Rondissima (Соня Емануилова)
111 696
6.06.2010 г., 12:57 ч.

Морска сол 

  Проза
979 0 11
5 мин за четене

 

МОРСКА СОЛ

(Август 2008)

 

Тичам... като всяка сутрин... все по един и същ път...

Улицата, паркът, прашният път -  чак до там, където хората приютяват морето, за да роди то своето жито.

Казват, че някога,  някъде солта била по-скъпа от златото...

Каква е цената на златото и каква на солта? Не тази измислената, дето я търгуват,  а другата – истинската.

Защо мислим, че добитото с повече наши усилия е по-скъпо от даровете на природата? Защо сега, в нашия ден, един грам злато е по-скъп от един грам сол?

Какви се чувстваме, накичени с няколко грама злато – много, много по- ... по-красиви (дали?), по-значими (в чии очи?), по-важни (от кого?), по-... по- ...  по-целофанени...

... А не можем да почувстваме няколко грама сол... или не искаме ?!...

 

Пак пропуснах изгрева – ония няколко минути,  когато слънцето, събудено от гларуси и чайки, се протяга бавно-бавно над морето, устремява към облаците и всичко заедно се връща в огледалото на водата.

 

Тичам. Дори не знам защо. Като подгонена. Секунда за глътка въздух и глътка вода – и пак тичешком. Ще си почина, когато стигна до солта.

 

Някой ме задминава.

Тичам. От себе си ли бягам?  От другите ли?  Себе си ли гоня?... Или тичам, докато чакам. Защото не мога да правя нищо друго. Защото не знам какво да правя. Защото единственото, което мога да правя, докато чакам, е да тичам...  

 

Соларите отиват на работа. Обирам прахоляка на автобус, няколко коли и тук-таме колоездач.

 

Малко хора знаят вкуса на солта – истинският ù вкус, преди да е станала стока. Малко хора я вкусват такава – не бяла и лъскава, като оная в пакетите подредени в магазините – а едра, грапава, ръбеста и зеленикава... Гнусят се...  а вкусът е друг, различен – истински и силен...

 

Още няколко крачки и стъпвам на пясъка. Миг почивка. Някой събира мидени черупки. Двама-трима с въдици се опитват да надхитрят рибите. Бездомно куче се мотае. Присядам за минутка. Пясъкът е още хладен. В тъмната му прегръдка са приютени остатъци от някогашен живот - празни раковини, като детски шепички поемат в себе си хладината, очаквайки жарта на деня; седефени парченца заискряват на слънцето, спомняйки за танца си в морето...

 

Провлачвам нозе през плажа. Зад мен остават две дълги следи. Стъпвам на мокрия пясък – там, където земя и море са лице в лице, на един дъх разстояние. За секунди впивам очи в слънчевия кръг - докато неистово ме заболи... Понасям виолетовите сенки пред погледа ми тичешком по обратния път. Около мен витае споменът от вечния нощен танц на морето и луната – прилив-отлив, тамтарарам-тамтарарам... като музиката, която понякога сънувам.

 

Стъпките ми се заплитат в купчина дъхави водорасли, тук-таме побелели от сол. Спирам за миг и ги връщам ги във водата – да не  ги убие слънцето.

 Вътрешно се надсмивам се над себе си.

–  За коя се мислиш? Света ли ще спасиш с тия треволяци?  

- Е, знам, че няма да го спася, но онова момиче вътре в мен не знае...

-  Хайде, стига си тичала!  Да, да, хайде спри се! Спри!

 

Бавно влизам в хладната вода. Първото докосване е като глътка силно тръпчиво вино. Забравям за света. Оная в мен, дето е толкова малка, че нищо не знае, ме победи...

 

По кожата ми засияват малки искрици. Бляскав прах. Не е златен, не е диамантен.

За щастие е само сол. Сол. Морска сол.

 

Burgas, 23-09-09

 

© Соня Емануилова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Толкова много ми хареса!Радвам се, че прочетох след толкова време. Вчера и днес прочетох чудесни неща от "случайни". И искам да споделя, че тази идея е чудесна!
  • Наистина е страхотно, поздрави!
  • Нежно докосване!А солта е символ на единението с бог...
  • Пътя е все един и същ ,едни виждат сол други злато,някои от солта правят злато...шарен цвят...трябва да избираме и да ни е солено ....Поздрав Ронда-честно казано засоли ме .Благодаря!!!
  • Рисувате с думи много убедително и красиво! Поздрав!
  • Добре рисуваш с думите...Картините са живи и истински...А изводите са още по-истински макар и с горчивия привкус на морска сол...Като животът- на границата между морето и брега, на границата между детето и възрастния...Поздравления!
  • Не е лошо. И правилно е оставено само в категория "проза".
  • "Стъпките ми се заплитат в купчина дъхави водорасли, тук-таме побелели от сол. Спирам за миг и ги връщам ги във водата – да не ги убие слънцето.
    Вътрешно се надсмивам се над себе си.
    – За коя се мислиш? Света ли ще спасиш с тия треволяци?
    - Е, знам, че няма да го спася, но онова момиче вътре в мен не знае..."

    Дай, Боже, във всеки от нас да има по едно такова момиче, тогава светът със сигурност ще стане по-добър...
    Поздравления за творбата с висока художествена стойност!

  • "Оная в мен, дето е толкова малка, че нищо не знае, ме победи..."
    прекрасно пишеш...
  • Красиво и истинско!
  • Прекрасно!
Предложения
: ??:??