Марина - 2 част

             Марина и майка ѝ вървяха по тесните калдъръмени улици към дома им. След тях тихо се промъкваше Янко. Беше завързал коня си до реката и без много да му мисли тръгна след тях. Трябваше да разбере коя е тази мома. Когато те свърнаха към голямата къща на чорбаджи Стою и се вмъкнаха вътре, той разбра, че момичето е негова щерка. Подмина къщата и тръгна обратно да отвърже коня. Краката му се подкосиха…отрезвя изведнъж…разбра и друго…

   Никога чорбаджи Стою нямаше да даде щерка си на голтак като него. Обля го студена пот. Истината го удари в главата. Невъзможно беше, а синият поглед на момичето все още беше пред очите му. И тази прекрасна руса коса, която се стелеше по раменете ѝ… малки водни капчици се спускаха по нея и се стичаха по дрехите ѝ…

   Какво красиво момиче, като икона…изписано…

 Стана му чоглаво. Вървеше като пребит, загубил всякаква надежда…

       А как му тупкаше сърцето от преди малко. Връхлетя го онова ново и сладостно чувство, което те размеква и те прави весел и щастлив, кара те да летиш и да искаш да докоснеш дори и слънцето…

      Янко беше ратай при чорбаджи Велю откакто се помни. Останал кръгъл сирак на десетина години, слугите на чорбаджията са го прибрали и отгледали. А после той работеше по нивите, пасеше добитъка, вършеше каквото му наредят за единия хляб и покрив под главата си. Когато имаше да се постегне някоя постройка той беше там. Научи се на дюлгерство. Идеше му отръки да зида, да гради, да изпипва нещата.

    Кончето изцвили и наостри уши щом видя Янко. Той го погали и се метна на гърба му. Беше свършил работата си за  деня, затова препусна по полето. Полетя като вихър, а слънцето жилеше по гърба му. Беше му едно волно, лудо...

  Спря се морен и започна да дялка една пръчка, само за да прави нещо. Мислите му кръжаха из главата, объркани и блуждаещи. Що да стори?  Денят превали и слънцето заслиза зад билото на планината. Стана сумрачно, когато Янко тръгна към село.

      Тогава я видя.

     Момичето от реката вървеше към селската чешма с две стомни пред него. Той засили крачка, за да стигне след нея. Тя се наведе и сложи стомната  под чучура. Той загуби говор и дар слово. Стоеше на няколко метра зад нея и не знаеше какво да прави.   Бяха сами. Тръгна към нея и спря.

  Тя напълни и другата стомна и се обърна срещу него.

   Очите им се впиха едни в други. Синевата срещна тъмният поглед на Янко. Момичето се засрами и червенина плъзна по лицето му, обагри го и се спусна по брадичката му. Тя сведе очи.

                 Янко се окопити:

                    -Добър ден. Днес пак се виждаме. Аз съм Янко. Тебе как те викат.

                  -  Амии…хмм...

                  -  Кажи де…как те викат…

                  -  Азззз…  аз…  ами… Марина - измънка девойката. 

                  - Дай да пийна вода. 

                   -Ами пий от чешмата…ей там е…

Янко се ухили. Явно тя не знаеше, че иска да й напие водата…

 -Дай от твоята стомна. Само една глътка… жаден съм…

        Тя стоеше като истукана. Той се наведе към стомната и тя неохотно я подаде. Цялата се разтрепери. Все едно щяха да я колят… не знаеше дали е редно да я задява някакъв непознат момък, стърчащ една глава над нея.

                    - Хубава вода…ммм…а ти...и ти си хубава като...като синчец... - изрече той.

Марина се опули  невярващо, като го чу.

 Синчец? Никой не ми казва така... синчец...

                   Тя грабна стомната и хукна по улицата. Търчеше като фъртуна към къщи.

                  - Хахааааааааа....

              Янко я проследи с поглед и дълго се смя…Смехът му извираше от сърцето…

                  Малката ми хубавица… малкото ми момиче… - мислеше си той.

              Марина се прибра у дома вир - вода. Седнаха да вечерят, но беше тиха и смутена. Брат й Симо я закачаше, но тя нито го чу, нито му отвърна. Хапна няколко залъка, които едва преглъщаше. Помогна да раздигнат с майка си и после се оттегли в одаята си.

         Мислите ѝ се въртяха около онова момче. Почервеня като божур от срам, нещо я караше да потрепва и да се чуди… Янко... тукашен ли е...отде се взе...защо й каза така…че е хубава…като синчец... защо я засрами... а утре... дали ще го види на чешмата… дали ще го види утре…

         Замечта се и премрежи очи. За нея това беше чудо... някой ѝ говори хубави думи...чужд човек, а говори мили думи...на нея...

          Горещо й става... огън се разпалва у нея... сърцето й бие ли бие...това ли е да имаш либе... тя не знае...

           Въртя се като вретено из постелята. Затваря очи, но сънят й бягаше от клепките…Устата й пресъхна... стана й усилно...

          Марина стана и дръпна пердето на прозореца. Ярка пълна месечина грееше и изпълваше небето, а едри звезди надничаха над стария орех. 

            Тогава я чу.

           Писък от кукумявка раздра тишината… Беше наблизо... в ореха..

           Марина се потрепери… никак не е на хубаво… Божке…

           Вдигна длан и я притисна към устата си...

           После страхът я сграбчи и тя застина, вперила очи в клоните на ореха.

                          Следва…