29.10.2018 г., 10:51 ч.

Малка нощна музика - 2 

  Проза » Разкази
600 4 5
17 мин за четене

     Надигна се леко и усети смразяваща болка – но не в областта на рамото, а някъде по-долу, всъщност почти навсякъде под кръста. Огънят беше угаснал, а старецът разтриваше между широките си длани пепел и вървеше тромаво към него без да бърза.

     – Дай да видя – рече и разкъса грубо фланелата.

     Младежът искаше да възрази, но не знаеше как и какво да каже.

     – Добро утро! – изрече и се зачуди на себе си. Какво добро утро! Та той беше изсънувал всичко това, което не предполагаше идването на добро утро. Но случката, събитието, което го беше приковало на този дънер, бе останало извън съня, сякаш не беше важно.

     – Боли ли те?

     – Да – кимна. - Но не там. По-надолу. И чак в ребрата.

     – Добре си се потрошил. Ще ти мине. Поне няма да усетиш това...

     Разтри раната групо с шепи, после я намокри със студената вода, която беше налял сутринта от реката. Извади отнякъде кърпа, почисти внимателно и пак пръсна пепел. Повтори това няколко пъти, накрая остана доволен от вида на рамото и силно го опакова с бинт. Разцепи края му и го пристегна около ръката.

     – Няма да мърдаш ръката.

     Младежът го погледна с благодарност. А сега какво? Ще се разделят ли? Всеки по пътя си? А неговият път накъде е? Съвсем се беше изгубил в тая гориста местност. Пък и раната – тя можеше да прокърви отново. Знаеше, че изгубил много кръв, вероятно щеше да отмалее съвсем скоро. Дойде в гората с настървението на опитен ловец, който не предполага, че ще срещне някаква съпротива. Беше въоръжен. А се оказа друго, оказа се, че тук нещата се контролират от други правила, непредвидими и брутално естествени.

     Главнята от снощния огън стоеше някак встрани от огнището и продължаваше да гледа. Странна беше тая пръчка – цветът ѝ наподобяваше на фараонска палка, от тия, които са имали някакво религиозно значение и с тях са демонстрирали...

     – Ще остана днес с тебе – прекъсна наблюденията му чичото. – Не може да вървиш така. Гладен ли си?

     Отвори консерва и му я подаде без да изчака отговора.

     Беше гладен. Дори повече, отколкото предполагаше. Но нямаше как да си служи с лъжицата – липсваше му едната ръка. Почувства се неудобно, че му подават храната като на малко дете и дори искаше да възрази, включително срещу това, че би предпочел да се храни с вилица вместо с лъжица, защото консервата не беше течна, а някакво старо и залоясало говеждо, но предпочете да мълчи. Не искаше да дразни благодетеля си. Той се грижеше за него.

     Чак когато се нахрани, се огледа за пушката. Нямаше я. Трябваше да попита:

     – Оръжието... няма го. Къде е?

     – При мен – посочи с брадата си старецът. Слънцето вече се беше вдигнало и пострадалият забеляза колко бръчки имаше по лицето му – като мрежа на някой мързелив рибар, който не я почиства, не я зашива, а я е оставил такава парцалива да се вее из вълните на морето – така и неговата кожа се сливаше с дългата му коса, сякаш бяха едно и също нещо. – Добре е все пак, че не си се гръмнал. Предпазителят беше вдигнат. А в цевта имаше патрон с едри сачми. Отблизо са опасни при стрелба.

     Искаше си оръжието. Знаеше, че е опасно, затова го беше купил. Стана уж да се поразтъпче, а всъщност се огледа да види къде е. Видя го и се успокои – стоеше изправено до едно дърво, където оня беше оставил раницата си и незнайно защо пръчката, с която ровеше из тревата като с металотърсач. От спокойствието, което изведнъж го заля, или от друго, нозете му се подкосиха и той се срина. Падна като чувал и то точно върху рамото. Изстена.

     – Слаб си. Ето ти пушката. Вероятно това ще ти даде сила. – Чичото го наблюдаваше внимателно и по-строго, отколкото състоянието му предполагаше. – Говори.

     Да говори ли? Какво да говори? И защо?

     – Какво да кажа? Просто се спънах и се пребих. И се набучих ей там, знаеш...

     – Насън си по-приказлив. Брокер си, значи, а? Или инвестиционен консултант?

     – Само брокер. Когато издържа изпита, ще стана и... но ти откъде знаеш? – Премълча, че и право е завършил.

     – Казах ти. Много говориш насън. Най-интересно ми беше за момичето. Наистина е красива. И аз харесвам жените с черни очи. Не че със зелени не са хубави. Или пък че сините са студени. Аз това не го приемам: цветовете са едно пречупване на светлината, и все са хубави, ако през тях прониква нещо друго. А? – Старецът за първи път се разприказва. Очевидно имаше слабост към жените. – Всъщност всички очи са красиви. Особено женските. На сърните – също. Виждал ли си око на сърна?

     – Не. Но ще видя.

     – Да, вероятно преди да я убиеш. Нали за това си дошъл. Най-трудният момент за ловеца е да преодолее очите. Погледа. Сърните винаги гледат тъжно или весело. Никога безразлично. Няма как да не забележиш това – особено с оптичния мерник на модерното оръжие, което си купил. Ще видиш, че тя те гледа и не се страхува, само е любопитна. Не предполага, че след малко ще умре. Когато се насити да те гледа, побягва, но не от страх, а защото смята, че нарушава спокойствието ти. Или ти – нейното. Сърните са красиви и умни същества.

     „Сигурно – помисли си младежът. – И какво от това?“ Той просто искаше да се научи да стреля.

     – По-добре е да се упражняваш на стрелбището, не в гората. Защо искаш да удариш животно?

     Младежът реши да бъде откровен. В крайна сметка му го дължеше.

     – Искам да се науча да убивам. Да усещам кръвта и да я виждам, без да ми омекват колената. Искам да застрелям един лош човек. Трябва ми време да свикна с мисълта и да се обуча.

     – И как се връзва това с инвестиционното банкерство? Или с брокерските услуги, които предлагаш?

     – Никак. Това няма нищо общо. Или поне не пряко. Вероятно.

     Старецът седна до него и се замисли. Младежът отново се вторачи в лицето му – нещо беше преживял този човек, бе прекалено съсухрен, грапав като престарял граханов хляб, оставен да мухляса някъде из хладилника на живота.

     – Значи искаш да убиеш човек? И затова си решил първо да пробваш с животните? По-добре е обратното. Хора се убиват по-лесно. Пък и са повече. Трябва да пазим природата жива, особено тази, към която нямаме принос.

     Нямаше как да не се съгласи с него, макар че звучеше досадно. Само поклати глава, а другият продължи:

     – Всеки в областта на борсовото посредничество иска да убива. В един момент пожелава това да стане негова професия. Борсовата смърт е най-сладката. Защото си въобразяваш, че тази смирът е свойствена само на другите участници в пазара. Прецакаш някого и му вземаш комисионата, а после не мислиш какво той ще прави с финансовите боклуци, които си му пробутал, нали? После пък той гледа да измами, да заколи някой друг нещастник, за да не остане капо. И така смъртта се умножава, като циклостила от моето време. – Млъкна за миг и се разсмя от спомена си: – Готина машинка беше. Шумна и весела. – После се върна съм мисълта си, скатавайки циклостила в чекмеджето на негово време, и продължи: – Така смъртта се умножава, да. А всъщност се връща като бумеранг към теб. Защото един ден ще почука и на твоята врата. Memento mоri.

     – Какво? – Раненият слушаше внимателно, но не разбра последното. Харесваше как говори този стражар, ако беше такъв. Не го кореше, че е дошъл да ловува сам и без билет, без дружинка и дори без законно притежавано оръжие. Дори не го гълчеше, не го заплашваше. Само философстваше. Странен, но безобиден чичко. – Какво значи това?

     – Така са посрещали окичените с лаврови венци пълководци на римските легиони, с ей такива дървени плочки – старецът опъна двете си ръце и показа големината, – а на тях е пишело: „Помнете смъртта!“ Никой не е така велик и ничий триумф – тъй дълговечен, че да пренебрегваш края на човешкия живот. Просто трябва да бъдем смирени. Сигурно това са искали да кажат.

     – Аз мислех, че са ги носели на ръце. Всички обичат победителите.

     – Докато не ги победят. Или надхитрят. Само дотогава. После сломените победители имат два варианта: или да се самоубият, или да посрещнат смъртта, която славата им е отредила.

     – Преждевременна, така ли?

     – Най-често – да. Защо?

     – Защото аз искам да убия или поне смъртно да нараня един човек, който отнема живота на птичките в моята къща. Свили са гнездо...

     Разказа подробно какво се случваше. И за пухестите мънички телца на птичките, особено на втората, която държеше с разтреперани ръце, и смачканите сачми, които виждаше под френския прозорец, и злобата, която се надигаше у него при вида на ненужната смърт. И за чуруликането също разказа.

     Дъртият се изкашля, за да спре приказливостта на събеседника си.

     – Да, в теб има още живот – изръмжа неуверено. – Или поне шанс. Трябва да съм го усетил, щом те превързах. Не харесвам пришълци в гората, които не знаят защо са дошли. Ако използвам съновния ти речник, ще кажа: фамимифамимифамирере. Си до ласол.

     – Всъщност – сисилала. Това е „Малка нощна музика“ на Шопен.

     – Не е на Шопен.

     – На Чайковски.

     – Карай. Може да е и на Глинка. Хубаво стенеш. Почти музикално, с ноти. Имаш рецитаторски талант.

     Младежът се засмя и тази тъпа, пронизителна болка отново раздруса тялото му. Олюля се и внезапно, отведнъж падна, срина се като чувал и за малко да се удари в нещо твърдо, ако старецът не беше скочил и не бе заслонил с едрото си рамо камънака под него.

     – Удари ли се, момче? Не, нищо ти няма. Ей, младежо! Не се излагай. Лягай да спиш. – Чичото извади леко одеяло от раницата си и го зави. – После ще продължим да говорим, ако искаш.

     Съгласи се, макар и неохотно, поклати глава. Страхуваше се, че когато заспи, този ще му отмъкне пушката и ще забегне. Така вероятно би направил той на негово място. Странно – беше изчел големи части от „Римската цивилизация“ на Пиер Гримал, доста дебела и обстоятелствена книга, а не се сещаше за този латински израз. Memento mori. Хм. Може би старецът си измисляше? Нищо чудно. Или е гледал някой стар филм. Та той така отрича всеки успех, всеки триумф! Не бива да не се наслаждаваш на постиженията си, не е редно, а и ненужната скромност понякога изразява презрение. Да, така е. В крайна сметка успехът е венец на усилията. Във всяка верига – и в хранителната дори! – винаги има някой на края прецакан. Така е устроен животът. По-умните надхитрят по-глупавите. Младите отнемат храната на възрастните. Едрите изяждат дребните. Няма как да е иначе.

     Затвори очи и влезе в сценария на собствения си сън с венец от дафинови листа и клонки от лаврово дърво.

 

     ... Тържествуваше. Влезе в офиса, а там всичко беше наредено като за голям празник – конфети, разкъсани червени салфетки по масите, цветя, бонбони и конфети, имаше нещо завито в ъгъла, масивно и доста загадъчно, сигурно беше за подарък, веднага го забеляза, защото очакваше дар, хората в офиса бяха нагиздени като за него, чуваше музика, но понеже не я разбираше и усещаше, предпочиташе да гледа – и гледаше! Очите му се напълниха с... С фалш. Тези хора го презираха. Не видя това, което очакваше. Искаше да съзре в погледите радостта от споделено щастие, частица от неговата собствена гордост, а усети завист и хлад. Всички ръкопляскаха. Беше спечелил от най-интересната сделка на годината: съчетаване на няколко финансови инструмента, които, взети поотделно, даваха добър резултат от размяната, но заложени и прехвърлени като... изобщо схемата му беше уникална. Всички го разбираха и не можеха да простят и на себе си, и на него самия, че е успял да реализира това преди тях.

     Целуваха го и мъжете, и жените. Чувстваше се едновременно добре и зле. Нещо не беше наред. Когато отвориха пакета в ъгъла, видя подаръка – полегнал гол мъж с изправен пенис. Шефът на фирмата съобщи стойността на произведението и каза, че това е дар от колектива – да бъде винаги така еякулиран, че да преебе всеки свой конкурент. Вероятно няма предвид себе си – помисли си триумфиращият, – който в този момент незнайно защо грачеше наум своето фамимифамирере и си повтаряше да помни смъртта – Memento mori. И тогава я видя – черноочката от маршрутното такси. Беше я виждал и преди, от някакъв балкон в неговото минало, когато я пренебрегна, защото искаше да властва над нея и над чувствата ѝ. Просто да властва – това беше цялото му отношение към нея, дори не се запитваше дали я харесва, обича или каквото и да е там. Искаше да е негова, а тя му се изплъзваше с разни фантасмагории за приобщеност към околната красота, към историята, декламираща някакво съзвучие на чувствата във времето. Не беше правил секс с нея и това го дразнеше. Тя имаше незащитена, но горда самостоятелност, беше нещо като остров, от онези, на които стъпват само корабокрушенци. И все пак беше ужасно привлекателна.

     Видя я като кошута. Като сърна. И в съня му навлязоха думите на стареца – как очите издават всичко, как тя не се страхува да го гледа, просто е озадачена: дошъл е на нейната територия без покана и сякаш иска да се запознаят, а се държи враждебно. И после побягва, защото не иска да общува с такъв неуравновесен млад човек, който всъщност не знае какво иска, защо е дошъл и къде е дошъл всъщност.

     И тя наистина побягна. Скри се. Изчезна. Остана само черния ѝ поглед и той се видя през него без да иска това. Изглеждаше жалък – без пушка, с изискан черен костюм и папионка, наперен, доволен и прилежно обръснат, съвсем горд и успял. Купонът се вихреше в негова чест. Всички искряха като шампанско, съвсем балонно и изкуствено, въздухарски. Отстрани изглеждаше почти епично, величествено, но незнайно защо стомахът му се сви и прииска да повърне върху себе си. Но се сдържа.

     Замириса на смирна, на опело, на сватба или на погребение, сажди и плътен дим изпълваха ноздрите му, а той не можеше дъх да си поеме, за да се избяга от това. Искаше отново да влезе в сърчицето на новородената птичка под френския прозорец в къщата си, същата, която държеше в ръце преди да умре, той се опитваше да я свести с вода, а тя риташе леко и като че се молеше за живот. Отваряше човчицата и се опитваше да диша, а не успяваше, розовото ѝ напухено телце се смаляваше в дланите му и трепереше конвулсивно. Пак я наръси. „Събуди се, птиче! Моля те! Ти си родено в моята къща, така решиха родителите ти. И се радвам, всъщност... гордея се. Онзи ли те удари? Съседът? С въздушната си пушка, с нея ли? Кажи ми, моля те. Защо... какво те кара да умираш?“ Водата не помагаше. Мускулите му раздвижваха крачетата, но послесмъртно, то затвори очите си и спря да диша.

 

     ... С вода го пръскаше старецът. Димът беше от огъня. Отвори очи и видя, че рита одеялото като бесен, сякаш беше виновно за нещо. Пак беше полумрак. Какво му става? Никога не беше сънувал толкова дълго. И цветно.

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Когато животът ти поднесе сън, а сънят реалност - става страшно...Поучително и съзидателно! И аз мисля за "несъвместимите противоречия", но те винаги изникват, тогава, когато има промяна в светогледа и същността. Поздрави за силната и интригуваща част!
  • Благодаря, Стойчо.
  • Да! Силни преживявания и вътрешен конфликт.Истинска болка и много фалш преплетени в съновидения; и едно кълбо от несъвместими противоречия...
    Много силна част.
    Поздравления, Владимир!
  • Благодаря за коментарите и за любими.
  • Има надежда за младия брокер в духовен план. Да видим обаче авторът как ще извае образите. Харесва ми романтично-поетичният стил, в който разказваш.
Предложения
: ??:??