Имаше две маски, там в онзи магазин – колко красиви само бяха. Казваха ми, че са от Венеция и са творени от порцелан и сребро. Гледах ги като замаяна всеки ден. Едната бе усмихната, а другата тъжна – точно като в театъра. Копнеех за тях и си ги пожелавах за всеки рожден ден, за всяка Коледа. Ала те си стояха там. В скъпия лъскав магазин зад блестящата витрина. А аз все повече ги исках. Исках ги, за да скрия емоциите си, чувствата си, самата себе си зад тях. Едната щях да я нося денем – усмихнатата. И хората щяха да ме мислят за щастлива, а другата щях да си я слягам нощем – тъжната, за да скрия истинската си тъга под фалшивия блясък на красивата маска. И така исках да живея, зад маската. Скрита и уплашена като млада сърна, която се страхува да не бъде наранена. И красива щях да бъда в техните очи.

Една Коледа намерих под елхата голям пакет. Отворих го и очите ми отразиха блясъка на красивите маски. Усмихнах се и рекох да си сложа едната, но щом леденият порцелан докосна кожата ми, аз потръпнах и изпуснах маската. Тя падна на земята и се разби на десетки парченца. Заплаках и стиснах парченцата порцелан в ръцете си, а кръвта бавно потече по китката ми.

После мама дойде, гушна ме и ме успокои. На сутринта едната маска – тъжната, беше затворена зад витрината в дневната. Там си стоеше и никога повече не я докоснах – забраниха ми. Гледах я пак със същия блясък в очите, с който я гледах и зад витрината в скъпия магазин и с времето осъзнах, че материално скъпите неща не винаги са най-ценните в живота. Научих се да играя с простите играчки и да оценявам обикновените неща. Спрях да искам маската – аз бях аз, такава каквато съм, не желаех да се крия под фалшиво красивата маска. Не исках да приличам на никого и да се вписвам в някакви обществени рамки. С течение на времето започнах да се уча да бъда себе си и да не се срамувам. Зеленоока, пълничка, с черно чувство за хумор и простичък и обикновен стил на обличане. И макар да живея в семейство с привилегии пак предпочитам простичкото – то ме прави щастлива. Не съм запленена от скъпите дрехи – обичам простичкото облекло, не харесвам злато – обичам накити от естествени материали, не обичам да харча пари за гримове – харча ги за книги. Предпочитам пиано-бара с ретро музика, пред блъсканицата в дискотеката.

В очите на някои съм грозна, но в очите на други съм красива. Да, красива съм. Намирам се за красива, защото душата ми е красива. И виждам красиви хора, толкова красиви хора, защото истинската красова се крие в душата на човека и е невероятно колко лесно уловима е тя. И вече виждам красотата навсякъде, усещам я във въздуха и разбирам, че има смисъл човек да се бори за нея.

Наскоро пренареждах онази витрина и скъпата порцеланова маска още беше там, беше хванала прах и в очите ми не изглеждаше вече красива. Усмихнах се и я прибрах в един кашон – фалшивата красота нямаше място в моя дом и в моето сърце. На мястото на маската сложих стъкленица пълна с пясък събиран от различни крайща на Ирак, защото тези прашинки бяха много по-ценни за мен. Сетне затоврих витрината и прибрах кашона с маската в мазата. Усмихнах се. Хубаво е човек да се научи да си играе с по-простички играчки – така се научава истинската стойност на нещата.