17.11.2022 г., 6:44

Това било

1.2K 2 8
4 мин за четене

     Край камината сме. Двама.

     Тя не гори: направена е от камъни, създаващи усещане за топлота. Как изобщо камъкът може да е топъл? Идеята беше на жена ми. В огнището има три шишарки, подпалвачка и кухи, сухи корени. Камината е готова. Сама по себе си.

     Топло е.

     – Това отдавна не се е случвало.

     Това го казва тя. Жена ми. Аз мълча. Обичам да мълча.

     – Дали да не пуснем телевизора?

     Пуска го.

     След пет минути го изключва.

     – Май всички ще умрем? А?

     Това ме събужда.

     – Да. Естествено. Трябваше да дойде някакъв коронен вирус, та да го разбереш?

     – Ами тогава да използваме това нещо...  Камината. Да я разпалим. Не е ли хладно?

     – Топло е. Пък и коминът няма да смуче... нали знаеш. Тъпо е.

     – Не е тъпо. Какво да е тъпо?

     Става, пали клечката и готово. Посиняла е от студ. Странно.

     Ако трябва да съм искрен, и аз обичам камина. Жив огън. Може и малко дим покрай това. Не дърпа коминът. Но димът се търпи. Сложих една цепеница.

     Дойде с две чаши вино.

     – Какво ще правим? – попита.

     Пожелах да гледаме филм. Обаче не се сещах кой. Пуснах един.

     После ми се прищя да се любим, но бяхме остарели за това. Накрая реших, че е добре да отпием от виното.

     – Това ще премине – рекох, примлясквайки. Червеното винаги е добро. – А после?

     Тя най-сетне се развесели. Изкашля се. Мисля, че не разбра кое точно ще премине. Опипа бузите си, зачервенели от нещо.

     Добавих:

     – И животът ще премине. Не му мисли за после.

     Сухите дърва пращяха силно, докато се любехме, ако може да се нарече така това, което правехме.

     Навън, уверяваха в прогнозата по телевизията, върлувал жесток вятър. Болезнен, хаотичен, свиреп. И наистина – нещо блъскаше сенника над прозореца, френският, дето струваше по-скъпо от почивката ни в Гърция преди пет години. Някой ден ще ви разкажа.

     Не вярвахме в това смъртило навън. Ако...

     Бурята отвори горния прозорец, оня на втория етаж на къщата. Тресна дограмата.

   Скочих. Трябва да съм заспал, защото леглото беше празно. Не бях сам в съня си, докато... Стана течение, прозорците се разхлопаха, пердетата станаха на таласъми и се вееха навсякъде като духове.

     Разтичах се. Нямаше я.

     – Къде си, жено? На какво искаш да си играем? На криеница ли?

     Шегувах се. Опитвах се поне.

     А бях примрял от страх.

     И тя така. В ъгъла, до любимата си нощна възглавница. Нея е отишла да си вземе. И е отворила прозореца да влиза въздух, както обичаше. Да не се задуши.

     Но вече не ѝ беше нужен само въздух. Скована беше.

     Едва дишаше. Всъщност – не го правеше.

     Направих, което знаех от военното обучение. Не беше много, но помогна.

     Съвзе се. Сърцето ми беше примряло, сви се, аз съм пушач. Непоколебим до отчаяние.

     – Какво ти е? – питах. – Моля те!

    Отвори устни. Прогледна.

    Слава богу. Ще живее.

     Толкова е хубаво.

     Обаче не е вълшебно. След час или след година аз ще ударя камбаната вместо нея. Неизбежно; или каквато е там подходящата дума да врътнеш кранчето. Такъв е редът. Тогава защо да се радвам на тази игра? Ако изобщо можеш да разбереш игрите на жените всъщност.

    Това, което блъскаше над сенника на френския прозорец: то звучеше метално. Едно скъсано парче от... Има ли значение? Е, вероятно има. Щом създава такъв хаос.

     Ще го оправя някой ден. И ще ви разкажа. Няма смисъл от сенници. Те създават сянка лете. Сенки зиме. И такива неща. Всичко трябва да ремонтирам. Първо камината, после себе си, за да е топло на тези след мене. Такъв е редът. И филмът, който пуснах, беше същият: ненужен. Чужд. Студен. Не си дадох сметка, че тя не иска да го гледа.

     – Искам чай. И да ме гушнеш. – Прозя се. И се ухили престорено. – Стори ми се, че виждам сенки.

     Това било. Но едва ли: не виждам други освен себе си наоколо.

     Побутна ме:

    – В леглото го искам.

     Досетих се и попитах:

     – Чаят ли?

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Благодаря, Валентина. Благодаря, Силве.
  • Една искра е достатъчна да запали цяла гора, но човешките взаимоотношения са по-сложни. Знаеш, че обичам да те чета.

  • Докато се обърнеш... и нещата може коренно да се променят. А дотогава не стираш да воюваш в някакво измислено състезание за надмощие.
    Пали по-често камината, Владимире.
  • Благодаря, Миночка, Petar stoyanov, SMooth, ИнаКалина. Благодаряя за любими.
  • -10C е навън брр, блъди коолт, но аз ти казвам - топло е, просто не спирай да се движиш; по пътя някой ще донесе камина, друг- вино..аз те разбирам как пишеш и ми харесва

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...