Любов... за по-благозвучно

Една стара приятелка, но не много стара, събра багажа си за пореден път. Тя често го прави, но не твърде често, за да кажем, че е по навик. Обича да пътува, но не твърде много, за да има очи и да остане. Носи прилично количество багаж, но не ужасно много, за да не смеем да я наречем капризна.
Една приятелка, чийто багаж в момента изнасям, обича да я наричат „дива”, защото го приема за комплимент на фона на реалната ù твърдо утвърдена спокойност. Тази приятелка, която от утре е на път, обича да се променя привидно, защото го приема за страхотно на фона на уникално запазилата се еднаквост в сърцевината ù. Та същата тази се изнася за пореден път, защото твърде добре осъзнава онзи момент, в който някъде някой е казал...”Край”.
Една стара приятелка, с която се намерихме случайно, сега е на прага ми, но в посока вън. Никога нищо няма да ù кажа, нито ще я упреквам, защото знам, че не ме изоставя, а просто си тръгва. Понеже аз от своя страна имам куража да я наричам приятелка, то би следвало, че я обичам, а от това следва, че ще я пусна и няма да плача, и няма да се тръшкам, а просто ще ù пожелая „Лек път!”
Тази въпросната си тръгва винаги по един леко странен начин и ако не я познавах добре, щях да реша, че нещо ми се сърди или пък е гузна... Малко ме ядосва така. Никога няма да се обърне и да помаха, никога няма да ме целуне или да ми пожелае „Всичко добро”... въпрос на възпитание бих казала. За сметка на това я намирам за природно надарена, защото е някак умно и някак интересно да хлопнеш ей така вратата, без грам сантимент, без грам чувство за вина, без никакви остатъци от някакви елементарни и лицемерни действия. И при все, аз малко се ядосвам, понеже е ясно, че съм по-лицемерната от двете ни и нима е събрала смелост да ми го демонстрира???
Една стара приятелка решава и си тръгва, а аз само и помагам да си събере багажа, защото не помня откога е при мен, но натрупа, така да се каже, инвентар. Докато правим това, ние не говорим, понеже е ясно, че ще стигнем до неизменното „Защо?, а на никоя от двете не ù пука за него. През времето ни заедно ми подари някои неща и сега се чудя дали да ù ги връщам, колко глупаво от моя страна. Като при всички други... комплект луксозно бельо, гривна и някои други дрънкулки, малко общи снимки в префърцунени рамки, парфюми, които не харесвам и чифт зимни ботуши, които не ми стават. Накрая ще излезе нелепо, че толкова време сме били заедно, а сега констатираме наличието на абсолютно непотребни вещи и куп пари, изхарчени без цел.
Една стара приятелка събра багажа си, обърна се и каза „Готова съм!”. Това последното преля чашата на крехката ми търпимост...
За какво си готова, мухло???
Отричам се от казаното по-горе, че нищо няма да ù кажа и изпадам в напълно пълен бяс. Та за какво е готова тая и мене питала ли ме е? Аз готова ли съм? Ще ù влача багажите и ще мълча???
Кой переше, кой гладеше, кой готвеше и ти казваше кое ти отива и кое не? Кой?Питам кой?
Тази, дето се е стегнала за път, стои и ме гледа с недоумение. Подозирала ме е, знаела е, че ще изпадна в ярост и сега сигурно има план как да се измъкне от неловкото положение. Гледа ме и мълчи... Да ти имам плана аз на тебе!
Връщам се на тази планета и решавам да си запазя поне килограм достойнство... Такива сценки като моите са общопознати, практикуват се от всички жени на възраст между осем и осемдесет години.
Млъквам.
Старата ми приятелка мълчи все така и гледа, но с тази разлика, че вече не гледа към мен. Как да го преживявам това? Като воин, като сапунена героиня?
Обува си обувките и разбирам, че имам около една минута, за да реша каква ще е финалната ми реплика. Ще има ли такава?
Мисля да бъда мъжко момиче и съвсем учтиво да я изпратя с едно финално „Майната ти!”, но в последния момент виждам на прага си едни обувки и ми светва. Тези обувки с тези крака в тях са на стелката ми за последен път, наистина последен...
- Сбогом, момче. - а от очите ми текат реки...
- Сбогом, Бебс. - а от очите му не тече нищо, но зъбите му пукат от адското стискане...

Трябва да му е било тежко? Искам да му е било. Искам да е плакал за мен, да се е срамувал от това, да се е крил и пак да ме е ревал, така както го ревах аз. Искам последното, което сме си поделили, да е този срам и тази болка, напъхани в куфара му и залети с поне литър от сълзите ми. Ей така, защото освен, че съм по-лицемерната, аз съм и по женски, отчетливо злоблива... Никак не умея да губя, а все така ми се случва.

За старата ми приятелка не ви казах почти нищо... Излъгах ви и не признах, че аз почти не я познавам. Не знам дори истинското ù име, но къде от любезност, къде от фалшива еуфория, къде от недоумение я наричах:

Любов... за по-благозвучно.