Моята муза

Тя беше невероятна. Не ме карай да ти я описвам - не мога.. Искам, но не мога. Всъщност, не искам, за да мога да я запазя само моя, поне в съзнанието си. Тя е извън всякакви стандарти. Не, не е като жените по списанията, по-различна е. В това е чарът й - да е различна, но не само.. Различна е с това, че никога не претендира с класа или с интелект, нито с перфектна външност. Има нещо в нея... Спомням си, че веднъж поисках да я нарисувам. Бе почти невъзможно, та за нея е толкова далечно да стои като манекен - неподвижна, след като е толкова жизнена.. Не, не.. Това е необичайно за нея. Тя не е такава. Далечно й е да се преструва на такава, каквато не е и никога няма да бъде - изкуствена. Знаеш ли какво ми каза? Нищо ! Просто ми се усмихна.. Ах, нейната усмивка.. Това нарисувах ! Онзи момент. Моментът, в който ми се усмихна.. Тя си отиде, а аз нарисувах спомена за нея. Споменът за разговора на душите ни в онзи момент. Погледнах паното, гледам го и сега. Не виждам чаровницата, усмихнала се до уши.. Видях и все още виждам нещо, което ти никога няма да видиш, не си сляп или невеж, просто това е между мен и нея. Между твореца и неговата муза..