/Авторска детска приказка на 8-годишната Стефи Митева/

Живяло някога малко слонче на име Беми, което много обичало да се разхожда край морето, но не се цамбуркало, защото го било страх. Затова и никога не се оглеждало във водата. Един ден мама Слонка и тати Слонко завели малкото слонче край една рекичка. То отново не се огледало във водата, а бръкнало в джоба си за огледало, но не намерило нищо.

– Мамо, тате, забравил съм си огледалото, може ли да ми услужите с вашето?

Татко Слонко и мама Слонка пребъркали джобовете си, но също не могли да намерят огледало.

– И ние не сме взели, Беми – тъжно обяснил татко Слонко.

Слончето смръщило поглед и с притеснение погледнало към образа си във водата. В същия миг то изкрещяло:

– Аааа, бобър без опашка! Бобър с крила! Това не съм аз! Помощ! Звяр!

Майка му и баща му не го чули, защото били заети да оправят колата за тръгване.

Слончето Беми отново погледнало и видяло странния бобър. Вдигнало ръчичка и отражението му сторило същото.

– Хайде – викнала мама Слонка – Беми, тръгваме.

То с бавни стъпки се приближило до колата, седнало тихо в нея и те потеглили сред пълно мълчание.

Вкъщи слончето се огледало в огледалото, очаквайки отново да види бобъра, но вместо това видяло себе си.– Това е най-странното нещо на света – разсъждавало то, – в огледало виждам себе си, а във вода – бобър!То отишло до чашата с вода и погледнало вътре, но отново видяло себе си.На другия ден Беми отново отишло до реката и погледнало водата. Отсреща го гледал познатия му образ на бобър. Този път то рязко вдигнало ръката си и веднага след това я свалило, което изненадало отражението му и то не успяло да повтори движението му.

– Аха, хванах те! Ти си просто чудовище, което… Аааааа!

От страх да не би това животно да се пресегне и да го хване, слончето неволно стъпало накриво и паднало в реката. Първоначално потънало под водата, след това нещо започнало да го поглъща и образът му лека полека се изтрил. След по-малко от секунда то се озовало в необикновен свят. Беми се огледало и тръгнало да го разгледа:

– Хей, чакай, накъде?! – провикнало се едно човече на име Многознайко.

То посрещало на входа на подземния свят всички, които идвали и им давало малко талонче, което много приличало на касов бон, върху което била изписана информация за тях. Многознайко подал подобно талонче на слончето с думите:

– Разгледай го и ми го върни, за да знам, дали си тук!

Слончето Беми го разгледало и го върнало. И… Тогава се сетило за нещо друго.

– Чакай, Многознайко, може ли да видя един бобър без опашка и с криле?

Гласът на човечето изкънтял:

– Нямаме такъв бобър!

Моля те, Многознайко, нека разгледам информацията за всички бобърчета.

Човечето изкарало пет листчета и ги подало на слончето, което се спряло на един кафяв бобър с бели лентички.

– Ще ме заведеш ли при него? – помолило слончето.

В този миг между краката му се промушила малка релсичка. Слончето стъпило не нея и релсичката се издигнала във въздуха и го понесла към кафевия бобър на бели лентички.

Релсичката летяла, извивала се, докато най-накрая се спуснала към Страната на плодовете. Слончето забелязало бобъра да се спуска по пързалка от киви и се втурнало към него и….

– Ооооо! Ох! ПЛЬОК! Ай!

… цопнало в басейн пълен с портокалов сок.

– Поне да беше от ябълка – тъжно отбелязало слончето, докато се измъквало от портокаловата вода.

Бобърът го забелязал и се скрил в къщичка от диня. Слончето влязло след него и се заизкачвало по стълбите от пъпеш, но от бобъра нямало и следа. Отишло в ягодовата спалня и го видяло да стои на прозореца. То се запрепъвало в множеството предмети из стаята, което позволило на бобърчето да се измъкне от къщата и да се отправи към близкото морковено дърво.

– Леле, мале! – вайкало се слончето. – Къде изгубих бобъра? Ай! Сигурно вече е в Страната на зеленчуците, а аз още се мотая из тази плодова къща. Трябва да побързам.

Слончето Беми се втурнало към Страната на зеленчуците, когато странно човече го хванало за ръката и строго му казало:

– Ела с мен, ако искаш да спечелиш пари!

И изчезнало!

Слончето се усмихнало и се обърнало към един пазач, който си стоял и пиел чай от чушки.

– Какво? – рекъл той. – Искаш нещо от мен ли?

– Не, господине – отговорило Беми –само искам да ви задам два въпроса. Първо, защо пиете чай от чушки?

– Ооо, това ли? Защото съм в страната на зеленчуците, редно е да пия чай от зеленчуци – усмихнал се пазача.

– Добрее! А какво знаете за странните човечета, които бродят по тези земи, изплашват те и после изчезват? – разтревожено запитало слончето?

– Ооо! Те ли? – пак се засмял той така, сякаш нямало какво да го уплаши. – Не им обръщай внимание, те са безобидни. Нещо друго?

– Не, господине! Благодаря – усмихнало се Беми и си тръгнало промърморвайки, – странен пазач!

Търсило ли, търсило, докато най-сетне отркило бобъра, който тъкмо влизал в един асаньор и не забелязал, че слончето го следи.

Беми се дотътрил до асансьора, но не стигнал навреме и вратите му се затворили.

– Оооох – ридаеше то, – никога няма да разбера…

– Кое? – попитал някой. – Кое няма да разбереш никога?

Слончето се обърнало и се слисало. Пред него стояло бобърчето и му се усмихвало. Когато се съвзело от изненадата, Беми започнало да крещи от радост. Най-накрая попитало:

– Как се казваш? Не! Къде са ти крилете? Защо имаш опашка?

Бобърчето се огледало и казало:

– Казвам се Гризли, нямам криле, а като всички животни си имам опашка.

– Добре, добре!

– Ела – повикало го бобърчето и отишло при едно от онези странни човечета. Беми го последвал с неохота.

– Да – провикнал се Многознайко, – какво искате?

– Ами – замислил се Гризли – искаме да отидем в Богоред-Царевиц!

Релсичката се промушила между краката им и те потеглили към чудното градче. Гризли обяснил на Беми, че там всичко било направено от играчки.

През това време мама Слонка и тати Слонко търсели малкото слонче край реката. Спомнили си как Беми се оглеждал във водите. Решили и те да надникнат. Когато видели странните си отражения, те се развикали, замахали с ръце и непохватно тупнали в реката. Станало същото като със слончето. Водата ги погълнала, озовали се в странния подводен свят, където получили своите наподобяващи касови бончета листчета. Дълго се разхождали и оглеждали те, преди най-сетне да зърнат малкото Беми да си играе на едно място, което им напомняло за огромен лунапарк.

– Бемииииииииии – викнали те един през друг, – БЕМИИИИИ.

Слончето Беми ги чуло и се затичало радостно към тях. Дълго се прегръщали те, огромна била радостта им. Беми разказало на своите родители за чудесата в този свят и ги помолило да останат там. Те се спогледали, засмяли се и кимнали одобрително.