Макарони със захар и сирене
Леля Верка ме сплете на две плитки и ги завърза със сини ластички. После ме огледа, помилва ме по бузката и прошепна:
- И се усмихни, Ани. Бъди лъчезарна.
Аз обичах леля Верка, щото винаги се отнасяше добре с мен и никога не ми се караше, както другите лелички. Някои бяха вечно кисели и намръщени, крещяха ни и ни поступваха по дупетата за едното нищо. Сигурно им беше омръзнало да работят с толкова много деца, а някои бяха и бебета, пищящи по цял ден. По-големите пък буйстваха и чупеха разни работи.
Аз обичах да ям макарони. Ако имаше захар и сирене, още по ми се услаждаше. Но често нямаше нищо върху тях. Тогава беше трудно да ги преглъщам. Бяха едни хлъзгави и се точеха като ластик.
Нямаше много какво да се прави в приюта. Понякога играехме с една топка, ама Слави я пукна. Сега играем на дама. С парче керемида сме я начертали. Подскачаме и се смеем с Вики. Вики ми е най-голямата приятелка. Тя ме научи да намигам с едното око и да си заключвам двата пръста на ръката, когато се страхувах от нещо. Особено нощем. Ставаше тъмно. Често и студено. Ръцете и краката ми изстиваха. Свивах се на кравай и се мъчех да заспя. Но някога не успявах. Човъркаха ме едни въпроси… Все се чудех защо са ме оставили тук. Къде са мама и татко? Защо са ме дали на държавата? Защо не идват да ме вземат?
Един път в месеца се издокарвахме в по-прилични дрехи и чакахме хората-осиновители… Някои от моите приятели вече заминаха. Дончо, Валери, Симеон, Надка, Сийка… Само Сийка я върнаха след няколко седмици. Напикавала се в леглото и хората не я искаха. Но вземаха бебета. Чудех се защо грабваха първо тях. Бяха ревливи и изцапани. А аз бях чиста. Спретната. Кротувах си. Не правех беля. Щях да ги слушам и да изпълнявам всичко.
Сега, със сплетените на две плитки коса и с най-хубавата си рокля стоя и се оглеждам като котарак за мляко.
Може пък да извадя късмет.
Сърцето ми тупаше. Коленете ми са омекнали.
Една леличка с хубави дрехи се спря срещу мен. Зад нея вървеше дебел чичко, който поклати с глава и продължиха. Огледаха Дидо. Взеха го. Дидо се ухили и ми помаха.
Идваха няколко мъже и жени, гледаха ме, една ме накара да се изправя, друга се взря в очите ми. Накрая си тръгнаха.
Никой не ме хареса. Взеха и Ваньо, Светла и Лили.
Ревнах... Първо тихо, после с цяло гърло. Тресях се като листо от вятър. После утихнах и се сврях под възглавницата. Мислех си за мама. За някоя мама, която да ме обича...
А аз също щях да я обичам. И да слушам...
Но аз си останах пак при лелите, където бях приютена.
Тази нощ не вечерях.
Не можех да сложа и троха в устата си. Въпреки, че макароните бяха и със захар, и със сирене.
Горчеше ми…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
