Пътуваха още дълго. Може би седмици, може би месеци... Сакрил загуби представа за времето. Започна да се наслаждава на самото пътуване, забрави за целта. Природата им подаряваше толкова красиви гледки, които трябваше да бъдат нарисувани и да се окачат по стените на замъците на мястото на портретите на тлъсти крале. Пресичаха живописни долини с бистри поточета, на които пълнеха изпразнените мехове с ледена и чиста вода. Катереха планини, които му спираха дъха и го караха да се чувства като владетел на света. Минаваха покрай ханове, където се долавяха бурни пиянски смехове и се пееха мръснишки песни. Горите шумоляха с листа в своята си реч, тиха и успокояваща.

          Хлапакът порасна и отстъпи място на младежа, който загърби детството и отвори очи за новия свят, за нови вълнения и желания. Мускулите му заякнаха, а през вечерите не се чувстваше толкова уморен и се включваше все по-добре в общата работа. Научи как се прави правилно огнище, за да не подпали цялата гора - трябваше да се огради с камъни, а ако няма такива, да се разчисти всичката шума, за да не тръгне огънят по нея. Най-добре бе да се правят и двете. Опита дори да ходи на лов с Лект, но бързо бе изгонен, защото - по думите на самия Лект - вдигаше шум като диво прасе. Това се стори много забавно на Грис, особено една вечер, когато бе пийнал повечко пиво, разменено с едни селяни срещу два заека. Тогава той привика Сакрил:

- Кажи ми, момче, сега твоите скелети какво могат да правят?

- Почти същото, което мога и аз.

          - Значи, ако заекът стои точно над някое заровено приятелче, то може да протегне ръка изотдолу и да го хване?

          Сакрил се замисли. Не бе гледал на нещата по този начин - да използва дарбата си за лов или каквото и да е.

- Да, но трябва да е бърз, не знам дали ще успея.

           - Бързината винаги е важна, синко! На бойното поле главно тя ще те спасява. Само в леглото не важи - там колкото си по-бавен, толкова по-щастлив ще бъдеш.

          Сакрил нямаше време да се изчерви, защото Грис продължи:

- Сега какво виждаш?

         Последва кратко замисляне.

- Виждам огън, коне, дървета, теб…

- Момче, това и аз мога да го видя. Кажи ми под нас какво има?

          - Много скелети на хора и коне, явно е имало някаква битка. В брони са, но без оръжия. Има и други над тях - по-късно починали, обикновени хора. Не са погребани, времето ги е затрупало.

- Я вдигни един да го видя!

          Сакрил се пресегна и от пръстта изникна костелива ръка.

- Не успях по-бързо.

          - Бързината ще я оттренираш по-късно. Искам друго да проверя. Изрови го целия!

          Земята се размърда и скелетът се показа, изправи се и замръзна. Грис изглеждаше доволен.

- Може ли да държи меч?

- Не знам, не съм пробвал.

Едрият извади един нож и го подхвърли към мъртвеца.

- Накарай го да го вдигне!

          Сакрил вложи цялото си старание в представлението. Скелетът се наведе, сграбчи ножа с костеливите си пръсти и започна да го размахва като дървосекач. Грис се засмя гръмогласно:

- Толкова ли може? Най-много да се заколи още веднъж.

          - Може, каквото мога и аз.

         - Значи трябва да те обуча, хлапе. Така противниците ти ги грози само смърт от прекомерен смях.

          Бяха сами в лагера, нощта ги гледаше подозрително. Тишината не помръдваше. Явно урокът приключи и Сакрил тъкмо щеше да пусне скелета, когато от нищото с нажежаващо бръмчене долетя огнено кълбо, прекоси полянката и пръсна старите кости на парчета. От мрака на дърветата изкочи Мишока. Беше бесен:

           - Стига толкова! Това трябва да приключи тук! Този трябва да умре и да го закопаем при приятелчетата му!

           Погледът му бе вперен в Сакрил и видимо едва се сдържаше. Въздухът бе нагрят от кълбото, но сега стана и тежък, натисна всичко и трудно се дишаше. Само сърцето не призна хода на времето и препусна със своя скорост. Докато Сакрил чакаше съдбата си напълно примирен - дали от Грис или от Мишока, храстите се разтвориха и се появи навъсения Лект:

- Вечерята пристигна!

          Лект хвърли два одрани заека и се отправи към меховете с вода да се измие.

          Грис дълго стоя замислен. Набучи единия заек и го закачи над огъня на два чатала. Накрая бавно проговори:

          - Какъв човек си, хлапе? Кое е по-силно в теб, омразата или любовта?

        Да зададеш такъв въпрос на седемнадесетгодишен младеж е лесно. Но самият отговор все още стоеше неоформен в душата, която скоро бе преминала от детството в света на големите и не бе намерила пътя си.

         Въпреки огромния страх, който бе изпитал току-що, Сакрил внезапно се почувства много самотен и тъжен. Само защото притежава някаква дарба, която не бе искал и която постоянно обърква живота му, всички го мразеха и отритваха.

          - Не знам - бе отговорът, защото не бе имало кого да мрази или да обича. Любов изпитваше само към майка си, но тя бе станала някак недостижима и заровена.

- Няма добър некромансър! - Мишока пак хлътна в гората.

          Тази вечер нямаше разговори край огъня. Хапнаха мълчаливо, като непознати, после си легнаха. Сакрил дълго не можа да заспи. Въртеше се, гледаше звездите и търсеше нещо познато, някакъв спомен, за който да се вкопчи. Не искаше да бъде мразен и да се чувства различен от другите. Бе влязъл във враждебен свят, който не го иска. Питаше се накъде е тръгнал и какво ще прави там, ако някога пристигне. Пътуваше с хора, които не можеше да нарече свои приятели, макар те да го приеха в компанията си и да споделяха залъка си с него. Чувстваше се като някакъв натрапник, който в един момент трябва да си тръгне.