Майката

Беше около 9 вечерта на 21-ви юли. Катя точно бе взела първата доза от толкова много време... Последно го бе правила деня преди да разбере, че е бременна. След това спря. С много усилия, но спря за доброто на детето.

Катя беше на 18 години. Всъщност беше забременяла още на 17. А онзи негодник, който твърдеше, че я обича, я бе изоставил. Родителите ù също я бяха изгонили. Те тъкмо бяха разбрали, че дъщеря им взема наркотици, когато тя им каза, че е бременна, при това от женен мъж. Бе твърде голям грях, те не можаха да го приемат. Отказаха да ù помогнат, изобщо не искаха да я виждат.

Тя стоеше на една пейка в малък неосветен парк в гр. Стамболийски. По принцип там се събираха нейните приятели, но тази вечер, като по чудо, нямаше никой.

Наркотикът започна да я отпуска. Бебето спеше в ръцете ù. Тя просто искаше болката да отмине, искаше да забрави колко дълбоко е затънала в необратимите обятия на помията, наречена живот.

За нещастие дори наркотикът не успя да я отведе далеч от действителността. Даже напротив - някак си я доближи.

Тя започна да си говори на глас. Сякаш съзнанието ù се бе разделило и сега двете половини спореха:

- Какво ще правиш сега? Виж какво си докара, като вярваш на такива глупости за любовта... Та той е женен! Какво очакваше?! - каза с назидателен тон сама на себе си.

Изведнъж гласът ù се промени. Стана по-тънък и отчаян:

- Не знам! Не знам! Аз го обичах! Той бе единствен за мен! - и започна да плаче.

- Хич не ми реви сега! Трябва да измислиш какво да правиш! Къде ще идеш тази нощ? Къде ще спите ти и синът ти? А какво ще ядете? Похарчи последните пари за тази отрова, този боклук! А дори не ти дадоха качествена стока...

- Не знам! Не знам какво да правя!

- На дъното си. Не можеш да се измъкнеш. Няма надежда. Трябва да го оставиш...

- НЕ! НЕ МОГА!!! - изпищя Катя и стисна в обятията си малкото, крехко момченце.

- Трябва!

- Не мога! Той ми е син! Как да го оставя?!

- За негово добро е. Ти не си добра майка. Не можеш да се грижиш за него. Не можеш дори покрив над главата му да осигуриш. А сега, след тая глупост, която направи... Отровата, която взе, ще потече и в кърмата ти. И ще трябва да го храниш с тая гадост! Искаш да го отровиш ли?!

- Не! Не, не искам... Обичам го... Малкото ми момченце...

- Кажи, какъв пример ще си ти за "малкото ти момченце"? Майка наркоманка! Да ти припомня ли каква си? Нямаш работа, нямаш пари, нямаш жилище, нямаш приятели... Дори собствените ти родители се отрекоха от теб. Нямаш никакво бъдеще! Ще потънеш още повече и само ще повлечеш невинното създание със себе си. Помисли... Как ще изкараш пари? Проституция? Или ще просиш по улиците?

- Не е така! Винаги има надежда! Мога да отида в някой от онези домове за майки с деца. Там ще ми помогнат да си намеря работа, да си стъпя на краката...

- Моля ти се, Катьо! Пак тази твоя детска наивност... Живееш в България, по дяволите! Какво ще ти помогнат те? На тях не им пука за теб! Нямаш никакво образование, каква работа ще ти намерят? Или забрави, че заради бременността дори не успя да завършиш гимназия? Ще работиш като чистачка по улиците с минимална заплата. Какво ще му дадеш на детето с толкова малко пари? Дори подарък за рождения ден няма да можеш да му купиш. Ама какво говоря за подаръци, то ще е щастливо, ако има храна на масата... И все някой ден ще ти писне и пак ще се надрусаш. Това ли искаш? Синът ти да гледа майката си наркоманка как едва, едва свързва двата края...

- Не... Не мога да му причиня това... - с тих и смирен гласец каза на себе си Катя.

***

Вече бяха минали около два часа. Отчаянието ù растеше. Тогава чу приближаващия се към нея смях. Компания от момичета и момчета. Явно се прибираха по домовете си.

Катя направи няколко крачки към огромната, пожълтяла трева до пейката. Целуна детето си по челцето. Целувка за сбогом. Остави го на земята. То започна да плаче веднага. Сякаш усети какво става.

Хората вече се приближаваха. Не трябваше да я виждат. Тя изтича и се скри зад един храст наблизо.

Наблюдаваше как откриват бебенцето ù. Някакво момиче го взе в ръце. Сълзите не спираха да се ронят от очите на майката. Сърцето ù бе разбито. Тя плачеше безмълвно, скрита в сенките.

След няколко минути чу момичето да казва:

- Обадете се на полицията! Бързо!

Побиха я тръпки по цялото тяло. Не трябваше да я виждат. Не трябваше да я намират. Тихо започна да върви назад и няколко метра след това се обърна и побягна. Бягаше от живота, бягаше от себе си, бягаше толкова бързо, без да спира...

КРАЙ