Минчо (живот и страдание) -1

                                                                       Шо Цветанофф         

                                                                              МИНЧО

                                                                  (живот и страдание)

                                                                 Хумористичен роман

                                                                                      ***

                                                                     ЧАСТ ПЪРВА

                                                                           На село

                                                                             *****

                                                                       Глава първа

                                                                     Мъж на място

 -Минчо! Минчо-о! Ах ти, жалко подобие на мъж... само ми се покажи...!

Кака Яна ядосано обикаляше из къщата от стая в стая, с надеждата да начеше вече непоносимо сърбящите я ръце в гърбината на нейния доказано неподлежащ на дресура съпруг. Обзелият я гняв заплашваше да избие в неумолимо торнадо, оставящо след себе си опустошение и разруха.

Минчо отдавна бе имунизиран срещу сутрешните и настроения (благодарение на които дори хлебарките се бяха изнесли от дома им) и за това смело се скри в мазето, между чувалите със зърно, защото от опит знаеше, че колкото и да е бясна, жена му нямаше достатъчно сили да вдигне пълния чувал и да го нахлупи на главата му! И спокойната сигурност на скривалището отнесе мислите му далече назад...

                                                              ----------------------------------------------

1995-ра година. Минчо беше кипящ от енергия, жизненост и хормони 19-годишен осмокласник, безумно влюбен в пръскащата навред около себе си обаяние и сексапил съученичка Яна. Нейното присъствие изправяше единствената му мозъчна  гънка, а в стомаха му нахлуваха мощни газове, които след това цял ден напомняха за себе си с лютивия аромат, пропил стените в класната им стая. Но една сутрин романтичната му природа се пробуди и, необяснимо как, се осмели да се изправи пред Яна, мълвейки почти беззвучно:

- Светлината на деня ли ме огрява или твоето присъствие?...

И тогава за първи път го огря звучната ù, пареща плесница!

Не е възможно с думи да се предаде гордата, силната, неописуема радост, която изпълни цялото му същество след тази божествена милувка! Душата му възторжено се зарея нагоре, все нагоре в небесата - там, където ангелските хорове пееха хвалебствени химни за неговата възвишена любов...         

- Простак нещастен! - пискливият ù глас в миг прекъсна възвишения полет на душата му и го върна в реалността - Не стига, че е нагъл, а и на умен ми се прави! За това ли повтаряш четири години, бе Мозък?

-Не! Заради тебе!!! - изстреля той и я остави без дъх - Още в мига, в който те видях, сърцето ми стана твой роб! На където и да погледна, аз виждам само теб! Tвоята нежна усмивка на всякъде ме преследва! Твоето присъствие кара света да изглежда красив и приветлив! И дори сега звънливият ти глас кара душата ми да тръпне в трепетно очакване на мига, в който любовта ми ще е споделена! Защото казвайки ти “Обичам те”, дори тишината ще спре дъха си, за да ме чуеш...

                                                            -----------------------------------------------------

Минчо бавно отпи поредната глътка отново изживявайки с истинска наслада мига, в който я остави без думи, след любовното си обяснение. ”Дали  и сега няма да подейства? След двадесет години... Какво пък - струва си да се опита! И без това съм събрал към един литър кураж!”

В този момент жена му влетя в мазето. Минчо изпъчи гърди и предвидливо оставяйки стелажа с буркани по между им, с възможно най-прочувствен глас изрецитира:

- Кое си ти, видение прекрасно, в облак от парфюм, със дъх на пролет?”

Кака Яна зяпна стресната и объркана, а Минчо, усетил, че владее положението, отпи голяма глътка от шишето и запя с цяло гърло:

- Яне ле, моме убавооо, убаво още гиздавооо! Кажи де кри таз твоя хубост неземна?

Тез гърди кой кат’ тесто ги месиии  и тез  крака на чии рамене ги овесиии...

Кака Яна изтрещя!!! Грабна от земята една доста едра диня и тъкмо да я запрати по него, той, забравил страха си, се развика:

-Не-е! Не тая ма! Не виждаш ли дупките по нея, дето съм я пълнил с мастика? Друга вземи - по-малка! - и това бяха последните му думи...

След десетина минути кака Яна излезе потна и зачервена, но успокоена, от мазата и преди да затвори вратата се обърна и изсъска:

- Първо ще изчистиш, после - в банята!

- Добре, миличко... - чу се слабичък гласец отвътре.

Вратата се затвори, но Минчо за всеки случай изчака още малко и тогава, изправяйки се с мъка, преглъщайки нараненото си достойнство и олюлявайки натъртеното си тяло, мислено се развика на кака Яна: ”Малее, да та барна-a… Здрава кост няма да ти остане! Цялата мизерия, дето направи тука, с тебе ще забърша...”

В този момент вратата се отвори и се чу:

- Ма ти още ли не си започнал?

Минчо бързо забрави заканите и че е ядосан, и въпреки силните болки започна да събира бездиханните останки на дини, пъпеши, шишета и буркани от бойната арена, като мрънкаше едва чуто, поглеждайки за всеки случай към вратата:

-Добре, че съм мъж на място, иначе щеше да видиш ти...

                                                                                         *****