10.03.2016 г., 13:15 ч.

 Марги - 14 

  Проза » Повести и романи
1055 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
17 мин за четене

Учителката ми по история в девети клас успя да ме накара не само да се влюбя в предмета, който дотогава ме очароваше колкото паяк в леглото, а и да се запаля по любимата й тема „Великите жени“. Изчетох де що книги успях да открия и стигнах до велико откритие – дипломация му е майката, за да оцелееш в тоя свят. 
Една Мария Антоанета си е позволила да бъде такава, каквато е била – вятърничава и лекомислена (това за пастите го е казала не от жестокост, ами от глупост) и това безразсъдство й е коствало главата. Тогава прибързано благодарих на съдбата, че живея в двадесети и първи век и не ми се налага да ходя по тънките въжета на лицемерието, каквито са били опънати във кралските дворци. Без да подозирам, че ще попадна в един минидворец с Кралица – майка, пред която дори Ришельо ще отиде да подсмърча в ъгъла като напишкано хлапе.
Повече от месец с Нейно величество си играем на дипломация, от която чак капе сироп, а аз мразя захарта. И в чинията, и в отношенията си с хората. Оказа се ужасно изтощително изпитание за нервите да си принуден да се усмихваш и да гукаш с кротък глас. Аз съм си гръмогласна, това всички, които ме познават, го твърдят. От дете не ми се удава да съм тиха, колкото и усилия да полагам. Татко все се шегува, че в ловния сезон не бива да ходя в гората, защото стъпките ми наподобяват бягство на стадо глигани. Да не говорим пък, че колкото и да се старая да затворя тихо вратата, проклетата гадина като че ли нарочно измъква бравата си от дланта ми и се трясва възможно най-оглушително. За изтърваната посуда по време на миене пък изобщо ме е срам да коментирам. Мога само да благодаря на прогреса, че не всичката е от стъкло или керамика…
Алекс само театрално завърта очи към тавана и клати глава с обречено изражение, докато ъгълчетата на устните му трепкат. Антонова не казва нищо, само страдалчески присвива очи, като че ли има жлъчна криза. Или въздъхва едва-едва: „Нищо де… една купа за салата… Само 6 лева струваше.“ С половин уста смънквам едно извинение, но всеки път се чувствам като пълен идиот заради своята непохватност, а в очите ми избиват сълзи. Защото си знам, че съм виновна и нямам право да показвам, че тия великодушни прошки ме дразнят. И как да не ме дразнят, като от тях се носи вонята на фалш като воня от стар войнишки ботуш? На фалш и на превъзходство. Няма нужда да ми навира в очите колко съм неумела и неопитна. Защо не ме остави да си троша главата и да се науча по най-сигурния начин – пробата и грешката? 
В себе си усещам, че правя грешка, като поддържам у Алекс заблудата, че с майка му сме затоплили и изгладили отношенията. Той дори е горд от себе си, че е станал причина за това. Единствено доволният му вид на преял мопс ме спира да накъсам дипломацията на конфети и да си бъда такава, каквато съм. Заради него се старая да говоря по-тихо, да внимавам как затварям вратите и здраво да стискам чиниите, докато ги мия. И битките ми с продуктите в кухнята стават все по-успешни. 
Първото загубено сражение беше с палачинките. Кралицата майка беше заявила, че от плещите й се смъква огромно задължение и е ужасно щастлива, че поемам щафетата с мисията синът й да не гладува. Първите два-три дни се спасявах с блок-маса. Сиренце, саламче, маслинки… чиниите приличаха на произведения на изкуството в скъпа галерия – така старателно превивах гръб да подредя продуктите в изумителни сериации. Последваха принцесите с яйце и сирене, които бяха изядени благодарение на две природни дадености у Алекс – винаги вълчия му апетит и здравите му зъби. И разбира се, немалка роля изигра гузната му съвест, която се обади, щом сълзите ми рукнаха след шеговитата демонстрация как с филийките ми може да се строши орех.
Реших, че палачинките са по-безопасна територия – все пак каквото и да правя, няма да ги докарам до твърдостта на паве. Резултатът беше кухня, наподобяваща търговски кораб след пиратски абордаж – навсякъде брашно, яйчени черупки, пелена гъст дим захар, две пълни с рядко и пълно с бучки тесто, с което после закуси тоалетната чиния. И в средата на тази живописност – разреваната, безпомощна, напудрена с бяло принцеса.
-Не се притеснявай, ще си купя сандвич – едва успя да каже, задавен от дим и неистов кикот Алекс, нацелува набрашненото ми лице и побърза да излезе с обяснението, че ще закъснее за работа заради еротичната гледка, която представлявам.
С часове привеждах баталната сцена в първоначалния й вид на блестяща от чистота кухня. Не успях да постигна точно същия ефект, защото щях да закъснея за работа, но пък я открих такава, когато се прибрах. Както и един доволно ухилен Алекс, рокля на цветя в креслото срещу него – пукаща от превъзходство и препълнена чиния с пухкави палачинки между двамата. И подарък за мен – дебела готварска книга като за идиоти – т.е. пълна със цветни снимки на това, което трябва да получиш като краен резултат.
-Благодаря! – бях възкликнала, изобразявайки добре дозирани и перфектно смесени умиление и смущение. –Ама защо си дала толкова пари? Всичко вече го има в Интернет…
В очите на Антонова легна сянка – тя е скарана с Интернет, индианците са имали повече доверие на бледокожите, отколкото тя на виртуалното пространство. По-важното в случая е, че тръснах шепа сол на раната й. Ако на Кашчей душата му е на върха на игла, то нейната е в ципа на портмонето. А когато разбере, че е дала пари, които е могла да си спести, просто можеш да чуеш как сърцето й се цепи като стар чаршаф.
-Е, не всички тънкости ги има в книгите и в Интернет – обяснява тя, свила устни. – Всичко е до натрупване на опит. Например на палачинките номерът е да улучиш гъстотата на тестото. – И последва обширна лекция, започваща от „Пресяваш брашното ..“, но някъде към „…доливаш мъъничко вода, ако тестото ти се види…“ гласът ми се извиси и прониза тирадата й като мишена в десятката:
-Алекс, ама ти май имаш намерение да ометеш всичко сам!
Той скочи с чинията в ръка, настани се до мен на дивана и взе да ми бута в устата гарнирани с извинения и сладко от дюли палачинки. Урокът по кулинария отиде на заден план. Макар че изобщо не ми се ядяха, се насилих да опустоша всичко, повтаряйки, че не съм много по палачинките, но умирам от глад. После надникнах в кухнята – там видях, че всичко е старателно изтъркано, но пък в мивката се мъдрят мръсни купи и тиганът за палачинки. Намекът беше повече от ясен, но аз се направих на тъпа. Вместо да се разфуча, както явно се очакваше, аз с хипопотамска прозявка обясних, че съм много уморена и кръста ме боли: 
-Носих Кико на ръце, а той е един дундьо… не спря да реве за мама, просто ще ми се пръсне главата… Ще измия съдовете утре, Алекс, ти нищо няма да пипаш, това не е мъжка работа. – след което „смъртната умора“ не ми попречи да се оплача на Антонова от сина й. – Не мога да разбера, защо си мисли, че няма да се справя. Не съм толкова саката де. Много мило от негова страна да помогне, ама като не знае как и не умее… Прането например. Защо го прибира и глади, като не му е работа. Онзи ден го свалил от простора и го изгладил, ама като си видях ризата, направо ми стана лошо. После го прибрал, ама всичко накуп… а аз си имам начин на подреждане. Наложи се да гладя пак и да пренареждам след него - извинявай, Алекс, ама не ми харесва как го правиш ти, затова ще оставиш аз да си я върша тази работа.Лека нощ и благодаря за палачинките!
И макар че просто усещах блясъкът на триумфа в очите си, не можах да не се насладя по-дълго на гледката – върнах се до масата, налях си чаша чай, промърморих „Прекалено е сладък…“, след като отпих и отидох в спалнята да се насмея. Гледката беше като от сбъднат сън – Антонова, изпъната като струна и опитваща се да запази хладнокръвие. Бях я поставила в патова ситуация – хем не можеше да признае, че тя е домашния дух, който вършее в мое отсъствие, хем да изтърпи всичките ми капризни забележки относно качеството на труда й.
-В града пристигна нов шериф – закачливо прошепна Алекс, щом се плъзна под завивката до мен. – Сложи я на тясно… това се случва веднъж на хиляда години.
-Забавляваш ли се? – оставих настрани книгата, която четях и се втренчих в него.
-Ами разбира се. Приличате на съпернички от гимназията - усмихвате се сладко – сладко една на друга, макар и двете да си знаете, че падне ли ви случай, ще се хванете за косите. Ако нещо не ти допада, кажи й го направо, защо са тия излишни театри?
-Ох, остави… - промърморих и се оставих на устните му, а после поне за час забравих за Войната на палачинките. Когато той заспа, аз излязох на терасата и се опитах да си съставя стратегия. Най-подпалващия амбициите на Антонова мотив да направи нещо е да й забраниш да го прави. Да й обясня, че не искам да ми върши домакинската работа ще постигне обратния ефект – няма да се учудя, ако грабне мотика и засади домати в двора. Да ми прибира и глади прането и да прави палачинки на Алекс е все едно, че ми казва в лицето: „Добре, че съм аз…“ А ако започна да протестирам, ще се поставя в ролята на некадърна, но пък претенциозна снаха. Точно затова не само ще я оставя да готви, но и ще си поръчвам какво точно, а после ще конкурирам ненаситния потенциал на Алекс. Познавам я добре, няма да се прецака да ме храни наготово ( пък наистина готви фантастично, проклетатата!) Тактиката с чиниите също ми е ясна, но възнамерявам да съм уморена всеки път, както бях тази вечер. Искам да й покажа, че аз решавам кога и как да си свърша работата. Не съм готвила аз, нали? Ще измия, когато аз реша, а пък ако много я дразни гледката – да си измие каквото е изцапала.
Знам, знам как изглеждам отстрани. Но, да му се не види, ако аз ще живея в тази къща, ще се примири с мисълта, че не тя определя правилата.След повече от година съвместна работа с нея, минала в напразни опити да привлека вниманието й към факта, че и аз съм мислещ човек, случката с вазата ме убеди, че те са безполезни. Две седмици всички в детската градина – от огняря до директорката – се забавляваха като хлапета в цирк с нас и тъпата ваза. Бях я открила в един забутан в методичния кабинет шкаф. Хареса ми – изящна, с лебедово тънко и изящно гърло, а стъклото причудливо преливаше от бледо до морскосиньо. Измих я, натопих в нея бяла роза, откъсната от двора на градината и я поставих в коридора, до вратата на нашата занималня. Е, дотук добре, ами аз откъде да знам, че госпожата не харесва синьо, защото било студен цвят? На другия ден се наложи да преровя всички шкафове, за да открия вазата – махнала я била, защото, видиш ли, не се връзвала с интериора. Стиснах зъби и отново тропнах находката си в коридора. На другия ден тя пак изчезна. Горкичката ваза, толкова пъти играхме с нея на „иди ми – дойди ми“, че ако имаше крачета, би побягнала далеч от двете откачалки. Накрая се уморих да се преструвам, че не чувам ироничните намеци по наш адрес и вазата и до ден днешен си е в онзи шкаф. Точно тогава реших, че битките с нея не си струват нервите. Ами само с вазата ли беше така? Кой написа „невалидна“на седмичната програма, която писах, задрасквах и преписвах повече от седмица, подреждах и пренареждах, за да ми излезе хорариума. „Сега ти си на работа, ти ще съставиш програмата за новата учебна година“ – разпореди шефката едно лято, а после дори ме похвали, че като за първи път съм се справила много добре. Колежката ми обаче също не стояла със скръстени ръце, нищо че беше в отпуск. Дойде, връчи на директорката съставената от нея програма и с надписа си върху моята плю и на новобранското ми усърдие, и на опаковката аналгин, която изпих.
Ами само това ли е? Само това ли… Вечното преподреждане на шкафовете, внезапните инвентаризации на материалите в групата, придружени от тъжно промърморване, че все нещо липсва. Гасенето на лампите, защото токът е скъп, пестеливата употреба на течен сапун: „една непълна капка“. Така ли ще бъде и в дома, в който мисля да прекарам остатъка от живота си? За миг пред очите ми изникна Ани – как отваря уста, за да натика госпожата залче хляб или лъжица супа и по гръбнака ми се плъзна студена пот. Така ли прави и с внуците си? С моите деца?
Не, няма да го позволя! Ако и сега прибера вазата в шкафа, все едно сама да се заключа в шкаф и да позволя на Кралицата майка да носи ключа на врата си. Няма да се карам с нея, поне няма да започвам първа. Няма да го причиня на Алекс… най-вече защото знам, че заради това между нас ще се появи пукнатина, която винаги ще виждаме като грозен белег. Ще играя нейната игра – или ще търпи, или ще избухне първа. Разчитах на второто.
Изтърпях две седмици глезене на младата двойка с току-що приготвена вечеря. Нарочно оповестявах пред колежките и лелките, че и тази вечер свекървата ми е сготвила, така че няма защо да бързам, затова мога да пия кафе след работа или да позяпам из магазините. Знаех, че ще тази информация ще стигне до Катрина по възможно най- експресния начин. И в резултат на нея през вечер или две я й се обаждаше мигрената, я болките в кръста, я някакъв спешен ангажимент, докато плавния отлив се превърна в трайна абдикация. Кухнята остана моята запазена територия, чиито тайни с удоволствие се заех да опознавам – все по-рядко след моето готвене тя приличаше на Сталинград след обстрел, все по- малко дим се стелеше от печката и все по- малко се чуваше звън на счупено стъкло или порцелан.
Крюела се ограничи с донасяне на сладкиш за десерт след вечеря през ден-два – връчваше ми го с подкупваща усмивка, не просеща, а направо изискваща похвала. Нарязвах сладкиша, правех чай и сядахме да разиграваме спектакъла „Щастливото семейство“. Аз първо обяснявах на колежката си как върви работата с новоприетите деца – нашата бъдеща първа група – за разлика от мен, тя беше в отпуск и още не ги познаваше. После тя вадеше тетрадките, за да запишем най-важното за новата учебна година работа с родителите, предстоящи празници… Когато ме попита имам ли нещо против аз да съставя седмичната програма, от сащисване почти щях да изплюя в лицето й чая си.
Алекс седеше при нас, светнал като нов автомобилен фар, нагъваше сладкиша си и се размазваше от задоволство, че се разбираме по отношение на работата. За разлика от него обаче, тя не е моя майка и мога да усетя кога в кротичкото й гласче се промъква и съсъскът на язвителните забележки.
-Кой пак остави външната лампа да свети? Саше, ти ли?
-Пак ви е свършил сапуна в банята. Сашо, нали е лекар, се мие за щяло и нещяло.
-Ми да! – отвръщаше Сашо ухилен. Защото той не усеща намека – наистина миенето на ръцете при него е почти маниакален навик и не помни дали е оставил лампата включена. Крюела остави откраднатата от мен тактика „Тебе думам, дъще…“ и направи рязък завой към друга:
-Тараторът ти изглежда страхотно, но на мен не ми сипвай, Марги! Сложила си копър, а на мен само от миризмата му ми става лошо… ох, извинете, отивам за малко на въздух.
-Не смея да пия толкова студена вода, фарингитът ми само това чака. Имате ли трапезна на „Хисар“, но със стайна температура?
-Зеленчукови ролца? Много ми се ще да ги опитам, но заради патладжаните не смея, с моите бъбреци…
Как мислите – Маргарита скърца със зъби от яд и вкарва в употреба целият казармен речников фонд на баща си, капитана? Че се оплаква от капризите на Кралицата? Нищо подобно. За Нейно Величество се прави таратор без копър, трапезна вода с необходимата температура, патладжаните са низвергнати от менюто. На масичката винаги има ветрило, а дивана- тънка завивка, че не се знае кога ще дойдат топлите или студените вълни. Да се суетя около Антонова като квачка, да я питам през пет минути има ли нужда от нещо и какво да й донеса и да й угаждам се оказа по- изнервящо за нея, отколкото за мен. Дори се забавлявах, като се опитвах да отгатна какво още може да измисли.
И тя го измисли. Преди няколко дни. Перфектното убийство на нервни клетки, старо колкото Библията.
-Марги, сега като се замисля… ти преди изобщо не обичаше сладко, пък от известно време доста му налиташ.
-Ами… - замислено погледнах чинията си. Вярно, никога не съм си падала по десерти – не и преди да започна да унищожавам нейните от инат.
-Саше, не мислиш ли, че се е позакръглила в коремчето и в ханша? Дали само от сладкото… а? – и едно щастливо намигване.
Алекс се изпъна в креслото, вторачи се в мен с хъса на иманяр пред неразкопана могила и със същия възторг възкликна:
-О, дааа! Марги?!
Няколко секунди местих поглед и върху двама им, докато схванах намека.
-Ох, стига глупости!
-Чакай, чакай! Защо да са глупости? Не искаш ли деца?
-Искам, разбира се. – И след кратко размисляне добавих. - Но не сега.
-А кога?
-Другият месец, като изляза в отпуск. Става ли?
И раздразнена отидох да пуша на терасата, а до мен долетя сконфузено промърморване:
-Що ли се обаждам и аз?... И все пак, Саше, що не вземете вече и двамата да ги откажете тия цигари,а?
Същата вечер с Алекс се скарахме за втори път.
-Не искаш деца, така ли? Какво те спира?
„Майка ти!“ – прехапах език, за да не го изтърся.
-Алекс, не е вярно, че не искам деца. Но всичко между нас стана толкова бързо…
-Така ти се струва, защото и двамата се открихме късно. Не разбирам защо се колебаеш. Имаме хубави професии, вземаме заплати, имаме дом…Защо да отлагаме? И двамата сме на достатъчно години… не искам в детската градина да викат на детето ми: „Дядо ти дойде да те вземе“ – Засмя се, но усмивката му угасна, защото аз продължавах да стоя с прехапани устни. – Марги, ти се колебаеш. Това означава, че де съмняваш в бъдещето ни заедно. Аз и ти…
„Аз и ти никога няма да бъдем само аз и ти“ – проплака нещо в мен, но го сдъвках със схванати челюсти. 
-Искам дете от теб. Дори две. Но не ме притискай. Още не.
-Защо?... – и понеже моя милост, импулсивната тъпачка, се издаде като изви очи към вратата, той ахна. –Майка ми.
Разроши нервно косата си, дръпна ме за китките и ме сложи да седна.
-Мислех, че отношенията ви са се изгладили. На идиот ли ме правехте?
-Алекс, наистина се опитвам да правя всичко както е редно. И на двете ни трябва повече време да свикнем една с друга – не сме си представяли, че ще станем роднини. Тепърва се опознаваме в друга светлина. Но я познавам достатъчно и се страхувам, че ще имаме конфликти заради децата.
-О, глупости!
-Сега пък ти каза „глупости“. Но не са… защото знам колко задушаващи грижите й към дете, което си хареса.
-И си против най-естественото нещо на света – баба да се грижи за внучетата си? Та те ще е нейни внучета, Марги, нейна кръв – не мога да я държа настрани от децата ни. Тя е моя майка. Тя е такава, каквато е и нито мога да я променя, нито да се карам с нея. Посветила е живота си на това да ме отгледа и заради мен и досега живее сама и не мога да й забраня да идва. Не искай това от мен.
-Не го искам, Алекс, но…
-Но винаги ще остане едно „но“, нали? – каза горчиво той и отиде в спалнята.
Останах на терасата и тихичко плаках поне час, докато по едно време той дойде и ме наметна с едно одеало.
-Ще плачеш ли още?
Разциврих се още по-неудържимо - от облекчение, че е дошъл при мен - и обвих с две ръце врата му.
-Когато за първи път влезе в къщи, си повтарях наум как ще правя всеки твой ден усмихнат, а се оказва, че те разплаквам. Какъв мъж съм тогава?
- А аз си повтарях, че няма да позволя да се караме заради майка ти. – подсмръкнах. – И аз не си спазвам обещанията.
-Марги, дори тя не може да застане между нас, не разбираш ли? Нищо не може да ни раздели… освен ако ти не поискаш, разбира се.
-Аз?... Не си и помисляй да се измъкнеш – скочих, стиснах дланта му и го помъкнах навътре. – Имаш работа.
-Каква работа по това време?
-Да правиш бебе.

» следваща част...

© Таня Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Живият ужас! Бях го забравила, мойта "мама" отдавна е на небето...
Предложения
: ??:??