Милост - Четвърти Коледен Творчески Фестивал

Милост

            Светла вървеше като насън. В джоба стискаше  пет лева, а наближаваше Коледа. Трябваше да купи лекарства за детето, елха, храна, подарък. Бе разпределила декемврийската заплата до стотинка, мислейки, че ще се справи. Само не бе предвидила грипа - този „коледен подарък” я  удари право в  сърцето. Калин не се обаждаше от месец. „Нали знаеш, световна криза, аз съм без работа, вижте там, оправете се с малката. Ако намеря работа, ще изпратя пари.” „Ще се справим”, преглътна Светла. Ще се справим с какво? Парите не стигат, малката вече не е толкова малка, а аз се уморих да съм силна.

Погледна часовника. Десет минути до срещата. Михаил сигурно вече паркира поредния  нов „Мерцедес”. Ще му поиска малко пари, състуденти са, познават се от години. Няма да ú откаже. После ще му ги върне. Кога? Не можеше да отговори. Бижутерът я гледаше винаги  тъжно, не можейки  да преглътне обидата - преди  време  избра Калин, а не него. Така и не разбра причината, така и не престана да я гледа, сякаш  ще я купува всеки път, когато я среща. А истината бе  толкова проста. Михаил искаше да я  има като златна игла на ревера, а тя  искаше свобода.

Калин  беше  различен от другите. Толкова нежен,  мил и грижовен,  докато не го уволниха от работа, а нея оставиха. Нещо се счупи в дома. Изстинаха като полярни ледници. Последните месеци преди да замине дори не говореха. Вбесяваше се да  го гледа легнал пред телевизора  двайсет и четири часа, как пуши  и  минава през нея като прозрачна стена. Един ден не издържа. Повиши тон. Той я удари.

Светла грабна детето и замина за София. Калин запраши в отговор за Испания. Обаждаше се понякога, изпращаше малко пари, които не стигаха. Световна криза. Световна глупост. Нещата са толкова прости, колкото ги направим сами.

Виенската сладкарница  я посрещна със златни столове и тиха музика. Михаил вече бе там. Елегантен, стилно подстриган, с перфектно съчетани дрехи по цвят. Светла притеснено опъна  протритата дънкова риза под късото яке. Забрави да си сложи грим на тръгване. Все едно.

Михаил протегна ръка и я задържа по-дълго. Тя издърпа нервно пръсти.

-          Поръчай каквото  обичаш - бижутерът направи знак  на сервитьорката, която доприпка веднага.

Мъжът кимна  снизходително на момичето и  Светла внезапно видя  бръчките от двете страни на устата му. Презрително великодушие... Пак я сряза под лъжичката. Погледна го в очите.

- Нищо не искам за себе си. Имам  десет минути, детето е болно и е само.

- Казвай какво мога да направя за теб. Каквото поискаш, всичко – (пак този поглед на купувач) - гледаше я внимателно, сякаш пресмяташе колко струват  дрехите върху нея.

Поглъщаше я както преди. Алчно, гладно, като  предмет, който иска да открадне и да  постави в сейфа  под ключ  завинаги.

Светла притеснено премести ръкавиците си отляво-надясно и пак ги върна.

 - Кажи, не се притеснявай - Михаил отпиваше малки глътки  ирландско кафе. - От какво имаш нужда?

- Намери работа на Калин - изстреля внезапно тя. Не бе го обмисляла, просто го каза. - Ти му се обади и му  предложи. Трябва да се върне у дома. Искам да се върне.

Михаил я гледаше втренчено. Една вена пулсираше на  врата му и Светла усети жал към него. Какво е да обичаш несподелено години наред, да чакаш, да искаш и да не можеш да имаш жената, за която мечтаеш. Всеки сам прави избора си, всеки сам определя съдбата си и плаща тежка цена за това.

- Добре - въздъхна мъжът. - Дай  телефонен номер.  Имаме  нов бижутерски курс. Ще го включа, ще му платя таксата  и после ще го изпратя на работа при мои познати. Какво ще получа в замяна? - намигна ú той.

Светла отново премести ръкавиците от другата страна.

- Винаги ли правиш нещо, за да получиш? - попита го остро.

- В бизнеса е така - назидателно  и бавно отговори Михаил.

- Извинявай за отнетото време тогава, аз не предлагам нищо.

Стана и излезе. Трамвай номер двайсет  тъкмо идваше откъм Младежки театър, затича се и се качи задъхана. На седалката пред нея  се кипреше шарена кутия с кученце. Светла се огледа наоколо. Хората много съсредоточено зяпаха през прозорците. Някой го беше оставил на милостта на другите. Коледа е, може да го приберат. Взе  мъничето и се загледа на свой ред през прозореца. Принцеската  нямаше подарък,  това  бе начин  да изпълни мечтата ú. 

Слезе на „Шипченски проход” и пое към църквата на „Коперник”.  Дълга редица елхи запълваше тротоара. Имаше малки и големи, с поставки и без поставки. Млад мъж стоеше с ръце в джобовете и си подсвиркваше коледна песничка. „Най-хубавите елхи, за всеки дом, за всеки джоб!” - провикваше се периодично той.

Застана и се загледа в най-мъничката бодливка.

- Колко струва?

 - Пет лева, госпожо – отговори весело продавачът.

Светла  заби поглед в обувките. Пет лева. А трябваше да купи мляко и плодове за детето.

-          Клонките са безплатни. Коледа е. Да ви подаря няколко?

Очите ú бяха толкова пълни със сълзи, че само кимна. Мъжът я погледна няколко пъти,  събра букет от паднали клончета, отчупи едно-две от по-големите елхи и ú ги подаде.

-          Весела Коледа! – пожела  ú човекът.

Вървеше към блока бързо. Нямаше търпение да покаже на малката  изненадите.

Отвори вратата и дъщеричката се хвърли на врата ú:

-          Мамо, тати се обади! Чичо Мишо му е намерил работа. Утре си идва със самолета. Тати се връща, мамо!

Светла седна  отмаляла на табуретката и прегърна детето разплакана.

Вечерта четяха приказка в леглото, когато телефонът иззвъня. Момиченцето грабна слушалката.

- Да, тати, чакам те! Имам подарък кученце,  също като онова от  филма, само дето е бяло и има кафяви лапки. И аз те обичам, тати! Паричката ли? Падна се на семейството.  До утре, мило тати! Целувки от мен и от мама!

Детето затвори телефона щастливо.

Протегна ръка и погали кученцето, което спеше доволно в панера за пране, загърнато в старичка тениска.

Свещта  пред  иконата на Божията майка с младенеца трептеше като живо сърце и осветяваше букета  елхови клонки с милостта на обичта и чудото на Рождество!