23.09.2011 г., 13:19 ч.

Майки 3 

  Проза » Повести и романи
826 0 4
16 мин за четене

ДРАГОМИР

 

Старши лейтенант  Драгомир Петков се събуди, много след като тръбата бе свирила за физзарядката на войниците. Снощи, след срещата с младата циганка, дълго не можа да заспи. Целувките ù все още изгаряха устните му, но тя спря до тук, въпреки настойчивостта му, въпреки обещанията и кандърмата. Тя не отстъпи и като  изплашена сърничка се измъкна от обятията му и изчезна в нощта. А нощта беше вълшебна - топла и ясна. Звездите  ярки и едри, като че ли бяха сочни плодове, готови да бъдат обрани от нечия ръка. Нямаше и следа от облак, а тихият есенен шепот на вечерния бриз съпровождаше любовното мълчание на двамата млади, слели устните си. Тайната формула на чувствата, която някои наричат «любов», беше неизследваната материя, която ги  караше да тръпнат от първия допир, да  се стремят да се слеят в едно неразделно цяло. Но палавата Назлие знаеше как да спре своя импулс, как да  подчини мъжа. Как да го накара да я желае още по-силно, още по непреодолимо,  да го увлече и след това леко отблъсне, за да бъде  победата му  по-скъпа  в  собствените  му очи. Хитруша беше Назлие, познаваше мъжете още от дете. Всичките бяха еднакви. Мислеха само за едното си удоволствие.  Едно моментно охлабване на прегръдката и тя стана,  намигна му многозначително и бавно се отдалечи към близката горичка. Стигна до края на полянката, побегна  и изчезна в нощта.

Драгомир я желаеше силно, личеше си, че беше любвеобилна и умела в любовните игри. Тялото ù беше гъвкаво и тъмната  кадифена кожа го подлудяваше.  Танцуваше като самодива и дългите и смолисти коси падаха  под тънкото ù кръстче. Здравите  ù крака  я носеха бързо,  бягаше като подплашена антилопа, подгонена от леопард. Цяла вечер Драго беше пил от устните ù, беше прегръщал снагата ù. Нощта беше обещаваща, но хитрата циганка го изигра и го остави сам на поляната. Той щеше несъмнено да я открие и тогава, тогава тя щеше да разбере кой е Драгомир Петков и как люби той.

Драгомир беше син на бедни селяни от софийско. Беше израсъл в немотия и непосилен труд. Още от малък баща му го изпращаше да пасе чуждите говеда. Край малката селска рекичка имаше тучни ливади, където малките ратайчета пасяха поверената им стока и прекарваха целия ден в игра на челик, прескочи кобила или ритаха топка. В училище не се чувстваше добре, не му се учеше и затова  ливадите го привличаха все повече и повече.  Едва изкара четвърто отделение и заряза училището. На 15 години баща му го изпроводи в София чирак в една железарска работилница. Живееше в стайчето зад паянтовата барака, в която се помещаваше работилницата. Майсторът го беше приютил там, та хем да има покрив над главата си, хем да му е под ръка денонощно. Драго, както го наричаха всички, се чувстваше добре в града. За 2-3 години усвои занаята, беше сръчен в ръцете и майсторът  го ценеше. На 18 години беше вече калфа и учеше други чирачета. Тогава се запозна с  Гошо, работник в съседната дърводелска работилница. Той също живееше в самата работилница и така станаха приятели. Вечер излизаха да се разходят към Борисовата и бяха започнали да се заглеждат по гимназистките и червенобузестите стройни вакарелки, които също идваха на разходка в градината. Гошо беше ученолюбив, но родителите му нямаха възможност да му плащат учението и на 14 години го бяха цанили чирак в тази дърводелска работилница. През свободното си време четеше много, взимаше книги от приятели или от градската библиотека  Бай Ангел, майсторът му, го насърчаваше, виждайки интереса  на Георги към книгите. Макар че нямаше много време след тежкия 10-12 часов работен ден,  нощите му принадлежаха и той ги използваше за своето самообразование. Драго беше далеч от тези интереси, но постепенно започна да се вслушва в приказките на Гошо за по-хубав живот, за работническа солидарност, за борбата на пролетариата и други непознати нему теми. Драго трудно четеше и за него би била голяма мъка да прочете такава книга, пълна с непознати за него думи и трудно разбираеми теоретически обяснения. Но в устата на Гошо те ставаха по-разбираеми, по-ясни, и някак си по-близки до него.  Въпреки това той отказваше да прочете малката книжка, писана от някакъв си брадат немски евреин. Предпочиташе разходка с някоя хубава вакарелка през неделния следобяд,  която обикновено завършваше в неговата скромна стаичка. Драго се беше оказал природно суетен и чистник, ходеше изпран, изгладен, с една дума  спретнат.  Макар  и стар и закърпен, панталонът му беше винаги добре изгладен, протритата му риза блестеше от чистота. Беше висок и слаб, с широки рамене и огромни сини очи, които правеха впечатление на всички момичета. Те не излъчваха интелект,  но бяха проницателни и блясъкът им заслепяваше наивните романтични момичета, жадни за любов и мечтаещи за синеокия принц от приказките и  сладникавите романи на вестникарските подлистници. За разлика от него, Гошо, единственият  приятел в неговия самотен живот, беше нисък и набит младеж със сипаничаво лице, живи тъмно кафяви очи  и буйни къдрави коси, вечно несресани, защото гребен трудно влизаше в тях.

Беше през лютата зима на 1942 година. Светът се тресеше от започналата война, но в България тя не се беше още почувствала, като изключим неголемия брой  немски войници по улиците на София, мерцедесите на  хитлеровите офицери  и българските бранници, които  се перчеха по улиците с кафяво-зеленикавите  си униформи, препасани с малки ками с короната и една голяма буква «Б» на дръжката.

Драго вървеше по бул. Христо Ботев към реката, когато забеляза една гимназистка  да върви насреща му.  На две крачки зад нея вървяха две войничета  и явно ù подмятаха нещо. Момичето ту забързваше, ту се мъчеше да се измъкне от нахалниците, но явно те се забавляваха  с нейното смущение. Когато тя се изравни с Драго, тя се усмихна и тръгна с него в обратна посока. Драго разбра, че тя търсеше неговата закрила и пое веднага ролята на близък приятел.  Сложи ръка на рамото ù, наведе се над нея и започна да ù говори. Войничетата разбраха, че  момичето се беше изплъзнало от закачките им и тръгнаха забързано към площад Македония.

След тази първа случайна среща, след две седмици на излизане от училище, Богдана срещна Драго пак на същото място. Трета девическа гимназия се намираше на ъгъла на Христо Ботев и улица Нишка. Богдана беше в осми клас на класическия отдел на училището и тази година щеше да бъде абитуриентка. 

След няколко случайни срещи, тя усети, че необикновено сините очи на Драго не ù бяха безразлични. Оказа се, че живеят на една и съща улица, срещите им зачестиха и постепенно приеха по-интимен характер. Драго не говореше много, но за сметка на това беше прекрасен слушател, прегръщаше я нежно и я караше да му разказва за всичко. За семейството си, за училището, за съученичките, за книгите, които четеше, за бъдещите си планове. Така Драго разбра, че Богдана е единствена дъщеря на двама гимназиални учители.

Майка ù беше от Казанлък, дъщеря на богат търговец на гюлово масло. Имаха голяма триетажна къща точно срещу известната  градска чешма с лъвовете. Светла беше единствена  дъщеря на Султана и  Юрдан Хаджикалчеви. Бяха се оженили не в първа младост, та се радваха, че все пак имаха си своя рожба, над която трепереха и двамата. И най-невероятните желания на малката Светла се изпълняваха на часа. Баща ù я обожаваше и прекарваше цялото си свободно време с нея. Водеше я на разходка, четеше ù приказки, а понякога и сам измисляше такива, в които главната героиня беше малко красиво момиченце, на име Светла. Когато приказката свършваше със сватбата на малката героиня с незнайния принц, и двамата се смееха на  изобретателния ум на стария татко Юрдан.

Когато завърши гимназията и отиде в София да следва литература, Хаджикалчев беше горд с дъщеря си и не пожали средства, за да я настани в скъпия  пансион на г-жа Силвия Темелкова. Тук младата студентка беше настанена в слънчева стая, с изглед към Витоша, хранеше се с вкусни гозби и десерти, съквартирантката  ù беше момиче от заможно русенско семейство. Домашна прислужничка се грижеше за чистотата и реда в пансиона и стаите на пансионерките. От тези дъщери на богати родители се искаше  само да овладяват науките и да си отварят очите, докато срещнат подходящия годеник

Когато срещна Страхил Захов на една студентска вечеринка в университета, Светла се зарадва,  че е срещнала съгражданин. Младежът беше известен като чудото на мъжката гимназия. Надарен с необикновен ум и разностранни интереси, Страхил беше   красив младеж с интелигентно излъчване и романтична душа. Скоро срещите им зачестиха, станаха интересни и ги сближиха до интимност. Страхил беше честен с нея, той знаеше,  че старият търговец никога няма да се съгласи да даде дъщеря си на сина на бедни работници от  покрайнините на града. Когато той заговаряше на тази тема, тя му запушваше устата с нежна целувка и му казваше, че тя е достатъчно голяма, за да прецени неговите лични качества и казваше  «бедността не е порок», щом живееха и се трудеха честно. А фактът, че имаха такъв блестящ син, ги издигаше по-високо от много други, които имаха богатства, бедни души  и синовете им бяха станало пройдохи и пияници.

Така минаха четирите студентски  години  и Страхил получи покана от Министерство на Просвещението да постъпи на работа в елитната 1-ва мъжка гимназия, където  бяха учили и преподавали цветът на  софийската младеж и интелигенция. Страхил прие и предложи на Светла да се оженят и останат в София. Беше сигурен, че и тя ще намери място в някоя софийска гимназия като учителка по литература. Светла замина за Казанлък да извести на родителите си своето желание да свърже живота си със  Страхил Захов. Върна се разплакана и разстроена. Баща ù беше категорично отказал да я даде на такъв учен дрипльо. Предложи на дъщеря си да я изпрати в Париж, да доучи в Сорбоната, с надежда, че там ще  забрави Страхил, ще  срещне някой блестящ младеж от добро семейство. Но Светла отказа и замина за София, като взе със себе си само едно малко куфарче с най-необходимите на първо време дрехи. Замина, без да каже довиждане на баща си, съпроводена от сълзите на майка  си.

Така бе започнал семейният живот на на Захови, труден, с много лишения, но духовно богат, окрилян от любов и взаимно уважение. Когато през 1925 година се роди Богдана, Светла писа на родителите си, но отговор не получи. Само майка ù дойде за два дни да види детето и дъщеря си, и бързо се върна  в  Казанлък при стария.

Историята като че ли се повтаряше. Богдана беше дъщеря на интелектуалци, тя самата завършваше гимназия и скоро щеше да стане студентка. А Драгомир едвам сричаше и пишеше с много грешки. Иначе беше трудолюбив и сръчен и се очертаваше като добър занаятчия.

Войната ставаше все по-жестока, през зимата на 1943 год.,  новините от фронта все още бяха успокояващи, Германия напредваше и скоро войната щеше да свърши. Над България летяха американските летящи крепости и отиваха да бомбардират румънските петролни кладенци. Появиха се първите  «шумкари», така  властта наричаше  нелегалните комунисти и антифашисти, грабнали оръжие и водещи партизанска война с властта . Повечето бяха принудени да отидат в гората, защото по Закона за защита на държавата подлежаха на съд и тежки присъди, дори смърт. А другарите им  в града се занимаваха с подривна дейност, саботажи, разпространение на позиви и събиране на сведения от военно-икономически характер, които по канали се предаваха на съветското разузнаване. От гледна точка на действащите  в Царство България   закони, това беше шпионаж в полза на чужда държава и подлежеше на съдебно преследване. Не бяха рядкост и политическите убийства.

По молба на своя приятел Гошо от време на време Драго помагаше за разпространение на позиви, за куриерски услуги, дори веднаж помогна един от нелегалните да бъде изведен при партизаните. Между двамата доверието беше пълно. Драго беше далеч от политиката, но не можеше да откаже тези услуги на единствения си приятел. Може би в началото не си даваше сметка колко е опасна тази дейност, впоследствие разбра сериозността на действията си. Тъй като по природа беше смел, тези предизвикателства запълваха липсата на големи емоции в живота му. Естествено, Богдана не знаеше нищо за тази му дейност.

В средата на 1943 год. Отношенията им бяха вече много интимни. Тя го беше обикнала за добрината му, за кавалерското  отношение, което имаше към нея. И когато една вечер той я облада, тя с удоволствие прие Драго за своя първа любов, за първия мъж в живота ù. Според нея това беше естествено. Тя го обичаше  и беше само на 18 години. Драго имаше опит с жените, беше имал мимолетни връзки без бъдеще, но той си даваше сметка, че Богдана е друго нещо. Той я харесваше заради  нейната непринуденост, за нейния детски чар, за нейната начетеност. Както винаги, неграмотните издигат в култ хората, които знаят по-вече от тях. Богдана имаше една невинна красота и неосъзната още женственост. Това особено привличаше Драго. През пролетта на 1944 год и след голямата бомбардировка над София на 30 март, в нелегалната група, към която принадлежеше Георги, стана провал. Внедрен от полицията провокатор беше дал информация за групата. Полицията започна арести и само благодарение на  случайността  Георги и  Драго не бяха арестувани, но тяхното оставане в града ставаше невъзможно. В действителност Драго не знаеше нищо за групата, но ако го арестуваха, вероятно нямаше да издържи и щеше да каже за услугите, които беше правил на приятеля си. Затова Гошо му предложи да отиде с него при партизаните. В Драго  заговори  «авантюристът» и той прие. Имаха само един ден за подготовка и тръгнаха. Щяха да ги чакат в Свогенския Балкан. Беше неделя и като туристи рибари тръгнаха, нарамили раниците с най необходимото – храна.

Същия ден Богдана се готвеше да му каже една съкровена тайна, която щеше да ги свърже завинаги. Чакаше дете, неговото дете. Когато  потропа на вратата на стаичката му зад работилницата, никой не отговори. Почука втори път, пак мълчание, натисна ръждясалата дръжка на бравата и вратата се отвори с обичайното скърцане. В стаичката нямаше никой. Всичко си беше на мястото, седна на железния креват и реши да го изчака . Тогава забеляза на масата една кесия. Върху кафеникавата хартия беше писано нещо с големи разкрачени букви, »заминавам на ексурзия за дълго. Драго». Нищо повече. Той си беше отишъл, изведнъж Богдана изпадна в паника. Защо? Къде? За колко време? Безброй въпроси заблъскаха в главата на Богдана. Отговор нямаше. Драго също го нямаше.

 

              БОГДАНА

Три дена след изчезването на  Драго, тя реши да отиде да потърси Гошо.  Когато отиде в  дърводелската работилница и попита  за него, двама цивилни агенти я арестуваха, за малка справка в Дирекция на полицията. Поиска да се обади у дома. Отказаха. Така  Богдана попадна в полицията и в ръцете на Бухала. Беше бременна, но не ù личеше.

             Килия 306 в централния софийски затвор беше тъмна влажна дупка с тесен дървен нар, кофа за естествени нужди и тесен малък прозорец, високо до тавана на килията. Той беше толкова малък и тесен, че  почти никакъв слънчев лъч не можеше да проникне тук. Виждаха се само тъмните очертания на решетките и загатнато  по-светло петно, което може би беше небето.

Стените бяха покрити с мухъл и петна от влага, а между петната тук-там бяха издълбани отчаяни или гневни вопли на поколения бивши обитатели на килията. Беше единочка, в която навремето бяха  държали особено опасни престъпници, убийци рецидивисти, големите касоразбивачи и други видни представители на подземния свят. А сега беше предоставена на политическите затворници, които сега се считаха за по-опасни от убийците, изнасилвачите и касоразбивачите.

Богдана беше попаднала в затвора без съд и присъда, обвинена в предателство към Царство България. Беше в ръцете на следователите, които се мъчеха да разкрият “големия заговор”. Тя не можеше да им помогне, по простата причина, че действително не знаеше нищо. Никога не беше се занимавала с политика, ходеше на училище и скоро щеше да става студентка.

Мечтата ù беше да следва медицина и да стане детски лекар. Изцяло отдадена на науките и на любимата си музика, Богдана вървеше по стъпките на майка си, която свиреше на цигулка. Когато се омъжи за Страхил Захов и трябваше да напусне бащиния дом, цигулката беше единственото нещо, което тя взе. По-късно Богдана засвири на старата имитация на Страдивариус, купена на времето от дядо ù от Виена. Както майка ù, така и Богдана свиреха за собствено удоволствие, без претенции, свиреха прилично и  през дългите зимни вечери  си устройваха домашни концерти, като единствения слушател беше съпругът и бащата на двете цигуларки. Понякога идваха да послушат и съседите им от горния етаж. На същата улица в най-близко съседство имаше още двама цигулари, Единият беше синът на техните съседи. Жоро свиреше упорито упражнение след упражнение по цял ден, но явно му липсваше талант. Щом засвиреше, повечето съседи  затваряха прозорците си.  Отсреща беше къщата на зъболекаря. Там на партера свиреше друг упорит цигулар. Той беше доста по-талантлив и свиреше приятни мелодии.

Сега, след поредния мъчителен разпит, Богдана лежеше на твърдия нар, устата ù беше разкървавена, а дясното око – посиняло от тежките юмруци на Бухала. Болките по цялото ù тяло бяха нетърпими, но много по-страшна беше другата болка, болката от унижението, от насилственото обладаване. Това можеше да се окаже фатално за детето, което носеше в утробата си. Друга на нейното място отдавна  би пометнала, но явно природата ù беше дала достатъчна  сили, за да издържи на мъките, побоищата, насилието. Беше  средата на юли, горещниците бяха обхванали София, въздухът беше горещ като в пещ. Даже вечер не идваше хладинка откъм планината. Богдана потропа за вода, но никой не отговори. Затворът беше пуст. Цареше мъртва тишина, прекъсвана ритмично от обходните надзиратели. Дълго не можа да заспи, пречеше ù болката и мисълта за съдбата  на детето ù, което трябваше да роди след два месеца. Тази мисъл я вцепени от ужас. Обля я ледена пот. Мисълта за родителите ù също я измъчваше до болка. Неизвестността беше по-страшна от ужасите, които изживяваше тук, в затвора. Какво правеха майка ù и баща ù? Тези кротки,  добри хора, които правеха на мравката път. Дали полицията щеше да ги тормози и тях? Къде беше Драго? Тя беше откъсната от света и не знаеше какво става навън.

       През същата тази нощ се събуди от непоносима болка. Плуваше в пот. Непозната до тогава болка раздираше утробата ù. Сърцето ù биеше с бясното темпо на «хоро стакато». Струваше ù се, че хиляди ножове се забиват  в корема ù. В първия момент помисли, че сънува. Че изживява кошмара на днешния разпит, опипа тялото си там, където болката беше най-силна. Не, не беше сън, болката беше реална и неописуема, коремът ù се беше издул и опънал като селски тъпан, като че ли всеки момент щеше да се спука. Първата ù мисъл беше помятане. Малко ли беше изтърпяла днес в ръцете на Бухала и неговите зверове. Понечи да стане и да седне, болката стана още по-остра, по-пронизваща. За миг почувства, че  затворническата ù дреха е мокра. Дали пък нямаше да роди преждевременно? Мисълта ù се закова от нов пристъп на болка, още по-силна, още по-разкъсваща, още по-непоносима. Започна да вика неистово. В  нощната тишина  нейният вик отекна като рева на ранен хищник в тъмнината на джунглата. Вик  на отчаяние, вик за помощ. Болката се усилваше, а  силите отпадаха. Последва нов вик, този път по-остър, по-отчаян. В зловещата нощна тишина  на затвора се чуха приближаващи се стъпки. Вратата на килия 306 се отвори и двама пазачи нахлуха в килията, псувайки и ругаейки, готови да я смелят от бой за безпокойството, което им причиняваше. Когато насочиха фенерчето си към нара и видяха  раздиращата гърлото си Богдана, разбраха за станалото. Единият остана в килията, а другият бързо излезе и не след дълго се върна с двама санитари от затворническата лечебница. Набързо я положиха на тясната носилка и я понесоха. Виковете на  затворничката ставаха все по-нетърпими за околните. Пазачите бързаха към лечебницата, а зад тях вратата на килия 306 остана да зее отворена. Нямаше кой да избяга от нея.

       Същата нощ в Централния софийски затвор политическата Богдана Захова  роди отроче от мъжки пол. «Баща неизвестен» пишеше в регистъра на затворническата  лечебница. То тежеше 2,200 кг. Заплака веднага и не показваше никакви аномалии. Състоянието на майката беше критично. Раждането беше много трудно, но детето, макар и седмаче, щеше да оживее. 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Заглавието привлече вниманието ми и не съжалявам.
    Чакам с нетърпение следващите части.
    Така образно разказваш,Крикор,че все едно съм там.
    Поздрав сърдечен!
  • А живота натяга струните на цигулките ни- души...
    И останеш ли сам, от раните си правиш въжета за изкатерване или за бесила...
  • Продължавам да чета с интерес.
  • Поздрав, Крикор!
Предложения
: ??:??