inakrein (Илияна Каракочева)
245 2290
2.12.2010 г., 15:36 ч.

Майка 

  Проза » Разкази
1132 0 18
5 мин за четене

Кучката се появи в средата на лятото. Измършавяла, сякаш е била път от пустинята до балканския град, тя едва се държеше на  слабите си крака. Застана пред мекичарницата  като затворник, който очаква смъртна присъда или помилване. Не приближаваше купувачите, не се умилкваше в краката им. Стоеше горда до бетонния стълб и чакаше.

Имах пари само за три мекици и ги поех внимателно от продавача. Бяха разпределени предварително – по една за всеки в семейството. Погледнах кучката – ребрата ú се брояха, а коремчето  трепереше, сякаш всеки миг щеше да падне на улицата.

Усетила колебанието  в мен, съседката по опашка се опита да ме вразуми:

- Дадеш ли ú залък, ще ходи след теб като сянка. Ще спи пред вратата ти, а може и да нахапе децата.

Пак погледнах кучката.  Жълто-бялата козина висеше тъжно по слабия скелет като широка дреха. Очите ме гледаха, но не молещо. Гледахa ме и питаха  била ли съм някога майка, била ли съм някога гладна. Очите ми се напълниха с предателски сълзи и незнайно защо отчупих парче мекица и я пуснах бавно на земята. Кучката я пое елегантно  с език и клекна на задни лапи, размахвайки опашка. Не се завря в краката ми, не ми близна ръката ми. Стоеше и чакаше. Дадох ú цялата закуска и тръгнах, а тя пое като сянка след мен. Бавно, на разстояние, сякаш се страхуваше от удар. По пътя към дома настигнах съседката.

- Видя ли - не пропусна да ми  натякне тя - сега вече няма измъкване. – Ще върви след теб до гроба.

Погледнах кучката с ъгъла на окото и спрях.  И тя  спря и ме загледа в упор. Леко, едва доловимо проскимтяваше, сякаш питаше:

- Искаш ли да вървя след теб до гроба?

 Замислих се и унесени – всяка във своите мисли - стигнахме къщата. Животното остана отвън. Надигна се леко да види къде влизам  и ме погледна питащо.

- Чакай, ще донеса малко мляко – успокояващо ú отговорих.

Полудяла съм, блесна светкавица в уморената ми глава. Полудяла съм, повторих го бавно, но също съм майка. Е, остана без мекица днес, сега ще дадеш и  твоята порция мляко. А утре? А утре ще мисля за утре, сопнах се на моето разумно аз и отворих хладилника.

Кучката ме чакаше сутрин пред мекичарницата, точно когато отивах за закуски. Изяждаше моята баничка, моята мекичка, моята сиренка. После ме изпращаше до дома и изчезваше. Вечер точно в седем, сякаш имаше златен швейцарски часовник, се появяваше за своята порция мляко и пак тръгваше, без да се гали в краката ми и без да оближе ръката ми за благодарност.

Мина месец, а може би малко повече. Една вечер, малко преди седем, чух детски възбудени гласове отвън. Дъщеря ми и нейните малки приятелки пърхаха от възторг пред нещо, което шаваше до външната врата. Погледнах часовника –  седем без три.

Излязох с кофичка мляко на двора и  се засмях. Кучката бе донесла своите кученца да се похвали с тях. Три  жълто-бели топчовци се боричкаха и децата ги галеха и гушкаха, светнали от възторг. Това не беше нормално, това не беше разумно. Изтичах до малчуганите и ги накарах да пуснат пухкавите бонбончета на земята. Изсипах млякото в продълговата купа и застанах, разперила ръце, да пазя кучката от децата и децата от кучката. Малките паленца топяха муцунки в млякото, майка им ги побутваше, но сдържано, с глухо ръмжене. Щом  кучешката вечеря приключи,  прибрах  детето да гледа Сънчо, а аз отидох да  измия купата.

Върнах се бързо - майката и кученцата липсваха.

Изтърколи се седмица или две. Децата се увличаха и понякога дразнеха кучката, тя глухо ръмжеше и аз се страхувах да не захапе някое от децата. Стоях като стража между нея и детската група и търпението ми започва да се изчерпва.

Сряда - пазарният ден на града. Пред мекичарницата мравуняк народ грабеше вкусни закуски и аз минах от там по-скоро да хапна от аромата на сутрешните мекички, отколкото да си купя нещо.

Кучката бе изнесла едно от децата си и стоеше на няколко крачки от него. Сякаш чакаше някой да го осинови и наблюдаваше зорко тълпата. Спираха се хора, галеха кученцето и аз тревожно поглеждах майката. Уж  беше спокойна, а коремът ú потрепваше,  готова да разкъса всеки, който се опита да  нарани детето ú.

Мина жена с голяма торба  продукти и взе кученцето. Кучката се обърна и изчезна. Замислих се. Малките бяха три. Дали щеше да  изнесе и другите? Седнах на отсрещната пейка и зачаках. Скоро тя се появи отново, носейки в зъби второто кученце. Остави го точно пред мекичарницата, отдръпна се няколко крачки и зачака. Станах и започнах подканващо да се провиквам:

- Подарявам  хубави кученца! Подарявам  хубави кученца!

Скоро намерихме стопанин на второто, а след час добра жена прибра и последното паленце.

Стояхме една срещу друга и се гледахме. Нямах пари да ú купя нито закуска, ни мляко. Не смеех да я погаля. Имаше нещо особено в погледа ú. Тръгнах към къщи, а тя  - след мен. Вървеше плътно допряна до роклята ми, така че чувах лекото ú проскимтяване. Когато стигнахме къщата, усетих леко близване по ръката. Обърнах се,  тя ме близна още веднъж и си тръгна.

Никога повече не я видях.

 

© Илияна Каракочева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??