23. Посещението

Сградата  на Следственото беше внушителна сграда и напомняше по-скоро научно-изследователски инстутут, отколкото сграда на репресивните структури. Обикновено обитателите на тази сграда бяха “политически”, случаят с Найден беше много специален и го  бяха докарали тук.

Адвокатската карта на Захова отваряше вратите, освен това много хора от Следствието я познаваха още от МВР.

Двете майки се вълнуваха от предстоящата среща. Назлие беше щастлива, че ще прегърне сина си, докато чувствата които изпитваше Богдана бяха съвсем различни. Дали щеше  нещо да трепне в него при срещата с истинската си майка. Наистина ли беше “истинската “ майка? Факта, че го беше носила девет месеца под сърцето си, че беше изтърпяла всичките ужаси в ръцете  на Бухала, за да даде живот на сина си, правеха ли я “майка”, само защото го беше родила? След това го предаде доброволно на другата, която го откърми, отгледа с любов и всеотдайност и правеше невъзможното за да го спаси. Коя беше повече “майка”? Тази мисъл не излизаше от главата на Богдана и вътрешното й напрежение я парализираше.

Врата се отвори и милиционера въведе следствения Радомирски. Милиционера застана на пост до вратата, а Найден се приближи до Назлие, която вече летеше към него за да го вземе в  обятията си.

      Найден беше висок над един и осемдесет, с широки рамене и атлетическо тяло, беше красив. Огромните му сини очи излъчваха спокойствие и студена надменност. Месеците прекарани в ареста не бяха го пречупили. Колко приличаше на баща си. При тази мисъл, сърцето на Боряна се сви. Той не беше даже погледнал към нея. Беше ли я забелязал, или въобще не беше обърнал внимание на “леличката” дошла с майка му? Толкова неловко се чувстваше Боряна. Беше се разделила с него в затвора и след 20 години се срещаха пак зад решетките. Съдба  ли беше това, или над нея тегнеше някаква зла прокоба?

Когато първите вълнения  от срещата утихнаха, Назлие потърси с очи Богдана, приближи се до нея, хвана я за ръка и я представи на сина си. Нейна близка приятелка и адвокатка, която се съгласила да го защитава в съда. Найден я погледна с любопитство, измери я със студения си поглед и заяви, че не му е нужна никаква защита, защото бил невинен. Двете се спогледаха и безмълвно се разбраха. Не беше момента за да спорят с него, а още по-малко да му разкриват истината за Богдана. Въпреки силата на характера си, Богдана едвам се въздържаше да не избухне в ридания. Искаше й се да го прегърне и да му покаже цялата си майчина любов, която беше принудена да крие от всички през изминалите години. В очите й се четеше нежност и тъга, болка и щастие, любов и страх. Страх от реакцията му когато разкрият пред него истината. Ужаса, който изпитваше при мисълта, че може пак да го загуби. И този път той можеше да й обърне гръб,  за да него види никога повече. Физическата красота , която беше наследил от бащата я радваше, но острият студен блясък в погледа му не предвещаваше нищо добро. Богдана поиска съгласието му да го защитава по време на процеса, каза му, че ще дойде да поговорят по делото и излезе да изчака Назлие в предверието. Не издържаше повече. Щом се намери зад вратата на стаята за свиждания, сълзите й потекоха  и риданията разтърсиха цялото й същество. Повече не беше в състояние да се контролира.

                  Когато Назлие излезе, тръгнаха към спирката на трамвая под силния снеговалеж. И двете мълчаха, нито едната , нито другата намираха сили да започнат разговор. Едва когато слязоха на площад Славейков,  Назлие предложи да влязат в  сладкарница “Прага”  за по едно кафе.

         Дълго мълчаха, пиеха кафето си,  всяка една потънала в собствените си мисли. Богдана не намираше думи за да започне разговор, а Назлие се страхуваше да не нарани неволно Богдана.

         -Видя ли го?- попита плахо циганката. Красив е нали, -добави с гордост Назлие.

         Сякаш заслугата беше нейна, но се срамуваше от това.

-Да, много е красив, прилича на баща си-, с  гордост и горчивина, каза Богдана и сълзите й отново напълниха очите й.

Къде беше изчезнала твърдостта на   прокурорката Богдана Захова? Двадесет години се беше лишавала от своето човешко щастие за да издири сина си, ден и нощ беше работила за да го намери и притисне до сърцето си. И сега, когато той стоеше пред нея, тя беше разочарована. Нима нищо не беше трепнало в него? По всяка вероятност не. Личеше по студения му поглед и равнодушието което излъчваше цялата му същност. Този млад мъж не обичаше никого. Даже към жената, която го беше отгледала се държеше резервирано. Даже в нейните прегръдки, погледа му  оставаше студен липсваше всякаква човешка топлина.

         Адвокат Богдана Захова не беше човек, който лесно се предава. Тя се зае с настървение със защитата по делото. Работеше денонощно, ровеше  в дебелите папки с показания, информации за престъпната му дейност. Кражби, грабежи по влаковете, дребни измами, организирани банди от малолетни цигани, репертоара на криминалните му деяния беше богат. Плодът на нейната първа и чиста любов се оказваше гнил. Защо? Тя ли беше виновна или средата в която беше попаднал след раждането си? Въпрос без отговор. Въпрос, който не й даваше мира ден и нощ. На каква база да изгради защитата, след като в живота на това момче до този момент нямаше едно единствено почтено действие. Богдана беше отчаяна и  с всека следваща страница  на делото, картината ставаше все по- безнадеждна.

Когато  го разпитваше за инцидента във влака и стрелбата, той беше категоричен, не беше стрелял,  Не отричаше другите си деяния, но за убийството хладнокръвно  и  упорито отричаше. Богдана потърси балистичната експертиза, но тя липсваше в стотиците документи. Доказателства по обвинението за убийство на длъжностно лице, бяха само заключенията на лекарите в съдебна медицина.  Но и  те  бяха повърхностни и липсваха важни подробности. Адвокатката изслуша многократно разказа на Найден и не намери никакво противоречие или несъответствие при няколкократното устно възпроизвеждане на инцидента. Момчето, явно казваше истината. Поиска от следователите балистичната експертиза, но тя й беше отказана под предлог, че на нея има гриф “строго секретно”. Което изуми Богдана. Какво секретно можеше да има при такъв тривиален случай? Но това беше Богдана Захова, а не случаен адвокат. Макар и “бивш”, тя беше началник на “правния отдел” на МВР. Положи много усилия, но в края на краищата успя да вземе копие от документа. Той действително оневиняваше Найден, поне в часта  “предумишлено убийство”, най-тежката част на обвинението. Усилията и безсънните нощи се бяха оказали не напразни. Богдана вече беше по-спокойна за съдбата на сина си. Да. Щеше да има присъда, не можеше другояче, но тя нямаше да бъде фатална за сина й. Всеки път когато мислеше за него като за неен син, сърцето й се свиваше, погледът й се забулваше от напиращата влага и в мисълта й възникваше един и същи въпрос, някой ден ще можеше ли да го прегърне и нарече “синко”?

         Снежните бури бяха спрели, ледът не сковаваше вече софийските улици. Във въздуха миришеше на пролет, макар и плахо слънцето беше започнали да гъделичка старците и децата излезли на разходка из столичните паркове.

         В един от кабинетите на Съдебната палата, съдия Мария Петрова се готвеше за  отложеното дело срещу Найден Радомирски.  Беше облечена в елегантен джемпър на прочут френски дизайнер. Беше го купила в Париж, на улица Риволи. Тя владееше перфектно френски и неотдавна беше ходила в френската столица с българска правна делегация. Заместник главния прокурор на Републиката я беше включил в делегацията, за най-голямо учудване на колегите й.  Ръководителят на делегацията имаше нужда от човек владеещ френската правна терминология, а и отдавна не беше безразличен към женските прелести на колежката Петрова.

         Часът беше 9,45, след малко съдия Мария Петров щеше да направи поредното си величествено появяване в съдебната зала, под завистливия поглед на присъстващите. Тъкмо беше застанала пред огромното  кристално огледало в кабинета си, когато телефона иззвъня. Петров направи недоволна гримаса и се запъти към телефона. Кой можеше да я безпокои в такъв момент се питаше тя. Вдигна телефона и  когато чу плътния баритон на “шармантния” генерал, в цялото й тяло се разля особена топлина. Вече няколко пъти беше се срещала с него, обикновено ходеха да пият шампанско или марково уиски в бар “Астория”, но последната им среща в неговата шикарна вила в Бояна, бяха оставили незабравими спомени в нея. Сега я канеше да прекарат “уикенда” в правителствената резиденция в Сандански, където имал запазен апартамент. Можеше ли да му откаже? Прие с усмивка и бързо прекъсна разговора. На  вратата някой чукаше тихичко, вероятно беше съдебният пристав, който имаше задължението да я предупреди броени минути преди появяването й в съдебната зала. Часът беше 9 и 55. До началото на съдебното заседание оставаха само пет минути.

         Точно в 10 часа, когато Председателят на съдебния състав по дело 0234/1967, съдия Мария Петрова се появи, цялата зала стана на крака. Това беше любимия момент на чаровната съдийка и тя се стараеше да го удължи максимално. Затова разхождаше погледа си по цялата зала- журналисти, публика, прокурора, обвиняемия и адвокатите му. Когато стигна до банката на адвокатите съдя Мария Петрова беше изненадана от едно ново лице, което тя никога не беше виждала на това място. Зад масата на защитата стоеше бившата й колежка прокурор Богдана Захова.

         Съдия Мария Петрова удари с чукчето и даде знак, че дело 0234/1966  е започнало.

.