, ама оня взе да се дърпа. Да учи трябвало, не му било времето за женитба толкова рано. Мрън- мрън, ей такива неща. Месец след бала тя изчезна. А тя каква била работата?!…

С усилие правя неопределена гримаса, а думите на Тишо се стоварват като канара върху ми:

   - Бременна била. Дете чакала от него, а той даже не знаел. Призна ми тя, ама късно- кога я прибрах.

Нещо ме удря със сила в слепоочието и усещам как главата ми се пълни с кръв.

   - Родила го през есента в един крайдунавски град, при някаква си далечна леля и го оставила за осиновяване. Женско било.- Пояснява Тишо.

Въздухът се сгъстява в гърдите ми, преглъщам сухо, а той продължава:

   - Та, тоя Николай месеци наред близа раните си и не отиде да учи. Чакаше я. То и аз питах родителите ѝ за нея. Ама- не! Думичка не отронваха къде е, ако ще и папата да ги питаше. Бяха едни такива…А Николай изчезна нанякъде, запиля се. И тогава с връзки, насам- натам, открих я. Хич да не си бях мърдал пръста. Опропасти живота ми. Поживяхме някоя и друга година и я натирих. Че за що ми беше? Аз деца исках, а тя не можеше. Заради тая случка.

Тишо редува цигарата с бутилката евтино вино, а аз съм се вторачил в свещта и сърцето ми бие в ушите.

   - Ей! Тук ли си?- Побутва ме по рамото и въздиша:

   - След туй дойдоха промените. Искаха да съдят баща ми и той не издържа. Обеси се, а след него и мама почина.

   - А ти? Ти не отиде ли да учиш?- Намирам сили да се държа нормално.

   - Да уча?- Повдига веждите си Шефа и прави опит да се усмихне пресилено.

   - Хванах се с борците, брат. Пари имах тогава, мадами. Всичко! Докато един ден не реших да опитам от каймака на шефовете…Потрошиха ме. Години наред се криех в едно севлиевско село. Тъй, малко по малко продадох почти всичко. Нали трябваше да живея… И! Ей ме- на!

   - А работа?

   - Не е за мен, братле. Опитвах, ама не мога да трая началници на главата си, да знаеш.

   - И аз съм тъй! А с този Николай какво стана?- Отронвам едва чуто и усещам как гласът ми трепери.

Тишо ръчка отново фитила на свещта дето е тръгнала да гасне и почти изръмжава:

   - Потръгнало му на гада. Тъй чух. Техните ги водеха врагове тогава, врагове на оная власт. Щото чичо му избягал навремето на Запад. Шушукаше се, че бил хирург, голямо светило. Във Франция, май….Забравил съм вече. Но с промяната и реституцията му провървяло на тоя бедняк Николай. Наследил всичките имоти на роднините си. На чичо си, щото нямал наследници, на някаква далечна леля, дето никога не се била женила. На всички. Говореше се, че и чичото много пари му изпратил.

   - И?

   - Не знам, не знам повече! Може и умрял да е. От години не съм чувал нищо за него. Пък и нали сам съм си шеф, чуждите работи не ме интересуват.- Тишо се прозява с беззъбата си уста в полумрака, отпуска се върху купчината кашони и заспива, прегърнал шишето.

   Бъркам в джоба си и оставям сто- левова банкнота до главата му. После излизам навън, а миналото блуждае в препълнената ми от емоции черепна кутия. Потъвам в тъмницата, приласкан в лепкавата ѝ прегръдка. Една светкавица раздира мрака и пороят руква върху ми. Не усещам нищо…Знам само, че всичко в мен плаче в едно с небесата.

   Пламен седи срещу мен, слуша ме внимателно и мълчи, загледан във визитника на бюрото.

Кимам му продължително и въздишам:

- Това е всичко...

Той вдига поглед и съм убеден, че въпросите му ще ме засипят.

Греша. Взема плика с пари, който съм оставил пред него, поклаща глава и излиза. Сигурен съм, че знае как да се справи.

   Отпускам се в креслото, а длетото на миналото прониква в настоящето и безмилостно дълбае съзнанието ми. Вихърът на безвъзвратността ме потапя в тресавището на безсилието и горчилката по един друг, неосъществен и пропуснат вариант на живота ми. Наясно съм- този път търся нещо повече от изход, който да ми върне равновесието и усещането за пълноценност, повече от вдъхновението и смисъла да продължа напред. Нещо много повече от лудост... Този път търся другата половина от живота си.

След месец…

   Пулсът ми препуска като полудял. Усещам го във всяка клетка на тялото си, когато Пламен става от дивана, излиза и оставя вратата на офиса отворена.

   Една жена поглежда плахо и застава на прага. Гледа неразбиращо, после пристъпва напред. Недоумява защо някаква си IT- фирма проявява интерес към несретната ѝ особа.

Взирам се в нея и срещам очите ѝ- уморени и тъжни, лишени от живот. Познава ме. Да, сигурен съм…По очите. По очите ме познава, щом сълзите ѝ рукват, а не сме си проронили и дума. Затваря вратата, прави няколко несигурни крачки и безмълвно сяда на дивана. Мачка дамската чанта в ръцете си, а сълзите ѝ капят върху мраморния плот на масичката. Кой, кой от двама ни ще започне пръв?! Нямам сили да го направя. Но, очите…Очите. За това са очите…

Вдигам поглед нагоре и мислено се моля Бог да ми прости…За миналото. За днес. За вмешателството ми в живота на две същества, които обичам до полуда. Знам, че са се засекли отвън и не са се познали. Нещо ме пробожда със сила в гърдите.

„Нали търсиш истината? Нали заради вдъхновението от нея, послуша лудостта на сърцето си?”- дълбае съзнанието ми един познат до болка глас.

Ренета! Знам, че е вдовица, към която животът е бил повече от жесток. Моята Ренета, моята любов, обречена на самота.

Чувствам се едновременно и силен, и слаб. До мига, в който вратата се отваря и подканяна от Пламен, една млада жена влиза и плахо сяда до Ренета. Безпомощен съм…Капитулирам! Прекрасна е, държи малко момченце в скута си. Създала е дом, семейство- всичко, което не е получила, предадена от нас, израснала сред чужди, непожелана. Нашата Магдалена! Моля се да имам сили да стигна до дивана…После разказвам като насън. Очите на младата жена мержелеят. Знам, че все още не може да повярва, щом ме гледа с доза недоверие. Стиска детето в скута си, а зад сълзите ѝ прозира подозрение, примесено с доза страх. Разбирам я. Почти не вярва на думите ми. После се вглежда в лицето на Ренета- в тъмните кръгове под очите ѝ, в посребрените ѝ коси и в умората легнала в погледа ѝ.

Ръцете на Ренета треперят и плахо докосват косите ѝ . После се навежда към нея и сълзите ѝ капят върху главицата на детето.

   - Чедо!- задавя се и обръща поглед към мен.- Простете ми! Прости ми, Николай, прости ми дъще!

Усещам как всичко в мен стене в едно с болката ѝ. Господи! Та аз…Аз отдавна съм простил всичко на този свят. Простил съм дори не-сторените грехове. От любов! Нали заради нея не потърсих друга светлина в живота си, освен Божията! И пак заради нея прегърнах онези безразсъдство и дързост, осмислили съществуването ми... За да съм благодарен на отредената ми съдба… Осъзнал, че само любовта към ближния прави ценно времето на земята. Знам, знам, че трудно би ни простила нашата дъщеря, но съм убеден, че винаги ще чакам този миг. Миг, заради който ще продължи живота ми…Ще го чакам, ще го чакам до края си, до гроба.

Сякаш интуитивно прочела мислите ми, Ренета повтаря като насън, вперила очи в Магдалена:

   - Ще чакам, чедо. Ще чакам! И два живота, ако трябва ще чакам прошка...

Дави се в сълзите си, а Магдалена ми подава момченцето, плахо докосва гърба на дланта ѝ и мълчи, мълчи, мълчи. Сякаш вечност пълна с тишина!...После устните ѝ плахо прошепват:

   - Бог прощава…Човек не стои по- високо от него…

Господи! Млада е, млада, а мъдра, силна.

   Детето в скута ми е вперило очи в мен и сякаш ме изучава с поглед. Стискам телцето му и съм капитулирал от слабост, осъзнавайки силата на живота, който е толкова близо до сърцето ми.

   Хвърлям бегъл поглед през прозореца и незнайно защо се сещам за Тишо и Райка. Птици са те, птици с прекършени криле, без вяра в небесата. Все ще се намери каква да е работа за тях в някой от клоновете на фирмата. Сигурен съм, че Пламен ще ги убеди. А Тишо никога няма да има шеф на главата си, никога повече няма да види очите ми. Нито ще имам време за него. От този миг то принадлежи на дъщеря ми, на Ренета и на най- скъпоценния дар в живота ми- моят прекрасен внук Данаил.

   Един ден ще го взема на коленете си и ще творя. Ще разкажа миналото на нашите животи. Нашата история, която не прилича на ничия друга.

„Благодаря ти, Боже!”- шепне сърцето ми, а Данаил протяга ръце към майка си. После се гушва в скута ѝ и накланя главица. Бърше челцето си в гърдите ѝ и ме гледа с топлите си, тъмни като маслини очи. И сякаш разбирайки светът на големите поглежда към Ренета. Обвива ръчички около майка си, усмихва се ангелски, а небесата над него се разтварят:

   - Мама…Моята мама…