Край камината сме. Двама.
Тя не гори: направена е от камъни, създаващи усещане за топлота. Как изобщо камъкът може да е топъл? Идеята беше на жена ми. В огнището има три шишарки, подпалвачка и кухи, сухи корени. Камината е готова. Сама по себе си.
Топло е.
– Това отдавна не се е случвало.
Това го казва тя. Жена ми. Аз мълча. Обичам да мълча.
– Дали да не пуснем телевизора?
Пуска го.
След пет минути го изключва.
– Май всички ще умрем? А?
Това ме събужда.
– Да. Естествено. Трябваше да дойде някакъв коронен вирус, та да го разбереш?
– Ами тогава да използваме това нещо... Камината. Да я разпалим. Не е ли хладно?
– Топло е. Пък и коминът няма да смуче... нали знаеш. Тъпо е.
– Не е тъпо. Какво да е тъпо?
Става, пали клечката и готово. Посиняла е от студ. Странно.
Ако трябва да съм искрен, и аз обичам камина. Жив огън. Може и малко дим покрай това. Не дърпа коминът. Но димът се търпи. Сложих една цепеница.
Дойде с две чаши вино.
– Какво ще правим? – попита.
Пожелах да гледаме филм. Обаче не се сещах кой. Пуснах един.
После ми се прищя да се любим, но бяхме остарели за това. Накрая реших, че е добре да отпием от виното.
– Това ще премине – рекох, примлясквайки. Червеното винаги е добро. – А после?
Тя най-сетне се развесели. Изкашля се. Мисля, че не разбра кое точно ще премине. Опипа бузите си, зачервенели от нещо.
Добавих:
– И животът ще премине. Не му мисли за после.
Сухите дърва пращяха силно, докато се любехме, ако може да се нарече така това, което правехме.
Навън, уверяваха в прогнозата по телевизията, върлувал жесток вятър. Болезнен, хаотичен, свиреп. И наистина – нещо блъскаше сенника над прозореца, френският, дето струваше по-скъпо от почивката ни в Гърция преди пет години. Някой ден ще ви разкажа.
Не вярвахме в това смъртило навън. Ако...
Бурята отвори горния прозорец, оня на втория етаж на къщата. Тресна дограмата.
Скочих. Трябва да съм заспал, защото леглото беше празно. Не бях сам в съня си, докато... Стана течение, прозорците се разхлопаха, пердетата станаха на таласъми и се вееха навсякъде като духове.
Разтичах се. Нямаше я.
– Къде си, жено? На какво искаш да си играем? На криеница ли?
Шегувах се. Опитвах се поне.
А бях примрял от страх.
И тя така. В ъгъла, до любимата си нощна възглавница. Нея е отишла да си вземе. И е отворила прозореца да влиза въздух, както обичаше. Да не се задуши.
Но вече не ѝ беше нужен само въздух. Скована беше.
Едва дишаше. Всъщност – не го правеше.
Направих, което знаех от военното обучение. Не беше много, но помогна.
Съвзе се. Сърцето ми беше примряло, сви се, аз съм пушач. Непоколебим до отчаяние.
– Какво ти е? – питах. – Моля те!
Отвори устни. Прогледна.
Слава богу. Ще живее.
Толкова е хубаво.
Обаче не е вълшебно. След час или след година аз ще ударя камбаната вместо нея. Неизбежно; или каквато е там подходящата дума да врътнеш кранчето. Такъв е редът. Тогава защо да се радвам на тази игра? Ако изобщо можеш да разбереш игрите на жените всъщност.
Това, което блъскаше над сенника на френския прозорец: то звучеше метално. Едно скъсано парче от... Има ли значение? Е, вероятно има. Щом създава такъв хаос.
Ще го оправя някой ден. И ще ви разкажа. Няма смисъл от сенници. Те създават сянка лете. Сенки зиме. И такива неща. Всичко трябва да ремонтирам. Първо камината, после себе си, за да е топло на тези след мене. Такъв е редът. И филмът, който пуснах, беше същият: ненужен. Чужд. Студен. Не си дадох сметка, че тя не иска да го гледа.
– Искам чай. И да ме гушнеш. – Прозя се. И се ухили престорено. – Стори ми се, че виждам сенки.
Това било. Но едва ли: не виждам други освен себе си наоколо.
Побутна ме:
– В леглото го искам.
Досетих се и попитах:
– Чаят ли?
© Владимир Георгиев Всички права запазени