-Разказвай, разказвай, разказвай, разказвай! – Нина подскача и цвърчи превъзбудено също като врабче пред кроасан. – Направо си за убиване! Как можа да ме оставиш цяла седмица без новини – самоизядох се от любопитство.
Вярно е, че цяла седмица – всъщност дори малко повече не ме е виждала. Беше в болнични заради детето, когато се случи инцидента с Гошко, а преди два дни аз официално прекратих неофициалните си делови взаимоотношения с ресторант „Палма“ Кака Ленче натика в ръцете ми последните заработени пари, с такова изражение, сякаш в плика бяха не банкнотите, а единия й бъбрек. Сега седи на бара, хвърля към мен и Нина погледи на изоставена годеница, но аз вече не съм й подчинена, а Нина също – поне до 17 часа е била, но смяната й е свършила. Сега имаме право като всеки клиент на заведението да сърбаме кафе, да се кискаме и да се лигавим.
Всъщност, само Нина се киска.
-Като ми разказаха как твоя Джон Доу се изтърсил тук да те търси… Намерил те е, нали? - за секунди усмивката й се трансформира в едно ужасено „О“. - Не казвай, че не те е открил.
-Няма да кажа. – след това пестеливо обяснение бавно отпивам от кафето си . Бях дошла на среща с Нина в ужасно скапано настроение, но сега не мога да се сдържа да не я поразиграя. Като на филмова лента, върната обратно, ужасената й физиономия се трансформира в сияеща усмивка.
-Суупеееер!... Как се казва?
-Александър.
- Суупееер – като моя мъж. Трябва да ги запознаем. И какво сега – срещате ли се?
-Не. – няколко секунди се забавлявам с новата трансформация на гримаси. – Всъщност вече живеем заедно.
Самотното момче в дъното на лятната градина, което стръвно чука с пръсти по клавиатурата на лаптопа си така се стряска, че столът му залита на една страна.Дядкото до вратата едва не изпуска чашата в скута си, а благоверната му се задавя със содата си и той веднага започва да я тупа по гърба с лявата си ръка, без да се сети да остави димящото си кафе. Кака Ленче ни залива отгоре до долу с поглед, конкуриращ акумулаторна киселина - Нина може да пищи по всякакъв повод така, сякаш в деколтето й са плъзнали всички многокраки твари от кухнята (не са малко, виждала съм ги).
-Боожичкоооо… олеле, Марги, знаех си, знаех си! Какво съм ти казвала винаги – щом толкова дълго си сама, Съдбата е отредила за теб идеалния мъж, разбираш ли?
-В живота никога няма идеални неща, това пък аз съм ти го казвала. Има една дребна подробност…
И понеже рискувам да докарам на бившата си колежка лицеви малформации, ако я поизмъчвам още малко с тези резки промени на гримасите, обяснявам чий син е Алекс. Момчета с лаптопа и дядкото с кафето се обръщат към нас след около две минути, притеснени от настъпилата тишина. Аз изчаквам речникът на Нина постепенно да се актуализира, а след като той първо минава през гласните звуци, се спира до безпомощното:
-Я дай пак…
-Алекс е син на Антонова – и без друго е време да си припомня как търпеливо трябва да обясняваш по няколко пъти на тригодишни хлапета. - И двете го разбрахме едва когато той ни събра, за да се запознаем.
-Ииии… Представям си физиономията й.
-Представяла си… А моята физиономия – нещо да кажеш?
-Всъщност – кикоти се Нина, - точно твоята физиономия ми изникна пред очите, но не исках да те обиждам. И сега какво?
-Какво, какво – ще се наложи да се търпим. Ох, Нинка, а аз тъкмо преди няколко месеца си правех тънки сметки, че една колежка излиза в пенсия – щях да поискам смяна на екипа и да се отърва от това природно бедствие. А сега ще се наложи да живея с нея, докато смъртта ни раздели. Ега ти късмета!
-Няма да живееш с нея, а с него. Всъщност, нали не сте заедно?
-Мислиш ли, че различните адреси ще й попречат да си пъха гагата? Не познаваш Крюела. Бас държа, че точно сега ще бди денонощно над издънките ми като бащата на Хамлет
-А твоят Алекс какво мисли по въпроса?
-Мисли, че сме стоплили отношенията. И от своя страна аз съм готова на компромиси, само че…
Млъквам, извивам поглед встрани, но не успявам да сдържа сълзите, които съм стискала следобед, тъй като да ревеш в работно време е лукс, който не мога да си позволя.
-Какво има? – Нина се навежда напред с разтревожено лице и ме хваща за ръката.
-Скарахме се – изписуквам едва едва с изтънял плач . – Днес.
-Заради майка му ли?
-Не. Заради квартиранта.
И за свой срам и ужас се разревавам неудържимо, но не мога да преборя мътните приливи на всепоглъщащата мъка, която ме дави от часове. От мига, в който излязох за работа без дори да чуя „Довиждане“ и да получа ритуалната дълга целувка, след свъсеното мълчание и неохотните едносрични отговори, с които отблъскваше нещастните ми опити да го заговоря.
Налага се да обясня на Нина за веселия младежки глас, който се обади преди два дни да пита за апартамента – сама не подозирах колко бързо след като разлепих обявата, ще се появи кандидат да го наеме. След като се разбрахме за сумата, се разбрахме тази сутрин да му го покажа, а Алекс обеща да ме придружи: „Друго си е да види, че до теб има мъж и де не се опитва да те преметне.“
Сърце не ми даде да го събудя – още повече, че заради моите ненаситни набези през нощта бяхме заспали едва към три часа – затова просто го целунах, засмях се на гледката как той изсумтя нещо като сънено мече и се обърна на другата страна, пъхайки завивката между краката си. Оставих бележка на възглавницата си, с която го уведомявах къде съм и хванах автобуса.
Пиех вече второ кафе в апартамента и се ядосвах на българската точност, когато на вратата най-после се позвъни. Настроена да се покажа като безкомпромисна и неподдаваща се на номера хазайка, отворих със замах и за момент изгубих ума и дума пред засмените сини очи – най- невъзможното и чисто синьо, което може да съществува в природата.
-Здрасти – каза викингският бог, подпрял се на лакът на стената. – Ти ли си хазайката?
Кимнах и си събрах глупаво отворената уста, след което го поканих да влезе.
-Кафенце… ще може ли едно?
Отново събрах уста, след като той седна до масата, скръсти ръце и ръкавите на тениската изрисуваха всяка изпъкналост на мускулите му.
-Казвам се Маргарита. – постарах се да звуча небрежно, докато нарочно се въртях с гръб към него, за да дам време на горещината да се оттегли от лицето ми. – Искам от теб само да поддържаш апартамента чист, да си редовен с наема и да си плащаш тока и водата. Можеш да ползваш всички стаи, освен спалнята – там имам свои неща, които ще изнеса постепенно. Тогава ще ти отстъпя и нея. Разбрахме ли се?
-Кеф е да се разбираш с такава хазяйка – той пое чашата с кафето, намигна ми ухилен и аз почувствах как усилията ми да овладея горещите вълни отидоха по дяволите. Седнах срещу него и небрежно го заразпитвах как се казва и откъде е. Обгръщах своята чаша с пръсти, за да не се види как треперят.Бог ми е свидетел, не исках да реагирам така, но това момче накара всички клетки в тялото ми да направят салто мортале. За секунди през ума ми мина еретичната мисъл, че ако го бях срещнала преди Алекс…
Кристиан – така се казваше квартирантът – ми обясни, че е от едно подбалканско градче, че е студент по математика в трети курс и че си е намерил работа в Пловдив за през лятото, за да изкара някой лев за новата учебна година. Аз му разказвах как със същата цел като студентка чистех къщата на една изкуфяла и стисната бабка и се кикотехме като кифли в мола, когато мобилният ми телефон звънна и ме върна в действителността.
-Ще дойдеш ли да ми отвориш входната врата? – гласът на Алекс подхождаше по-скоро за бизнессреща, отколкото за влюбено приветствие. Надникнах през терасата и го видях – изправен до колата, гледаше нагоре. Аз изпратих Кристиан да отключи, като използвах времето да се поизмия в банята, уплашена от пурпура по ушите си.
Когато излязох, видях в кухнята картинка, която иначе щеше да ме накара да хълцам от смях, но в случая се почувствах гузна и засрамена. Алекс наподобяваше стария петел на баба, който почти получи нервна криза, когато в кокошарника пристигна бъдещия му сменник с мисията да отсрамя пред кокошките мъжкия авторитет. Моят възлюбен почти като ревнивата птица бе изпънал шия, гледаше натрапника отвисоко, а раменете му се бляха изострили напред. Новият петел пък – тоест Кристиан – се беше разположил удобно пред чашата си с кафе, разпльоскан в стола като самодоволен селски кмет разглеждаше новодошлия с безочливо любопитство и превъзходство, а когато влязох при тях заговорнически ми се ухили, сякаш бяхме съучастници в свръхтайна конспирация.
-Искаш ли кафе?
-Не. – сухо отговори Алекс. – Показа ли му вече апартамента?
-Всъщност… още не- смутено промърморих. Почти половин час бяхме пили кафе, а всъщност не бяхме свършили това, за което се срещнахме.
-Виждам – процеди моят бъдещ спътник в живота и ме заобиколи, за да излезе на терасата, където запали цигара.
-Твоичкият се ядоса – прошепна Кристиан уж засрамен, но в синевата на очите му горяха весели огънчета. - Сигурна ли си, че няма да имаш неприятности, ако остана на квартира в апартамента ти?
-Да, сигурна съм – троснах се аз и го подканих да огледа стаите.
Той не се престара при огледа, просто набързо обикаляше с очи стените и изхъмкваше. След като погледна навсякъде и обеща да смени изгорялата крушка в тоалетната, се прокашля и пусна една подкупваща усмивка като от реклама за кредит.
-Ами… аз… ъъъ…исках да попитам дали ще може да… Виж, работата е там, че другия месец ще бъда на къмпинг за две седмици и тъй като така или иначе няма да ползвам квартирата…
-Искаш да ти отстъпи от наема ли? Съжалявам, пич, няма как да стане. Или хазайката е на друго мнение? - попита Алекс и ме погледна с ехидна усмивчица.
-Ъъъ… съжалявам, няма как – папагалски грачещия ми глас определено не допринесе за имиджа на строгата хазайка, каквато трябваше да се покажа. Кристиан не се разстрои особено, явно очакваше отказа, но бе решил да пробва дали ще мине номера. Върна се в банята, проучи програмите на пералнята, накрая заяви, че „местенцето е върха“ и че ни кани на гости, когато се нанесе.
-Ще се почерпим с приятелчетата, заповядайте. – и заби кратък, но достатъчно настоятелен поглед в деколтето ми. Аз леко се дръпнах зад Алекс, а той саркастично подхвърли през рамо:
-Отговори на момчето де, кани те.
-Благодаря, но едва ли – смотолевих, ядосана от безочието на квартиранта и от мисълта, че се бях червила и треперила като влюбена в класния ученичка от прогимназията. Колко ли глупаво си изглеждала, патка такава.
Излязохме от блока и тръгнахме към колата – Алекс с отривиста крачка, а аз - подтичвайки след него като паленце.
За да стане ситуацията още по-неприятна, оказа се, че докато ме е нямало, Добрата фея е минала през къщата и е изгладила, сгънала и прибрала прането, което тази сутрин набързо бях прибрала от простора с намерението да се заема с него веднага щом се прибера. Този път нямам време да се ядосвам за това, имам си друга грижа.
-Защо се сърдиш? – не издържах след почти час мълчаливо седене на креслото и методично сменяне на каналите по телевизията.Алекс протегна врат, за да се вторачи в прогнозата за времето през рамото ми.Измъкнах от ръката му дистанционното и спрях телевизора.
След продължително мълчаливо взиране в мен той промълви:
-Добре, щом и това не може…
-Кое не може? Кое? – знам, че е идиотско, но не се сдържах и се развиках. – И кой ти е казал „може“ и „не може“?
-Не викай, моля ти се – той се намръщи, сякаш не се бях развикала, а го бях настъпила по палеца с токче, - мразя да се крещи. Щом не може да гледам телевизия, както не можеше и да дойда с теб, добре.
-Как… какво?! Ти сериозно ли? Алекс, как можеш изобщо да го кажеш? Сърдиш се, защото отидох сама?
-Да, точно затова. Защото бяхме говорили едно, а в крайна сметка ти направи каквото си науми сама. Утре може би пак по същия начин няма да се съобразиш с мнението ми и ще направиш нещо на своя глава.
-Алекс, аз съм голям човек, за Бога. Мога да вземам някои решения и сама, нали? Дожаля ми да те будя и отидох да покажа на момчето апартамента набързо. Това ли е смъртния ми грях?
-Онази вечер бях уморен и не ми се излизаше, но заради теб отидохме да пием бира с твоята колежка Тони и цяла вечер слушах за детската градина, нали така – той започна да изброява, свивайки пръсти. – Тогава не ти дожаля и не отиде сама. Ти имаше уговорка за осем сутринта – аз се събудих в девет и половина, а теб те нямаше- явно не си могла да му покажеш апартамента „набързо“. И трето – идвам при теб, чувам още под блока кикотенето ти – целия квартал сигурно го чуваше – после онзи тип идва да ми отвори със самочувствието на собственик, а пък теб те виждам да мигаш на парцали, а лицето ти е червено като великденско яйце. Да подскачам от радост ли искаш?
Бавните му обяснения с тих глас и търпелива методичност толкова ми заприличаха в този момент на всекидневните мантри на Антонова на тема „Не си права“, че ми се дощя да го цапардосам.
-Алекс – опитах се да вляза в неговия тон, макар че Бог ми е свидетел, това не ми помогна нито да се успокоя, нито да бъда търпелива – такава нужда имах да викна и да дам воля на негодуванието си, че търпеливия тих глас сам се тикаше обратно в гърлото ми и ме задушаваше. - Съжалявам, че си го приел така, но това е глупаво. Много добре знаеш, че нищо не се е случило горе. И да ме обвиняваш за такова нещо е повече от тъпо. Несправедливо е.
-И в какво те обвинявам? – той седна обратно и се вторачи упорито в мен. Обърках се.
-Н-не знам. Ти ми кажи.
-Защо заекваш тогава? – той стана и тръгна към мен. – Значи за нещо се чувстваш гузна. Не е ли за това, че ме заряза и тръгна сама да се срещаш с момче, което беше зяпнала като че ли си на диета? Едно селско тарикатче, което като видя как си се облещила срещу него, веднага реши да те пързаля да му отстъпиш от наема.
-Той не е селско тарикатче. От Сопот е. Това е град, ако не знаеш.
-Знам го Сопот. Европейски град от висока класа. Пълен с кози.
-И е студент. Много ясно, че ще се опитва да спести откъдето може.
-Със смарфона си за поне 600 лева? Моля ти се, тия номера са ми ясни. Пловдив се напълни със селски хитреци.
-За твое сведение, и аз съм от село. И съм била студентка на квартира, така че знам какво е. Ние, които не сме имали късмета да се родим в голям град, също имаме право на обучение.
-Добре, не искам да се надвиквам с теб. Апартаментът си е твой, ако искаш – и без пари го давай.
Изфучах и излетях от стаята. Затворих се в спалнята и се посветих на отмъщението да извадя прибраното сутринта пране, щедро да го разхвърлям по леглото и после сама да си го изгладя и сгъна.Изпаднах в триумфално опиянение, когато установих, че някои дрехи не са изгладени както трябва. Тя ще ми върши работата в тая къща! За каква се мисли?
-Искаш ли да ти помогна? – подвикнах по едно време през прозореца към Алекс, който се беше заел да монтира люлката.“Не“ – беше троснатия отговор, който получих и за люлката, и за поливането на цветята и на поканата ми да хапнем.
-Алекс, тръгвам. – подвикнах от коридора към кухнята.
-Добре.
-Отивам на работа.
-Добре.
Това беше повече от ясно послание да не разчитам да ме закара. Заради което и закъснях за работа, заради което шефката се размърмори, че „то бива, бива младоженска радост, ама в крайна сметка работата си е работа“. Заради което се вкиснах и се скарах с леля Ганка, която твърдеше, че работа на учителката било да храни новопостъпилите, защото тя имала само две ръце. На което аз се озъбих, че ако си прави труд първо да им начупи кюфтетата в чинийките, въпросните кюфтета няма изскачат и да се търкалят по пода. И че аз също имам само две ръце, които не стигат да нахраня осемте новопостъпили тригодишни патета. На което колежката Борисова репликира – като преди това преглътна хапката си, - че с малките е така, аз просто съм била отвикнала, докато съм била в група с големи деца. На което пък аз отвърнах, че не съм навикнала да се храня, преди да са се нахранили децата. Особено като са новопостъпили. Обидата й беше толкова дълбока, че веднага след като сложихме децата да легнат, се посвети на спешната задача да си пресажда цветята в занималнята. Но не и преди да отбележи гласно, че не е длъжна да ми търпи високото кръвно.
Най-хубавото на малките деца е способността им да заспиват в мига, в който помиришат възглавницата. Десет минути по-късно сборната група от „батковци“ и „каки“ – бъдещата втора група – и новопостъпилите запетайчета – бъдещата първа група напълни спалнята с тихо пухтене и аромат на сапун. Във въздуха нависна сънна умора, която натика в ъгъла настръхналия ми адреналин и изведнъж аз се разревах, сякаш ми бяха натиснали някакъв бутон. Вече не бях ядосана от глупавия спор с Алекс, не се гневях на изблика му на ревност. В главата ми пулсираше един въглен и изгори всички други мисли: „Алекс ми се сърди“. Алекс седи със свъсени вежди и свити устни, Алекс ме обвинява със студен тон, Алекс не ми се усмихва, Алекс не ме целува, Алекс, Алекс, Алекс… И не вдигна телефона на нито едно от моите тринадесет позвънявания.
Децата се събудиха и заета с вдигане на гащички и обличане на тениски, успях да спра поне сълзите , но не и да изгоня от ума си мисълта за Алекс. Дотам, че нарекох с това име всички момченца плюс мъничката Лили, а когато майката на Тео дойде да го вземе, почти я убедих, че бащата сутринта не го е водил и щях да успея, ако Тео не бе изскочил иззад камиончето, където старателно се беше крил. Погледът, с който беше измерен скромния ми ръст говореше, че утре детето май наистина няма да дойде на градина. Затова и се обадих на Нина да изпием по едно кафе след работа – нямаше да понеса празната глуха къща и мисълта, че Алекс е нощна смяна, че ми е сърдит и че в отделението има една нова симпатична лекарка…
…-Оххх, Марги – Нина ме прегръща и се смее. - Стига си циврила, ще видиш, всичко ще се оправи. Обича те, затова те ревнува – аз повече от една година копнея моят мъж да ми направи сцена на ревност. Сега съм като част от мебелите – кой ще ревнува гардероба? А че те обича, не се и съмнявай – нали съм го виждала как те гледа. Как ти го е казал той самият?... Сякаш е на диета. Ще видиш, до довечера ще ти се обади. Спри да го търсиш, остави го да му мине.
След кафето нарочно минавам на бира, защото знам че от нея ми се доспива. След три Загорки в къщи улеснявам пътя на съня към мен с два валериана. Завивам се с одеало на дивана пред телевизора и май някъде посред обещанията за слънчев и горещ ден утре ясната мисъл ми се губи.
Събужда ме топла длан, пътуваща от челото към брадичката ми и устни върху моите.
-Не си вдигаше телефона – шепне Алекс, - исках да видя дали си добре.
Повдигам се на лакти и замаяно се оглеждам.
-Телефонът беше долу, на портмантото. Спокойно.
-Утре трябва да стана за работа… - мърморя в безпомощна просъница и отпуснато се оставям да ме вдигне на ръце и да ме занесе в спалнята.
-Утре ще те събудя и ще те закарам. Сега спи.
Последното, което чувам, докато усещам завивката да пълзи по раменете ми е тихото:
-Толкова се страхувах, че няма да те намеря…
© Таня Георгиева Всички права запазени