20.10.2022 г., 19:20 ч.

Милана: докато имам сили - 6 

  Проза » Разкази
1047 0 4
2 мин за четене

          В края на ноември, в петъчния ден, отидох на селския пазар до Лъвов мост. Запомних времето заради събитията след това. И в селото положението не беше по-добро, и там имаше хора които гладуваха. Говореше се и за промени, казваха като в Съветския съюз, но кой знаеше какво е там: земята щяла да бъде обща, добитъкът - също, трактори, рала, мотики - също, и все такива неща, от които всички бяха наплашени. Някъде промените даже започнали. Знаеш, освен от храна, хората на село имат нужда и от неща, които не могат сами да си произведат, и затова отделяха от залъка си и го носеха на пазара. Този ден намерих няколко килограма царевично брашно, пшениченото беше рядкост, но и от това щяхме да направим няколко пъти качамак, каша или просеник - майка му слагаше понякога, ако има, едно яйце, малко захар и мляко, ставаше като десерт и ние го харесвахме. Все е разнообразие. Намерих и половин бучка сирене и си помислих за онзи, който явно не е имал пари за цялата, та стигна и до мен. После зърнах и няколко калъпа сапун и се насочих натам, но един мъж ме изпревари: ох, дано остави и за мен, си помислих. Остави два и се зарадвах. Когато приближих, краката ми се подкосиха - мъжът беше Александър. После си казах, че той не ме познава, така че беше излишно да се притеснявам. Взех сапуна и тръгнах след него да видя какво още ще си купи. Спря пред един дядо, пред когото имаше кошница с ябълки - хубави, като че ли взети от приказката за Снежанка и седемте джуджета. Спря, разговориха се, явно се пазаряха, то на пазара за всичко трябваше да се пазариш, и си тръгна без да вземе нищо. Видях, че пое по улицата към дома си. Спрях и аз пред дядото. Искаше висока цена и не отстъпваше. Купих пет ябълки и също си тръгнах - нямах повече пари.

          Нашият двор е малък и в него имахме само три дървета - повече щяха да се засенчват. От ранната круша, която зрееше през юли, хапвахме добре, после изсушавахме за ошав. Със синята слива постъпвахме по същия начин, а ябълките от айванията оставяхме за зимата, та чак до началото на лятото. Татко много внимателно подбираше айванчетата - така наричаше трайните ѝ плодове.

          Като се върнах вкъщи, оставих две ябълки на масата, а другите прибрах в една от стаите. Татко се изненада, че съм купила ябълки, нали имахме, но нищо не каза, може би защото наистина бяха много хубави. Мисълта, че Александър се отказа от тях, не ми излизаше от ума. Той наистина изглеждаше добре - ведро лице, изправена горда осанка, походка със самочувствие. Трябва да взема пример от него, аз понякога изглеждам много  смачкана, така ми се струваше. Може би, защото той беше висок, светлокос, а аз - дребна, с кафяви, към тъмни коси и лунички. Питах се защо мисля за него. Толкова години минаха - аз ли го търсех, той ли ми се натрапваше, не нарочно, разбира се! А сега си мисля, че съдбата си е играла с мен.

© Лидия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??