Беше краят на учебната година. Напластените мъка и обида в душата на Ирина застрашително се раздвижиха, като предизвикваха трескави разсъждения. Един подтик беше достатъчен, за да избликне вулканът в нея. И той изригна. Вечерта се състоя поредният скандал. Не с нея. Този път бурята я отмина. Разрази се между родителите й, но светкавиците я ослепяваха, а гърмотевиците – раздираха. Когато си в самия огън, в центъра му, изгаряш отведнъж. По-лесно е. Но когато си открая, огънят те ближе постепенно и болката е дълга и непоносима. Ирина чуваше откъслечни крясъци и те се врязаха в раненото ѝ сърце, късаха го парче по парче. От всичко отдели „Оная“ и „Оня идиот“. Разбираше, че тези гадни думи се отнасят към нея. Искаше ѝ се да се измъкне и избяга, но трябваше да мине покрай тях. Лицето ѝ конвулсивно се гърчеше при всеки крясък.

Бурята отмина, но остави след себе си поражения. Ирина трябваше да прочисти душата си, да подреди мислите си. Докато подреждаше реши, че трябва не да реди, а да бяга далеч от това място на бури. Безсънната нощ бе достатъчна да вземе решението си и да го обмисли до толкова колкото може да разсъждава човек само на четиринадесет години, на границата между детството и зрелостта, наричана тогава юношество.

Понеже учеха втора смяна – след обяд, тя ще има време сутринта да намери някакви пари. В ученическата си чанта ще сложи малко бельо, ще излезе както за училище, но ще отиде на гарата. В четиринадесет часа има влак за София, а оттам – за Кюстендил, където имаха роднини. Познаваше ги и ѝ харесваха. Ще отиде при тях. Там ще си намери работа. Ще работи, за да си изкарва хляба и не тегне на ничии ръце. Ами Камен? Не е разговаряла с него. Няма време. Ще му пише оттам и ще го викне при себе си. Ще си помагат един на друг. Всичко е решено.

Ирина стана сутринта, изми се, оправи леглото, подреди къщата, както правеше всяка сутрин и седна да учи. Баба ѝ беше на лечение в санаториум, а майка ѝ излезе до центъра.

Обстановката беше подходяща. Поогледа, но не можа да намери никакви пари. В тоя дом парите се криеха кой знае къде, но до този момент това не я интересуваше.

Погледът ѝ попадна на лавичката под радиото. Баща ѝ беше оставил там десет лева, които му донесе някакъв човек. Не са ги прибрали, сигурно заради скандала снощи. Да има поне за влака. Тя може да гладува. Свикнала е. Ами ако роднините ѝ ги няма? До парите видя строшения часовник на майка си. Ще го вземе. Може да ѝ послужи. Ще го продаде и все ще вземе някой лев за него. Време е да напише бележка. Непременно трябва да напише, за да разберат защо го е направила. Откъсна лист от тетрадката си и седна да пише. Не се замисли. Знаеше какво ще напише. То дълго бе зряло в мисълта й: „Скъпи родители, разбирам, че аз съм причината да няма мир и разбирателство в тоя дом. Затова заминавам. Искам поне вие да сте щастливи, а за мен си спомняйте с добро! Взимам десетте лева, които бяха под радиото и часовника. Когато спечеля, ще ви ги върна. Желая на всички ви и на баба мир, съгласие и спокойствие! Сбогом!“ Поогледа се къде да остави бележката, че да не се намери веднага. Отвори гардероба и я пусна в джоба на шлифера на майка си. Беше юни и шлиферът не ѝ трябваше. Приготви бельо и го сложи в чантата си. От двете страни го притисна с учебници. Сети се нещо. Имаше тетрадка, в която пишеше стихотворения. Бръкна под дюшека, където я криеше, но не я намери. Взели са я. Тази мисъл затвърди решението й. Майка ѝ и баща ѝ се прибраха за обяд. Не ѝ се ядеше, но яде, за да не прави впечатление, почисти масата и тръгна за училище.

Беше вече във влака. Напрежението нарастваше главоломно. Защо не тръгва този влак? Кога най-сетне ще тръгне? А може би трябваше да се обади на Камен! Не. После, като пристигне. Защо е толкова горещо? Някой ме пита нещо. Няма да отговарям. Какво ги интересува другите кой къде отива и какво прави? Всеки си върви по своя път. Защо не тръгва този влак? Боже! Тия на вратата...! Боже! Засипаха се шамари. Кой я биеше? Той или тя? Все едно. Планът ѝ пропадна. Как са разбрали? Влакът изсвири. Тя се търкулна по стъпалата на вагона и падна по очи на цимента. Изправиха я. Гледаха я очи, много очи от перона, от влака. Пипала докосваха плътта й. Скри в шепи лицето си. Някой каза: “Тук не е място да решавате семейните си проблеми. Вървете си и не правете циркове!“ Подкараха я нанякъде. На ъгъла, зад гарата, спряха. Чу гласа на баща си:

– Аз имам заседание. Не мога да дойда. Заведи я и я остави на майка й! Нека тя си троши главата, като я е родила такава!

– Пак аз ще се разправям с тоя идиот. Теб все те няма. Как ще я завлека сама?

– Няма нужда да я влачиш. Тя сама ще си върви. Нали отива при майка си.

Тръгнаха отново. Ирина не усещаше нищо, не виждаше нищо. Мислеше трескаво: “Мамо, от теб имам нужда сега! Ти не може да не съжалиш детето си! Колко болка ще ти причиня? Ще ме вземеш в прегръдката си. Целувките ти ще изпият мъката ми! Виж ме, мамо, на какво приличам, какво направиха от мен! Защо ме даде в лапите на тези вълци? Вземи си ме, мамо! Нали съм твоя. Ще те прегърна, мамо, и никой няма да ни раздели. Нали, мамо?“ Наближават. Дали ще отминат? Сърцето ѝ ще изхвръкне. Конвоят влиза във входа. „Сега ще я видя! Ще се хвърля в прегръдките й!“ Гина не почука. Направо отвори вратата. Набута Ирина в стаята, крещейки:

– Ето ти я хубавицата! Вземи си я! Не ни трябва тоя идиот! Бяга. От какво бяга? До гуша ни дойде от нея. Вземи си я! Длъжница си ни, задето ти хрантутихме копелето! Ще бяга. С мъж бяга. Оня рече да я защити, но и той си изкара плесницата. Какво ме зяпате? Вижте! – тя разтвори чантата на Ирина и я изсипа на пода. Съдържанието ѝ се пръсна във всички посоки. – С това е тръгнала. С това ви я оставям.

Ирина беше онемяла. Отсреща брат ѝ стоеше зад масата и трепереше целият. Мургавият цвят на лицето му бе станал сив. Гледаше с див поглед ту Ирина, ту майка си, а и полудялата Гина.

– Майко! – чу се безумния му глас, в който имаше болка, ярост и молба. – Моля те!

Пепа се отмести назад. В погледа ѝ се четеше ужас. Отстъпвайки, стигна до прозореца. Залепи гръб в него. Ръцете ѝ се вкопчиха в перваза:

– Не! Не! Какво ще каже Ангел? Не мога! Аз съм ви я дала! Вие сте длъжни по закон. Не! – вдигна ръце и закри с шепи лицето си, за да скрие нарастващия ужас, а може би да не вижда картината пред себе си очаквайки, че тя ще изчезне.

– Длъжна. Аз ли съм длъжна? Тоя парцал... – тя се обърна да посочи Ирина, но нейните обуки вече трополеха надолу по стъпалата.

Никой не я последва. Камен беше вцепенен и не можеше да се помръдне от мястото си, вперил поглед ту в едната, ту в другата, които продължиха безсмисления си яростен диалог...

Нещо в полетялата душа на Ирина се прекърши. Крилете ѝ изгоряха в огъня, разразил се между двете майки. Сега можеше само да тича. На сърцето ѝ падна камък, който я караше да се задъхва, подпираше гърлото й. Главата ѝ се замая. Искаше ѝ се да извика, но не успя. В погледа ѝ всичко се преплете. Той, тя и светлината от прозореца. Тази светлина заплува отстрани в пространството като голямо кърваво петно. Такива петна светеха в снега зимно време, когато колеха прасето, но тези петна се движеха. Тръгнаха към нея. Тялото ѝ пищеше от ужас и побягна навън. Бягаше, бягаше, а петното я следваше – пред нея, зад нея, до нея. Само петното. Никой жив човек не я следваше. Озова се в края на града, прекоси някаква поляна и падна по очи в буйната трева. Някъде пееха. Кой пееше? Хора или птици? Не. Това са камбани. Орган свири. Спря. Настъпи пълна тишина и мрак. Различни гадинки се разхождаха по неподвижното тяло. Слънцето провря лъчи през клоните на надвисналия орех, позачуди се и продължи безконечния си път, отмервайки безпристрастно времето. Но за това божествено създание то бе спряло. Ирина лежеше под савана от зеленина и не се интересуваше от нищо. Почиваше от ужаса на живота тук – в царството на спокойствието, дори на блаженството. Когато стигна хоризонта, слънцето отново се огледа: “Там е. Трябва да я събудя. Много време спа. Време е да се върне към живота. Много е млада.“ То изпрати последните си лъчи преди да залезе. Ирина продължаваше да лежи. Беше изпаднала в безсъзнание, в безвремие. Когато дойде в съзнание, аленото петно отново се появи. Понечи да извика, но отвори очи. Слънцето я погали и ѝ се усмихна, после се скри зад отсрещните храсти. Тя се надигна на лакти. Къде е? Какво прави тук? Какво е станало? Колко е приятно – тихо, спокойно, ароматно... Съзнанието ѝ бавно се осветяваше от реалния спомен. Заби лице в тревата и заплака. Сълзите отмиваха напластеното страдание. Дъжд от сълзи, без които би се задушила от натрупаната мърсотия. Плака дълго. Раменете ѝ се разтърсваха или притихваха и отново конвулсии обхващаха цялото тяло. От тревата, сякаш от преизподнята, се чуваше един нескончаем вой. Така вълчица вие над убитите си рожби. Но и сълзите не са безкрайни. Пресъхна изворът им в Иринините очи. Изцеди се и последната капка. Повдигна се и седна. Огледа се. Пелената на здрача пълзеше над дърветата, но тя разбра къде се намира. Преди имаха ниви насам. Не е много далеч от дома. Нали живееха в края на града. Дома! Какъв дом? Тя има ли дом? Нали не я искат. Представи си рождената майка, надеждата, с която очакваше срещата и после... Не! Не може да бъде! Не може тази жена да е майка й. Тази жена не е майка й. Но нали там беше брат й. Значи е тя. Усети не само разочарование, но и яд, а може би и омраза към тази безотговорна жена. Коя е истинската ѝ майка – добра, любвеобилна? Баба. Тя е нейната майка. Тя я е отгледала. Тя единствена я обича. Само сирачето може да обича сираче като нея. Мъж. Какъв мъж споменаваше майка й? Пак ли мъж? Може би е имало някакъв мъж в купето. Не си спомни. Ако някой я е защитил, те са решили, че е тръгнала с него. А по-вероятно е това да е измислица, както преди... Къде да отиде сега? При оная... Не и не! Баба я няма. Ще я чака. Тя ще си дойде след няколко дни. След седмица и учебната година свършва. До есента вече няма да си спомнят за случилото се. Ще отида при баба. Колко ли самотна щеше да се чувства тя? Трябва да бъдат двете. Нямат право да я изгонят. Ще отиде при баба. Повтаряше тази мисъл, докато тя се вкорени в съзнанието й. Оправи косите си. Напипа засъхналата кръв на челото си. Болеше я главата, а устната ѝ беше пукната. Разбра, че лицето ѝ беше в безобразно състояние. Така ли е преминала през половин град? Срам. Изправи се и тръгна бавно, полюлявайки се. От очите ѝ се стичаха отново бликналите сълзи, а устните ѝ повтаряха унесено: „При баба, при баба...“ Когато се приближи до уличката, пряка на тяхната, се спря. Срещу нея идваше някой. Тъмнината обгръщаше фигурата му и очертаваше само силуета. Не го позна и се притисна до стената на първата къща. Сля се с нея. Искаше ѝ се тая стена да я прегърне, да я зазида завинаги, да изчезне това на никому ненужно тяло. Младо ли? Нима това е щастливата младост? За някой може, но не и за нея. Тя трябва да изчезне, да изчезне, ей така – яко дим. Човекът отмина. Дори и да я е забелязал, не се обърна. Отдъхна си. Направи крачка напред и погледна към тяхната къща. От портата излезе някой. Отново се притисна до стената. Сянката направи няколко крачки и застана на средата на улицата. Татко! Сърцето ѝ лудо заби. Искаше ѝ се да извика, да се спусне към него, но намерението ѝ бе погълнато от мислите. Не, не бива. Какво ще стане после? А какво да прави? Не може да остане така тук, залепена до стената. Очите ѝ се взираха до болка. Сърцето ѝ биеше лудо. Ще я види ли. А може би трябва да я види. Фигурата се обърна с лице към града. Постоя така. Сигурно и той се взираше в тъмнината по пътя. Някаква птица изкрещя точно над главата й. Писъкът прозвуча сърцераздирателно. Кукумявка. Тук – в крайния квартал, ги имаше много, но сега тя сякаш плачеше и се смееше едновременно. Подигравателният ѝ кикот потъна в насрещните тополи. Изпищя и уплашената до смърт Ирина. Двата писъка се сляха в единно ехо. Настръхналите нерви на Боян веднага уловиха Ирининия писък. Той се обърна и полетя към предполагаемото място. Видя я. Не можеше да види разширените ѝ зеници, но усети зачестеното ѝ дишане.

–Иринче! Детето ми!

Тя потъна в прегръдката на протегнатите ръце. Съзнанието ѝ премина в танц на разбъркани мисли, които потънаха заедно с нея в прегръдката.

– Татко, как можех да забравя за теб? Ти ме обичаш! Нали, татко? И ти си нещастен, татко! Татенце!

– Милото ми дете, детето ми, успокой се, ела!

Боян галеше косата й. От очите му се стичаха сълзи, които мокреха и нейното лице, и топяха леда в сърцето й. Смесиха се сълзите на тези по своему нещастни хора. Единият, потънал по свое желание в нещастието, смятайки го за своя неизбежна съдба, а другият – подхвърлен от самата съдба в този огън, наричан от всички наоколо „Щастие“. Бледият лик на луната се показа зад дърветата и огря със сребристата си усмивка страдащите. По лицето ѝ пробягаха сенки, които го бележеха с тъга и страдание, и болка заради тези земни твари, на които не може да помогне. Може само да ѝ се усмихне. А и това е нещо. Искрите ѝ се сипеха точно в Иринините очи. Тя ги почувства като създадени само за нея. Зениците ѝ ги отразиха и два кестена разпукнаха на бледото ѝ лице, а под тях блестяха капчици роса. Боян я поведе и тя тръгна. На прага се спря. Уплаши се. Сега ще я освети светлината на лампата, ще я срещнат очите на Гина, ще я разголят, ще се нахвърлят като гладни вълци на това полудетско тяло. Боян се наведе и я поведе за ръка. Прошушна й:

– Хайде, ела! Не се страхувай!

Тя се вкопчи в ръката му като удавник и той я въведе в стаята. Гина седеше до масата, подпряла главата си с ръце. Сърцето на Ирина се преобърна. А може би и тя страда? Може да ѝ е мъчно за нея. Гина се изправи. От стиснатите ѝ устни, сивотата в очите и събраните вежди не можеше да се разбере нищо. Ирина търсеше да открие мъка в това лице, но не я откри и се притисна по-силно до баща си.

– Къде я намери?

– Няма значение. Важното е, че е тук, защото тук е нейното място и трябва да се постараеш да се променят отношенията ви, за да не се повтарят тези случки!

– Да, бе – аз съм виновна. Ти пак си добрият. А тя дали разбра, че няма друга майка и не трябва да гони вятъра?

От устните на Ирина спонтанно се откъсна:

– Но аз никога не съм търсила другата. Знаете го.

– Ти мълчи! – отправи се мълнията към нея. – Не зная кой си търсила и кой не, но зная, че си вълче, а вълк козината си мени, но нрава не.

Ирина се опъна в ръцете на Боян. Искаше ѝ се да изкрещи, че тези думи може би са верни, но не се отнасят за нея. Ръцете на баща ѝ я стиснаха и тя сподави гласа си. Наистина, в този момент, тя приличаше на вълче, извадено от бърлогата му, бито, раздърпано, окървавено. От напрежението ли, или от силното стискане на устните, раната прокървя и тя усети соления лепкав вкус по езика си. Догади ѝ се.

– Хайде, иди се измий! Преоблечи се и ела да ядеш!

Боян освободи ръцете ѝ и я побутна към вратата. Тя излезе навън, без да светва лампата. В къщата нямаха вода. Водопроводът мина край тях предишната година и те бяха извели чешма само на двора. Дълго ми лицето си. Ръцете ѝ трепереха. Ушите ѝ бучаха, а главата беше сякаш стегната в менгеме. Ми се, докато не усети студенината на водата в цялото си тяло. През това време трескаво ръзсъждаваше какво ще бъде от тук нататък. Ситуацията ѝ остави един-единствен изход. Трябва да се подчинява безпрекословно. Може би по света има много по-лоши неща? Може би? Влезе вътре вдървена, не толкова от миенето, колкото от смразяващите я мисли. Облече се механично. Механично седна на стола. Механично започна да яде. Не повдигна глава. Не погледна никого и никой нищо не я попита. Вмъкна се на пръсти в стаичката си. Не се съблече. Тежко се отпусна на леглото. По навик протегна ръка към мястото, където спеше баба й, но нея я нямаше. Осъзна самотата си и студът премина в ужас.