31.07.2019 г., 12:46 ч.

Метафора 

  Проза » Разкази
694 2 6
8 мин за четене

     Василена пожела да празнуват рождения му ден с братовчеда ú Филип, той нямаше нищо против, макар че не му беше все едно с кого точно ще бъде. Искаше му се да пийнат някъде по ракия, ама този път не плодова, а от перловата, после да хапнат нещо печено с пържени картофи – Мишо обожаваше картофите, да продължат после на бяло вино и накрая да приключат с кафе. Не е кой знае какво, обаче изглеждаше страхотно. Искаше му се да бъде весело, никой да не мисли за делника си, а да говорят за пролетта, чийто мирис проникваше дори в дрехите на хората; струваше му се, че това е единствената тема, която не би опорочила празника му. Искаше му се още заведението, в което ще отидат, да не бъде скъпо и изискано, за да може спокойно да разкопчае ризата си и да вдигне ръкавите на сакото, както обичаше.

     Василена имала свои съображения, когато поканила братовчеда си. Филип бил страхотно перспективен студент, всички във факултета по история го хвалели, професорите често специално го канели на лекциите си, и то не от желание да симулират масовост, а просто усещали потребност да получат благоразположението на младеж със сигурна перспектива. Филип се чувствал като придворния художник Арпино през Средновековието. Така поне твърдял пред братовчедката си, но Василена му напомняла, че Арпино е имал властен баща, Чезаре, без помощта на който нямало кой да направлява отгоре, зад кулисите на съдбата житейската му катафалка.

     – Защо “житейска катафалка”? – попитал я братовчедът.

     – Ами просто ми хрумна. – Василена всъщност обожаваше тази метафора, защото беше само нейна, едно от малкото ú уникални постижения.

     Василена обожавала и братовчеда си, макар че той видимо не подозирал за това, защото не го намирал като предпоставка за секса. На моменти се хващала да си мисли, че не би било зле, ако сключи брак с него. Вероятно по същата причина, поради която професорите го канели на лекциите с – с усещането, че е добре да имат зараждащия се талант на своя страна, и тя изпитваше потребност да бъде с мъж с несъмнено бъдеще. Какво толкова – в крайна сметка и древните египтяни са се женели без притеснения от роднинската си близост, за римляните да не говорим. Пък и едно небрежно нарушение на закона не е от особена важност, особено щом се касае за интереси, по-лични и съдържателни от обществените.

     Василена била поетеса. Когато се запознала с Мишо, имала написани четири стихотворения, но в главата ú като в утроба се напъвали да се родят поне още толкова; тя не ги насилвала, защото знаела, че трябва да се справи без акушерска помощ, а и кой ли ще бабува на творец? Написала ги една вечер и легнала уморена в леглото; после ревнала и ревала, докато се върнал от работа Мишо.

     – Едва сега разбирам траките – казала му без да схваща, че цитира Филип. – Те са плачели, когато се роди дете...

     Мишо не разбрал мисълта ú напълно, но замълчал. Прегледал листата на бюрото и попитал:

     – Защо не си довършила четвъртото стихотворение?

     Василена пак ревнала. Плакала дълго, така че Мишо забравил за въпроса си и когато тя отново проговорила, той не успял да направи връзка на изреченото с някаква предишна причина:

     – Не можах да му откъсна пъпната връв... Горкото, половината остана в мене! Но е живо още, виж! – Тя придърпала към главата си ръката на Мишо, била здрава и груба ръка с дебели пръсти, той я погалил леко, започнал да роши и да си играе с косите ú, а Василена добавила: – Но ще го родя, да знаеш!

     На другия ден Мишо се похвалил в работата си, че ще има дете, купил бутилка ракия и почерпил колегите си. За първи път му се сторило, че кормилото на електрокара не го слуша, ръката му искала да милва, а не да върти наляво и надясно. Стискал юмруци и когато ги разтварял, по гънките на дланите му потичали малки вадички сива пот. Оставил електрокара в халето, включил го към електрическото табло да се зарежда, обяснил каква е работата на началник смяната, оня се ухилил, тупнал го по рамото – “Ще има да черпиш!” – и го пуснал. Мишо отишъл почти бегом направо в квартирата си, чул, че Василена се къпе в банята, било към девет часа вечерта, той блъснал вратата, видял насапунисаната ú глава и започнал да я целува и опипва. В този момент Василена не посмяла да изпищи, защото в устата ú щяло да влезе пяна; отдала се почти слепешката и без съпротива, струвало ú се естествено че щом е гола, мъжът, нахълтал през вратата, ще я пожелае. Когато все пак успяла да отвори очи, направила го след това, защото мразела да се люби с отворени очи, въобразявала си, че в такива моменти светът е вътре в нея и няма защо да го търси навън – когато все пак отворила очи и видяла, че с нея е бил Мишо, а не Филип, тя събрала въздух в гърдите си и изкрещяла ужасно. Викът раздрусал плочките в банята и тези от тях, които помнели други преживявания на младата жена във ваната на Мишо, но с по-различни мъже, се разхлопали и паднали.

     – Миришеш на ракия, трябваше да те позная веднага, но те изтърпях, не ми беше приятно – излъгала го, за да прикрие разочарованието си не от преживяното, а от видяното, после пила кафе и не говорела нищо. Тя обичала да пие кафе преди лягане, защото можело да поиска да пише през нощта.

     Мишо ú предложил да се оженят, но не й казал, че причината за това е очакваното дете. Ако ú го беше казал, всичко щяло да приключи още тогава. Тя му отговорила, че ще си помисли, макар още в първия миг ясно осъзнала, че това е добра възможност да бъде с Филип и че ще е добре да приеме. Вече не била на осемнадесет години, не била на двайсет, нито на двайсет и три, а Мишо изглеждал добра партия, макар и леко вмирасана. “Прилича на поп спатия” – казвала за него пред приятелките си, когато играели белот и пиели мартини бианко с червени черешки в него. “Защо?” – питали я. Василена не отговаряла, само силно се смеела, във въпроса им виждала отражение на сполучливата си нова метафора.

     Скоро след най-сериозното предложение, което бил правил някога и на което все още нямал отговор, Мишо имал рожден ден. И, както стана ясно, много искаше да го отпразнуват в някое тихо и забутано заведение само двамата с Василена, с цели купи пържени картофи пред тях, а на масата – свещи. Тогава, прекъсвайки тихите му мечтания, тя му каза, че е поканила братовчеда си, а Мишо допускаше, че той ще дойде с флегматичната си и нечовешки окосмена приятелка. Тя притежаваше мустаци, които кой знае защо изрусяваше само в средата, при трапчинката на устните, а в краищата те се чернееха като индиго. Чувал беше, че е дъщеря на някакъв директор, мастит човек, и вярваше че това е единствената причина връзката ú с Филип да бъде легитимна; не вярваше обаче, че тя е интимна. Така мислеше Мишо и знаеше, че вероятно не е прав, може би имаше и нещо друго около и във всичко това. Не искаше да мисли – беше влюбен, искаше да празнува, а и скоро щеше да става баща.

     Върна се късно следобед в деня преди годишнината от рождението си. Василена пак беше в банята. Беше го яд, че номерът му все не идваше. Беше се записал за хладилник “Мраз-202” в ЦУМ под номер хиляда деветстотин тридесет и четвърти, знаеше от Филип, че това е годината на деветоюнския преврат, студентът обичаше да говори за история и май само за това говореше, и проверяваше числото на преврата всеки ден – може пък да са дошли нови бройки. Това много го изнервяше, блъскаше се на опашката, а не умееше да контролира силата на лактите си и понякога хората около него изохкваха тихо или силно и се свличаха върху кафявите плочки на универсалния магазин, поразени от удар в слабините. Чувстваше се неловко, но как може бебе без хладилник да съхранява храната му; след подобни случки и той, като другите, се правеше, че нищо не е станало, не се помръдваше от мястото си, за да не загуби реда си. Но редът му идваше, а бройките – не.

     Седна на канапето и се загледа в някакво списание. Разсъблечени жени показваха оскъдицата на облеклото си. Хубави бански костюми.

     – Изневеряваш ми, а? – От банята безшумно излезе Василена и го гледаше усмихнато под качулката на хавлията си. Леко сплеснатите ú гърди също се подаваха и те го гледаха. Мишо се почувства обект на внимание, специален се усети – две очи го наблюдаваха и две зърна. Пое дълбоко въздух, чу се леко хриптене, белият му дроб не беше съвсем чист, и каза:

     – Васе, моля те, недей да махаш детето! – Гласът му звучеше умолително. – Кога ще го родиш?

     – Кое дете? – Това не беше въпрос. Бе укор с притаена, съскаща в него изненада, неприятна изненада.

     След като поясни подробно какво иска да каже, Мишо дълго се чудеше на смеха на приятелката си, за миг дори се присъедини към него, защото реши, че така трябва, нали са двойка, съзвучие са, но когато смехът не престана, а премина отвън представите му, онези представи от разказите на Филип...

     (– Да родя ли? И защо, как... – Не спираше Василена.)

     ... Онези от разказите на Филип за Атина, дето се е родила не от жена и не от утроба, а от главата на Зевс, нали когато му каза, че ще роди, Василена го помоли да милва главата, а не корема ú, когато смехът стана укорителен, пренебрежителен, подигравателен и пределно красноречив, когато смехът на Василена се превърна в метафора, той бавно пропълзя по паркета на апартамента, изсумтя пред вратата, натисна дръжката и излезе... Дали Мишо или смеха напусна дома, Василена остана да размишлява едва когато се успокои и около нея се настани тишина, тръпчива, истерична и тягостна. Като всяка тишина в ден преди рождения.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Костадине.
  • Тя па тая не са напъна малко,кутричкия Мишо да я остава на братовчед и Филип.Поздрав Влади.
  • Благодаря, И.К.
  • Да, "метафоричността на живота". Тъжен смях и послевкус в душата и сърцето оставят редовете ви, Владимир. Интересен похват сте използвали при описанието на историята. В началото мислите на героя преминават и се сливат с тези на разказвача, после разказвача продължава...Анализ няма да правя, но както са написали и други, тръпчивост та се усеща , а сливането на митология и история обогатяват повествованието. Поздрави!
  • Благодаря, Силве, Мариана.
  • Добре е постъпил Мишо. Усмихвах се под мустак. Добра идея за перхидрола, може да пробвам.
    Не само една метафора срещнах, очаквах че накрая героинята ти ще роди пето стихотворение, но уви - бащата се изплаши от толкова напъни.
    Многопластов разказ, прочетох на един дъх. Благодаря.
Предложения
: ??:??