На деветнайсетия ден от месец март в 2020-го лето на вънкашната ни врата се прозвъни.
Кучето се излая напрегнато, нервно подскочи и космите на гърба му настръхнаха. Уж бях спрял външния звънец. Не съм го направил, както трябва, очевидно. Просто извадих щепсела, а трябваше направо да изкормя цялото устройството от гнездото му.
Стояхме си по домовете, спазвахме дисциплината, въведена с разпоредби на правителството и на парламента. Коронавирус. Спорехме с жена ми – тихо, но нервно:
– Ти кашляш! А не вземаш мерки! – крещеше гърлено тя. Звуците на гласа ѝ оттекваха странно в прозорците, в стените и полилеят в трапезарията, струва ми се, застрашително си олюлюваше.
Права е.
– От цигарите е – съобщавам делово. – Така си кашлям поне от десет години.
– И как да съм сигурна?
– Ами – запали една и ще видиш! – отговарям троснато.
Помълчавам, но понеже се усещам неудовлетворен, забивам и аз:
– И ти кашляш! Коронавирусна си!
– Не съм. Смуча лукчета.
– И как, според тебе, това ще помогне? Тая болест ...