7.07.2017 г., 17:38 ч.

Монети 

  Проза » Разкази
870 2 5
5 мин за четене

     В началото на юли рано съмва. Дърветата са още спокойни, птичките не бързат да се будят, небето сивее, очертават се клонките, после листенцата, накрая жилките им... Рано излиза кучето на комшията. Пикае до дървото. Комшията пуши и пристъпя от крак на крак. И на него му се ходи до тоалетна и завижда на кучето.

     Стоян иска да пуши. Синът му си прави кафе. Той ще пуши след него. Само на терасата е позволено.

     – Отвам да забия първия пирон в ковчега – казва бавно на жена си. – После ще направя сандвич за Иво.

     – Добре. Отивай.

     Спи ѝ се. И на него му се спи. Но трябва да стават. Иво пътува за Италия. Концерт на някаква важна техногрупа. Или нещо такова. Ще се срещне с негов приятел, той е студент там. Учи нещо невъзможно за произнасяне, но пък очевидно възможно за учене.

     – Да не забравиш да си вземеш монетите – казва и щраква вратата отвън, за да не влиза дим.

     – С тия монети ми оглуши главата – съобщава първия си яд за деня Иво. – Като че ли ако не взема тези евроцентове, голяма работа.

     Майка му го чу. Зачуди се дали да каже нещо, още я мързеше, но сподели все пак:

     – Ами той ти ги събира от една година. По най-различни поводи. Като случайно му остане някой лев – тича в обменното бюро. Даже веднъж сподели, че му се подиграват. Много малки суми обменя.

     – Знам, знам... – Кафемашината бръмчи и произвежда тънки струйки черна течност. Кухнята замирисва хубаво. Бащата не си е оправил леглото. Той спи без чаршафи, на отворен прозорец, нали едва диша. Обича да гледа клоните на дърветата в мрака – дали ги вижда, само той си знае.

     Синът отпива  първата глътка и пита:

     – И защо смяташ, че за него тези стотинки са толкова важни?

     Майката не искаше да говори сериозно толкова рано. Хората още спяха, мислите още спяха, другият син спеше, слънцето едва повдигаше завивката си. Но каза:

     – Не са важни стотинките. Той така се надява, че помага. Че още е нужен.

     – Аха.

     – Да не забравиш здравната застраховка – досеща се майката.

     Бащата се връща. Мирише на тютюн. Той винаги така мирише.

     – Има ли кафе за мен? – пита. – Иво, синко, територията на свободата те чака!

     Територията на свободата е терасата. Иво отива да пуши. Втора смяна.

     – Сега ще ти направя кафе – пристава бавно съпругата.

     – Ама недей, няма нищо! – хили се изкуствено началникът на първа смяна. – И сам мога. Само попитах.

     Пуска радиото. Говорят за политика по никое време. Откъде намират сили?

     – Спри го, моля те. Главата ми е празна още. Не искам да слушам нищо просташко толкова рано.

     Той кимва: съгласен е. Започва да преговаря списъка, изготвен още снощи: здравната застраховка, личната карта, електронния билет, разпечатан, електронна бордова карта, билет за концерт; цигари трябва да си е купил, но дали ще му позволят да ги пренесе? Я по-добре да не пита жената, че тя се ядосва, задето Иво пуши. Пък и нали главата ѝ е празна още. Какво още? Изтегли си спестяванията от банката вчера, има пари за из път, ще внимава да не харчи много, хубаво е все пак, че отива в чужбина – да види бял свят. Че то тука това не е свят. Да види как живеят хората.

     – Да не си забрави нещо – пита себе си. А жена му го уведомява:

     – Аз ще взема един душ набързо. Ти си по подсещането.

     Започна да пие кафето на малки глътки. Притеснено му беше. Не издържа и извади химикалка. Започна да отбелязва едно по едно всичко, което му се струваше важно и не бива да се забравя.

     Иво се изкъпа. Багажът беше готов. Всичко беше наред. Списъкът бе украсен с човчици в лявото поле. Птичките навън също бяха подали човчиците. Чуруликаха.

     – Има бензин в колата, нали? – попита съпругата. – Защото до летището е много път. Ще закараш Иво, после ще ходиш на работа и накрая – пак обратно...

     – Има бензин. Чао.

     – Бъди спокоен, татсън – потупа го синът по гърба на сбогуване.

     Хубаво момче стана Иво. Студент. Вече не му трябва много – още някоя и друга година и ще започне сам да се оправя в живота. Ще се появи и подходящото момиче. Същото ще се случи и с брат му. Той е в другата стая. Нека поспи. Всяко нещо с времето си.

     Върна се в кухнята и започна да прави закуска. Друга закуска – за спящия. Още от малък беше такъв: стане ли – първо яде, после говори.

     Забрави да изпие хапчето си. Забрави, че днес трябваше да отиде на преглед. Забрави, че е болен. Че са го пуснали за малко от болницата. Че му предстои операция... Той нямаше списъци за свои неща. В неговия списък фигурираха само децата и жената.  Чувстваше се здрав и щастлив.  Нищо, че не успя да направи кой знае какво в професията. Че беше дълго безработен. И по-лошо има. Колкото и зле да е, пак беше събрал тези монетки за Иво, той да си спомня за него, докато пътува. Двайсет и три евро. Метални. Щеше да има за една-две пици. Другите пари бяха от майка му и от спестените, от летните бригади.

     Направи сандвича за малкия. Имаше още няколко глътки от кафето - тъкмо за една цигара. Тихо, на пръсти, мина през детската стая и отвори вратата на терасата. Вече беше по-светло. Въздухът – чист и лек, мина през дробовете му, той напълни гърдите си със свежест, понечи да се изкашля, когато... изведнъж видя монетите върху нощното шкафче. Проблясваха.

     Иво не ги беше взел. Изглеждаха толкова много, събрани накуп. А нямаха стойност. Ръката му се разтрепери, изпусна чашата с кафето и се свлече върху мозайката на терасата.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Ани!
  • Много трезво и реалистично разказваш.
  • Намерих стихотворението на Кети. Наистина е хубаво. И понеже ми е време за сън... Страх... Та има ли от какво да се страхуваме изобщо? Смокинята има едри, възлести, груби листа. А ражда чудесен плод. Твоето стихотворение в коментара на Кети е страхоттно. И тя го споделя. Знаеш, че рядко коментирам. Защото не се чувствам достоен. Но ето - направих го. Все се надявам да не е вярно твърдението, че скромността е израз на презрение. Не е така. Не. Не е задължително.
  • Благодаря, Ани. И аз прочетох краткото стихотворение на Кети, но после го изгубих. Хубаво беше. Исках пак. Стойчо, благодаря.
  • Колко малко му трябва на един болен баща,за да ... свърши по нелеп начин един живот! Поучително.
Предложения
: ??:??