3.11.2018 г., 20:09 ч.

Малка нощна музика - 3 

  Проза » Разкази
516 3 2
9 мин за четене

     – Каква е тази миризма? – попита, когато отвори очи. Съзнанието му беше още в съня и се страхуваше, че няма да поиска да се върне от там. Преди малко усети дим и натрапчив мирис на нещо като тамян или мирово масло. Знаеше, че древните египтяни са го използвали за балсамиране, и това го накара да се ужаси – тялото му съществуваше, кожата му изтръпваше от капчиците вода, с която го ръсеше старецът, а духът му беше отлетял в съня на нетленното. Повтори въпроса: – На какво мирише?

     Старецът го изгледа под око – чудеше се какво се случва в главата на този млад мъж, който ту изглеждаше самонадеян и наперен, ту нараним и почти безпомощен.

     – На есен мирише – отговори и събра на куп одеялото, изритано от младежа прекалено близо до огъня; после бавно го сгъна на четири. – На съчки, на огън, на влага, на сухи и мокри листа. На това мирише.

     – На мен ми замирса на друго, на нещо ужасно и... непреодолимо.

     – От слабостта ти е. Много кръв изтече. Дай да видя раната, заради нея те събудих. – Погледна рамото отблизо, после по-отдалеч, сякаш искаше да се увери, че раната изглежда по един и същи начин от различна перспектива, и съобщи: –  Добре, струва ми се, че няма нищо притеснително.

     Раненият го погледна злобно: „За какво ли ти е притрябвало пък на тебе да се притесняваш? Нали при теб всичко е наред?“ Спомни си един виц, който сега му звучеше гротескно. Премиерът Чърчил си счупил крака и извикал лекар да го прегледа. След визитацията докторът установил, че костта не е пострадала много, и решил да успокои пациента: „Кракът ви не ме притеснява, господин премиер.“ А Чърчил отговорил: „Разбира се. Аз също не бих се притеснявал, ако вашият крак беше счупен.“ Обичаше да разказва този анекдот, когато се събираха с колеги от фирмата вечер след работа на по едно – повечето мъже бяха ергени и смятаха за свое задължение да бъдат такива, докато не станат милионери, а преди това трябваше да отбелязват напредъка си в края на всеки ден с по едно, но никога повече от едно питие.

     „Не ти ли омръзва да разказваш тоя виц?“ – упракваха го с откровена досада.

     Донякъде го правеше, за да ги дразни. Но всъщност харесваше английския хумор, особено пренебрежителният сарказъм на Уинстън и пълното му безразличие към оценката, която другите дават за него. Искаше да подскаже на колегите си, че винаги е готов да пожертва близостта си с тях, ако му се удаде случай, и да спечели от това – както докторът на Чърчил е споделил несъпричастността си към чуждото страдание и е срещнал разбиране.

     Възрастният човек усети погледа и го разчете правилно. Каза:

     – На ме не ми пука за тебе, младежо. Искам да ти го кажа в лицето, за да разсея някаква възможни съмнения у теб.

     Сепна се от думите. Хм, дори и той не би се изразил тъй нагло. Бива си го това старче. Не очакваше такава презрителна откровеност. Потърси с очи пушката и като не я видя в полумрака, се уплаши: тоя ненормалник ще го гръмне като едното нищо. Реши да промени тона:

     – Защо казваш това? Не бива. А? Защо го каза?

     – Защото вероятно си приличаме. Така усещам нещата.

     – Но ти ми помогна... И сега пак ми помагаш. Нещо не се връзва.

     – Няма нужда да се връзват нещата с възлите на твоето лично усмотрение. Правя го заради себе си.

     – Искаш да кажеш, че изпитваш удовлетворение да помагаш, но не защото притежаваш добродетел или защото обичаш ближния – или там, както се казваше по библейски, а за да се предпазиш от злото в теб?

     Този път старецът се сепна.

     – Каза го доста добре. Не очаквах. Радвам се, че не умря снощи. Надявам се да не умреш и тази нощ.

     – Това е почти благородно, казано от човек като теб – направо е израз на милосърдие. – Озъби се и погледна начумерено: – Къде ми е пушката?

     Другият посочи с брадата си място до дънера, което тъмнееше в сянката на ъгъла между отблясъците на огъня и клонестите заграждения на дърветата. Младежът се успокои. Може пък този да не е горски стражар, а обикновен луд, пещерен човек или добронамерен престъпник, който се укрива от властта и закона в гората, за да не плати данъците си. Последната мисъл му се стори съвсем приемлива, насърчителна и дори оправдателна, затова попита дружелюбно:

     – А ти какво правиш в гората, стари човече? Криеш се, нали?

     Онзи кимна в знак на съгласие. Това разпали още повече любопитството на младия човек: силният му организъм бързо се възстановяваше, раната вече повече го сърбеше, отколкото да предизвиква болка; бе готов да проведе продължителен разговор без да се умори, така му се стори.

     – Криеш се, значи. Така и предположих. Всъщност в началото те взех за горски пазач. А ти си бил почтен човек. Стражарите са лоши, така съм чувал. Затова циганите ги бият, не че циганите са добри. Аз съм расист. Понякога. Честно казано, от стражари се страхувах, когато влязох в гората. Не от звяр, нито от око на сърна – онова, за което ми говори снощи, черното око, дето никога не било безразлично. Не ме е страх от такива неща. Ловецът е безочлив човек, гледа с гордост и презрение очите на жертвите си. Така трябва. Да се знае кой какъв е и какво иска. По-честно е, струва ми се. Обаче, да ти кажа право, изпитвам някакво прилепчиво, болезнено отвращение към пазителите на реда. И към реда изобщо. Разбираш ли ме?

     Не изчака отговора, защото другият като че ли не обичаше да дава гласност на мислите си, затова продължи:

     – В моя бизнес се печели относително лесно. Знаеш ли защо? Защото работата е да свържеш двама алчни хора. И единият, и другият искат да спечелят за чужда сметка. Мразят се, но не го показват. И за да не би в един момент някой от тях да прозре непочтеността на другия точно когато нещата са пред сделка, използват посредник. Използват мен като гарант на своята измамна благонадеждност. Ха-ха! Ха-ха-ха!

     Младежът се изхили доволно, но бързо спря, защото го заболя някъде, после навсякъде.

     – Та какъв гарант – продължи, за да не изпусне нишката на задоволството си, – мога да съм аз? Ха! Нима аз лично не искам да спечеля? Допуска ли го някой това? Не познавам персонално нито един от двамата алчника, договарящи се чрез мен, чатим си, керизим се по скайпа. Но познавам нрава им и най-вече – себе си, и знам със сигурност, че ще взема комисиона от всеки поотделно. И дори ще излъжа, че не е така и че всъщност съм взел само от единия, а другият съм прецакал, за да може процентът ми да е по-голям. Аз съм суич, дядка, знаеш ли какво е това? Връзка. Контактът към мрежата, която дава път на търговията. Нещо като кабелна телевизия съм, за да ме разбереш. Всички потребители са доволни, а най-удовлетворен съм всъщност аз, защото нищо не рискувам и на никого не плащам. Платформа съм, място за търговия, борса. Велико е.

     – Велико ли? – Гласът на възрастния мъж проехтя като кънтеж на спукано от огъня дърво; беше поседнал край огъня и грубото му лице открояваше съвсем релефно очертанията на своите грапавини и малки бръчици без резки контури помежду им.

     Раненият брокер го загледа и си помисли, че върху лицето на този човек времето е рисувало със сфумато, сякаш самият Леонардо да Винчи („Дали не са връстници с него?“) се беше упражнявал върху отпуснатата му кожа, опитвайки се да прикрие несъвършенствата ѝ. Или пък да ги подчертае.

     – Значи според теб това е велико – изпука същият глас. – Така ли? Колко си малък и тесен, почти колкото са представите ти за величие. А пък аз мисля, че по-велика е природата. Тази, която не ти позволи да умреш миналата нощ. Като те слушам и гледам, мисля, че природата е прекалено добродетелна. И ненужно снизходителна.

     „Умее да вбесява това нищожно старче! – ядоса се младежът. Чувстваше се по-добре, само беше зверски гладен и жаден, и му хрумна, че ако не му е дадено да намери сърна или елен, можеше да гръмне направо този срещу него. Тъкмо щеше да се научи да убива хора без посредничеството на животни. Пък и това си беше животно, нарисувано от Леонардо като получовек, висящ върху безконтурието на своята грозна празнота. Прахообразно същество. В него нямаше живот, беше отдавна отстрелян. Погледна към пушката в сенчестия ъгъл, после към умисленото лице на ехидния си събеседник и съобрази: – Не ме забелязва. Дори не гледа към мен. За него не съществувам. Ами ще му докажа тогава, че не е така. Може би сега е моментът!“

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Мариана, Силве.
  • Подвластна на магията от словото ти, чета с нестихващ интерес. Младостта е все така дръзка, а зрелостта й носи отговорите, които тя не иска да приеме. Какво ли още ще й се случи, за да узрее? Колко велики, или пък обезверени трябва да се чувстваме за да си купим пушки и да решим да убиваме... Има и още нещо, в което намирам като проблясък за младежа и то е в живота на птичката.
    Дали е отстрелян от живота възрастния мъж, щом е разбрал най-важното, щом е сред природата, бди и помага на младежа, в когото е възможно да вижда грешките на младостта си.
    "А пък аз мисля, че по-велика е природата. Тази, която не ти позволи да умреш миналата нощ."
    Много точно. Чакам с нетърпение.
Предложения
: ??:??