Една лятна вечер магарето Марко лежало на двора и си почивало. Тревата се размърдала и до него застанало зайче. Малко зайче с наострени ушички.

- Здравей, чичо - казало зайчето.

- Че какъв чичо съм ти аз, бе зайо?

Възмутило се магарето. Даже се обърнало на другата страна.

- Извинявай! Имаш дълги уши, като моите и помислих, че сме роднини.

- Роднини, а? Ушите ми дълги, дълги... Не мога да ги понасям. Поне като твоите да бяха. А опашката ми? Само ми пречи. Мете земята и ми тежи ли, тежи. Да имах като твоята, щеше да е друго.

Чула разговора им феята на животните и решила да помогне на магарето. Ушите му станали малки. Опашката и тя като на зайчето станала.

На сутринта дошъл стопанинът. Погледнал Марко зачудено. Марко ли е това, не е ли? С такива уши и опашка...

- Ти ли си, Марко? Или не си? И да не си, слагам ти чувала на гърба и тръгваме.

Запристъпял Марко наперено. Не му тежала опашката. Но... направил, ненаправил крачка, мухи го нападнали. Хапят ли, хапят мухите.  Няма я опашката да ги прогони. Стопанинът и той нещо говори, но не го чува Марко с малките си уши.

Крещял, крещял стопанинът и започнал да го налага с пръчка.

- А-ъ-а-ъ - заревал Марко с цяло гърло. - Защо ми трябваше да искам други уши и опашка? Добре си бях с моите. И бой не ядях.

Смилила се феята. Върнала му ги.

И до днес магааретата са с дълги уши и с дълга опашка.

А боя... Боя, пак си го ядат.