Сакрил яздеше, без да бърза. Пътят бе широк и равен, вече оживен и не толкова скучен за самотен пътник. Конят му бе отпочинал и леко непокорен, в желание да препусне волно и да навакса престояните дни в конюшнята. Но младежът придърпваше юздите и го възпираше, защото имаше нужда през това пътуване да събере мислите си и да подреди бъдещето, доколкото е възможно.

        Небето бе леко и се издигаше високо, слънцето нежно галеше земята, подухваше ветрец - за някои попътен, за други разхлаждащ лицата. Дори хората бяха по-усмихнати, поздравяваха се един-друг, разменяха новини от далечни краища. На някой кръстопът шарени търговски каруци бяха изложили стоките си - подправки, цветни платове и необходими вещи за път, ако някой бе забравил нещо на тръгване.

        Сакрил настигна един старец, който куцукаше самотно край пътя и току се стряскаше от някой препускащ кон на бързащ ездач.

- Добра среща! - поздрави.

- Лек път и на теб, момче! - отвърна старецът.

         Конят бързо го задмина, но изведнъж на Сакрил му дожаля. Спря го, слезе от него и зачака. Старецът приближаваше бавно и упорито като стар вол, почукваше неравномерно с тояжката си, а очите му се впиха изпитателно в момчето, чудейки се какви са намеренията му. Отне му доста време да ги стигне.

- Какво има, момче, конят ли се умори?

          - Не, искам да ти предложа да пояздиш, хем да си правим малко компания.

          - Пътят с добра компания винаги е по-лек, но не мога да ти предложа нищо в замяна, само ще те забавя.

          - Не бързам за никъде - усмихна се Сакрил. - Дай да ти помогна да се качиш!

          Повдигна старика, който се оказа лек като перце и взе тояжката му в ръце, да не пречи.

          - Благодаря ти от сърце! Малко добри хора останаха на този свят. Откъде идеш и накъде си се запътил, момко?

          - Отдалеч пътувам, от едно селце, толкова малко, че си няма име. Отивам в кралството на Дортен да си търся работа.

          - Че ти почти си стигнал, а моят път е много по-далеч. Аз сега се прибирам вкъщи, при гроба на жена ми, да я видя за последно, преди да се спомина. От четиридесет години съм по пътищата в служба на разни господари, но вече твърде остарях и никой не ме иска.

          Не такава история искаше да слуша Сакрил, а някоя по-весела, която да го разведри и това си пролича в погледа му. Старецът, който по-късно се представи като Лукан, усети това и замълча.

        Така премина денят им. И двамата нямаха пари за хан, затова се отбиха в горичката да пренощуват. Бяха гладни. След като разбра, че младежът няма опит с лова, Лукан изчезна сред дърветата. Сакрил свали дисагите на коня, спъна го да си пасе, запали огън и нагласи две импровизирани постели край него. Старецът се появи с мрака, държейки в скута си няколко гъби и корени.

- Това ще ни е вечерята. Само малко да ги опечем.

         Набодоха ги на пръчки и си направиха скромно угощение, което излезе учудващо вкусно. Лукан обясняваше подробно как се разпознават ядливи гъби и къде се намират сладки корени. После се изпънаха в постелите, готови за сън. Подложил ръце под главата си, Сакрил гледаше замислено звездите, проблясващи през короните на дърветата. Беше тихо и спокойно, близкият път бе опустял.

- Кажи ми, старче, как да се науча да постъпвам винаги правилно?

Отвъд огъня, след кратък размисъл, се чу гласът на Лукан:

          - Това, което искаш, е невъзможно. Животът не е път, който да следваш. Животът е кръстопът, на който непрекъснато трябва да правим избори, като никой от тях не е най-правилен. Трябва да избираш дали да си с любимата жена, изоставяйки приятелите си, или да останеш с тях, но без да намериш любовта. Избираш дали да останеш със семейството си или да си далеч от тях, изкарвайки за прехраната им. Избираш дали да се биеш или да умреш, както трябва да избира и противникът срещу теб. Правиш избори, които не знаеш до какво ще доведат, но просто си длъжен. Затова най-добре слушай сърцето си! Ако не друго, поне после да прехвърлиш вината върху него и да не ти тежи толкова. Но в живота не са важни само твоите избори, а и тези на хората около теб. Всичко е толкова свързано, нишките са така преплетени, че е невъзможно да хванеш една и да се водиш по нея.

         Старецът се замисли, после захърка. А Сакрил не можеше да заспи. Отговорът, който търсеше, така и не дойде. Протегна ръка, пръстта се размърда и един скелет се измъкна от тленното си ложе. Пристъпи към огъня, хвърли една съчка в него и седна, правейки мълчалива компания на господаря си. Стоя така известно време, после се изправи, влезе в жарта и безмълвно изчака пламъците да го напъплят, да проникнат във всички пори на старите му кокали и да го разнесат нагоре със синкавия дим. Замириса на гадно, но Сакрил вече спеше.

         Утрото окъпа малкия лагер с мека светлина и събуди спътниците. Закусиха с останките от вечерята и започнаха да прибират багажа. Лукан бе в приповдигнато настроение, действаше чевръсто и тихо си подсвирваше. После се обърна към Сакрил и рече:

         - Готови сме за тръгване! - видя измъчената му физиономия и се спря. - Какво има?

         Младежът го погледна някак гузно и притеснено изпод вежди:

- Не съм ти казал, че мога да викам скелети.

          Лукан се обърна към коня, правейки се, че пристяга ремъците с хилавите си пръсти:

          - Аха, некромансър! Знаех си, че си по-специален. Всъщност виждал съм няколко такива, все лоши хора. Ти добър ли си?

         За втори път задаваха този въпрос на Сакрил и той още нямаше отговор.

          - Опитвам се. Но не знам как. И не постъпих добре, когато се налагаше, по-точно нищо не направих, уплаших се.

           - Такива са кръстопътищата на живота. Опитваме се да постъпим правилно, но не винаги успяваме. Не се терзай толкова, а извличай опит от всичко преживяно!

           Тръгнаха полека по пътя си и Сакрил му разказа за Нелия. Премълча само за усмивката ѝ, защото за него беше нещо специално и искаше да я запази в сърцето си. Старият човек слушаше и от време на време хъмкаше.

            - Ти си късметлия, момче! Аз се ожених и малко след това трябваше да се разделя с жена си, уж за година-две, но тя така и не ме дочака. А на теб тепърва ти предстоят още вълнуващи моменти с хубави момичета. Виждам, че те боли, но наистина е нямало какво да направиш. В най-добрия случай щяха да те ступат от бой и пак да постигнат своето. Както разказваш, явно момичето има кураж и сърце, ще се оправи, ще се омъжи някой ден и дано си намери щастието! И ти не спирай да търсиш своето! Ще срещнеш още много гадости в този свят, но си струва да ги преживееш, за да видиш и хубавите неща.

           Дълго разговаряха по носещия ги път. Сакрил попиваше знания за света и човеците в него, за опасностите, които дебнат и за това как се оцелява. Успя да разкаже и някои от историите на Лект, но Лукан даде вид, че вече ги знае и му сподели други истории - от далечни страни, в които е бил, обитавани от странни хора и същества - страни с огромни планини, дъхащи черен дим и с безкрайни полета от пясък, без стръкче трева по тях. И тъй неусетно стигнаха до града на крал Дортен.

          Беше нещо огромно, извън представите на Сакрил. Каменна стена от два човешки боя пресичаше пътя, който бе погълнат от внушителна порта, достатъчно голяма, за да се разминат две каруци. Имаше постоянна колона от влизащи и излизащи пътници.

- Помогни ми да сляза от коня!

Лукан се наведе и Сакрил го пое с ръце, после му подаде тояжката.

          - В града могат да яздят само кралските хора. Ако срещнеш такива, винаги прави път, за да избегнеш неприятности. Дръж и кесията си добре скрита. Всеки град е пълен с крадци, просяци и бандити. Всъщност, така и не ми каза каква работа ще търсиш?

- Мисля да работя за краля като некромансър.

          - Добре, може и да се получи, но е важно още в началото да направиш добро впечатление. Иначе всеки крал се радва на попълнения във войската си.

         Спряха да обсъждат темата, тъй като влязоха в колоната, която се сгъстяваше. Пред тях и зад тях имаше търговски фургони, по-назад се трупаха пътуващи музиканти. Чуваха се флейти и китари, но звучаха уморено и разстроено. От града също излизаха шарени хора. На Сакрил му направи впечатление, че колкото по-богат изглеждаше някой пътник, толкова по-навъсено бе лицето му. Най-бедните сякаш имаха най-малко грижи.

         Зад градските стени бе лудница. Улиците бяха затрупани с хора, вървящи напред-назад. Всички говореха, смееха се. По тесните улички боси дрипави деца се гонеха с безгрижни викове. Имаше отрупани сергии с платове, подправки, плодове и всякакви чудати неща, а продавачите кресливо хвалеха стоката си и току придърпваха някой минувач.

         Колкото по-навътре влизаха в града, толкова и сградите ставаха по-масивни и изкусно направени. Вече се виждаше и дворецът, издигнат величествено над всичко и мълчаливо следящ живота край него. Над високите му кули кръжаха гарвани, почти докосвайки с криле знамената с кралския герб, а по бойниците проблясваха шлемовете на стражите.

         Лукан се спря.

- Тук пътищата ни се разделят, синко. Благодаря ти за компанията и

ти пожелавам да намериш себе си! Не падай духом, отстоявай своето, търси доброто и го следвай! Животът е пред теб, изпълни го с щастие!

         - Благодаря за хубавите думи! И на теб пожелавам лек път и спокойни старини!

         Стиснаха ръце и Сакрил пое към двореца, обзет от възбуда по непознатото, което предстои. Внезапно като че се досети за нещо, обърна се. Старецът куцукаше в обратна посока.

- Така и не ми каза с какво си се занимавал! - извика.

Лукан се засмя.

          - Бях магьосник. Убивах такива като теб - продължи да се смее и бавно потъна в една уличка.