Малка спретната къщурка, без липи отпред, но с бяла хубава ограда. Цветя и чемшири, усърдно подредени, винаги красяха двора. Съседите завиждаха и искаха да са като тях: идеалното семейство. Но тя не искаше да се прибира. Идеалното момиче мразеше фалшиво идеалното си семейство с идеалната студена къща.

   Изглеждаше да има всичко: успех, пари, приятели. Отлична ученичка, учителите я уважаваха. Вярна и добра за приятелите си, красива и желана от момчетата и послушна дъщеря, разбира се. Но това беше маска, която я уморяваше. Искаше да диша, искаше да крещи, да тича, да бъде свободна. Прекрасният дом беше затвор за нея. Идеалните приятели я използваха и тя го знаеше. Едни си повишаваха успеха с нейна помощ, други пък ù завиждаха, но се чувстваха важни и специални  в нейната компания. Винаги имаше момчета, които я сваляха и ù повтаряха колко неповторима и единствена е, но те казваха това и на други, и дори и някой наистина да беше влюбен в нея, нямаше значение. Сърцето ù беше затворено. Влюби се, обикна и загуби любовта си. Дори не се скараха, той просто трябваше да замине. Та какъв беше смисълът. Разбра какво е любовта, разбра и че от нея боли. За какво ù беше, не я искаше вече.

   А родителите ù? Те със сигурност я обичаха. Знаеше, че затова са още заедно. Но мразеше образа, който градяха пред хората. На щастливата двойка. Каква двойка, дори не спяха в една стая. Когато излизаха, се усмихваха, а вкъщи, в малкото моменти, когато разговаряха, се караха. Не можеше да понася лицемерието,  с което играеха пред гостите. Налагаше се и тя да се преструва на идеалната дъщеря. И това ù омръзваше много. Хората не знаеха, че зад стените на идеалната къща, семейството отдавна не съществуваше.

   Актриса – това трябваше да бъде, но вечер, когато се прибираше, беше толкова изморена от ролята си. Правеше се на доволна пред родителите си, но все още понякога плачеше тайно, когато ги чуеше да се карат. Но не плачеше за родителите си, те намираха щастието извън къщи. Плачеше за себе си, за това, в което се превръщаше и това, което не можеше да бъде: истинска. Чувстваше се изгубена и се страхуваше, че скоро няма да се познае в огледалото. Затова плачеше. За изоставените мечти, за загубените години, в стремеж да преследва чужди амбиции и желания. И за всяка усмивка, която всъщност беше сълза. Но кой знаеше какво става в сърцето?

   Беше празник, Нова година, излезе да се разходи и не бързаше да се прибере в идеалния си дом. Не знаеше накъде върви, просто продължаваше напред, докато сърцето самò не я заведе там. На онзи покрив, където стояха заедно, хванати за ръце. Там, където единствено се чувстваше истинска. И сега,  сама погледа небето, толкова ясно, осеяно с хиляди звезди, сякаш ù се усмихваше. Затвори очи и почувства, че не е сама, почувства невидима ръка до себе си, която я прегръщаше, утешаваше, обичаше. И си пожела всичко да се промени. Пожела си хората около нея да не играят и да не се преструват. Обеща си и тя да спре да го прави. С риск да нарани, да разочарова, да изгуби дори, но тя трябваше да продължи напред. Без маска. И дори и да не е идеална, ще рискува. Сега виждаше, че неидеалните неща са много по-красиви като този покрив, който обичаше повече от собствения си дом.

   Пое си дълбоко въздух, отвори очи и се изправи. Чувстваше се готова. Готова да се изправи пред всички и да се пребори за своя желан, па макар и несъвършен живот…