Пиша тези редове по повод неотдавна видялата бял свят стихосбирка на Исмаил Али - наш колега по перо и приятел. Бях много приятно изненадан, когато Исмаил ми подари надписана тази първа своя стихосбирка, озаглавена: "Орцево Глас от Родопите - ехо от Рила и Пирин". Аз не съм литературен критик и никога не бих искал да бъда, но след прочитане на книгата получих вътрешен подтик да напиша и споделя публично как съм я усетил. Особено ме зарадва фактът, че тази книга е доста по-различна от много авторски книги, които излизат напоследък. Книги с претенции и амбиции. Книги нерядко опитващи се да поучават и назидават, които правят внушения, че задават нова литературна директриса. Нямам нищо против подобен род книги, нито пък против техните автори. Просто трудно възприемам натрапени отвън истини.

          Исмаил е преди всичко човек с голямо сърце и висок патриотичен дух. Той обича родината си и съм сигурен, че никога не би я напуснал просто така - например заради едните битови удобства и едното голо по-високо заплащане. Той е закърмен с любов към природата на България, в частност към Родопите, Рила и Пирин. Предполагам, че точно тези места са му особено скъпи и точно по тази причина той ги включва в самото заглавие на книгата си. А Орцево - родното му място, е особено свидно за него, може би и защото то е и символ на най-високата точка /според собствените му признания/:

"Мойто село е на най-високо

във Родопите, в България дори!" /от "Наравно с Пирин и Рила"/

От този първи раздел на книгата, посветен на природните красоти на нашата скъпа родина - Майчица свята България, озаглавен - Високо горе в планината, ми се ще да отбележа:

"Вдигнете курса по-нагоре,

след туй пикирайте над Пирин,

над вас са сините простори,

пред вас България се шири!" /от "Кота Пирин"/

Като дългогодишен планинар, на когото Пирин е особено скъп, смея да твърдя, че тези редове предизвикаха у мен усещане за автентичност. Стихотворението "Наравно с Пирин и Рила" ме подготви за пълноценно възприемане на едно от най-хубавите стихотворения в книгата - "Високо горе в планината":

Високо горе в планината,

изчистена от хорска глъч,

пристига първо светлината

със първия си слънчев лъч!

Градът и той се някак буди,

примигва сънен всеки блок,

но още мрака непрокудил,

потъва в синкавия смог!

Високо горе в планината,

където утрото се пали,

на воля разпери душата

та слънчев лъч да я погали!

Тук всеки коментар би бил излишен, затова след прочита предпочитам да помълча.

         Любовта на автора към село Орцево, неотделимо от Родопа планина, Рила и Пирин, е видна от "Душата ми е без синджир":

Душата ми е без синджир,

сърцето ми не ще кафез!

Живея аз на тоз баир,

където Орцево е днес!

Не пия даже аспирин,

Родопа планина-богиньо,

пред мен са Рила и Пирин,

над мене е небето синьо!

         От втория раздел на книгата, озаглавен: С любов и мъка пременен, вниманието ми приковаха с особена сила две стихотворения. Извадка от първото - "Вулкан", цитирам по-долу:

"Ти си рай, ти си ад!

Бълваш пепел и лава!

Зарад' теб, вечно млад,

все горя и се давя!"

Но апогеят в този раздел на стихосбирката и като замисъл, и като реализация, е /по скромното ми мнение/ стихотворението "Скитник":

Не ще живота победя,

товара му ще мъкна.

Не ще да се освободя

от него жив да се измъкна!

Най-после като дойде краят,

хомота нека ми откáчат,

победата ми във безкрая

е тук – за мене да заплачат!

Сълза да падне върху мен,

от обич да е сътворена!

С любов и мъка пременен,

да скитам в цялата вселена!

          Не разстрелвайте душите е обширен и бих казал - конгломератен раздел на стихосбирката. И тук авторът е верен на една изчистеност на стила си, която смея да нарека Вапцаровска, в най-добрият смисъл на това определение. Очевидна е авторовата антипатия към червената част на политическия спектър и тя избива в редица стихотворения, които бих си позволил да нарека иронична поетична сатира. Към този раздел принадлежи и едно от най-хубавите стихотворения на Исмаил: "Учителят любим, но...". Неслучайно авторът го е сложил отново и на гърба на книгата си. Той самият практикува учителската професия от много години и на собствен гръб е изпитал прелестите и несгодите й. Именно затова е и в правото си да предаде своята обобщаваща визия така лаконично и въздействащо:

Подобно на бездомно куче

скитосва селските дворове

и търси сам деца да учи

на правопис и правоговор!

Родителите бизнесмени

го гледат някак си с несмешка!

"Учѝ детето без проблеми,

но гледай да не стане грешка!"

Държавата е пас, нехае,

подхвърля му по някой залък.

И как да върже двата края

учителят любим, но жалък!?

             Мюсюлманското вероизповедание на Исмаил, не е пречка да бъде толерантен към християнството. Дори мисля, че точно по пътя на своята вяра, той тачи и християнските ценности в степен, в която малцина, от голямото мнозинство на определящите се като християни, ги тачат. Пак вярата му във Върховното същество /без оглед на това как То бива наричано/ го кара да се чувства горд, че е българин, защото има две неща, които следва да поставяме на този свят над майка и баща и те са Бог и Родина. Аз лично изпитах чувство на върховна патриотична гордост и мислено прегърнах Исмаил за неговото стихотворение "Българийо:

Българийо, във теб засричах,

годините си в теб броя,

във теб се клех и теб обичах,

във тебе искам да умра!

И ако някога си ида

от тук внезапно и без време,

да пишат в моята партида:

Бе син на българското племе!

Много силно впечатление в този раздел прави и стихотворението "Градинар" - безспорно поетично постижение на автора:

Гледам как растат децата

вече тридесет години,

като гъбките в гората,

като цветенца в градини!

Есен цъфнат, пролет вържат!

С топлина ги аз поливам.

Мрак и студ те не издържат!

С тях се будя, с тях заспивам!

Със любов ме те даряват

и зареждат ми душата!

Всеки ден разпролетяват

и разпръскват светлината!

Гледам как растат децата,

вече тридесет години,

като гъбките в гората,

като цветенца в градини!

И макар и много беден,

искам само този дар –

до деня си мой последен

аз да бъда градинар!

             Исмаил умее да пише и фрагментарна поезия, поезията която се пише /според скромното ми мнение/ особено трудно. От упоменатия по-горе раздел на стихосбирката, ще спра вниманието на уважаемите читатели на няколко подбрани от мен фрагментарни стихотворения. Едно от любимите стихотворения на автора е "Голата истина":

Голата истина много я обичат.

Едни я обличат, а други - събличат!

Голата истина да ходи дръзна,

май че изстина, от обич замръзна!

Голата истина... някой я блъсна!

Падна в калта...! Щом изправи се, лъсна...!

Да си призная съвсем честно, аз също си паднах по него. "Вяра" е фрагмент с несъмнена афористична сила:

Трябва да си доста луд,

за да нямаш и представа,

че не сложиш ли мая, нахут

от тестото хляб не става!

До мъдрост и прозрение се извисява и едно друго кратко Исмаилово стихотворение, озаглавено "Нека":

По стръмните урви на времето

безспирно търкалят се дните,

на доброто отглеждаме семето,

засято преди от бащите!

Дано и във нас да покълне,

след жътва и ние да сеем,

а щом ни земята погълне,

навеки след нас да живее!

Камшично в този раздел се откроява стихотворението "Помак". То е възлово и за цялата стихосбирка, не само защото е оригинално и силно поднесено, а и защото е като вик на новородено!:

Гълта ми животът дните

като зла ламя - момите!

Сутрин със зъбѝ затрака

и изяжда ги до мрака!

Казвал съм го, казвам пак,

че съм българин-помак,

майка ми ме е кърмѝла

във Родопите, Пирин и Рила,

с думи няма да помогна,

с обич и дела дано да смогна,

че на континента, Стария,

бавно чезне моята България.

           Последната част на стихосбирката, е с много удачно и оригинално заглавие: Психотворения. Тук долових нещо от Ботевата игривост в неговото знаменито стихотворение: "Защо не съм...?". Повод за подобно сравнение ми даде "психотворението" "Поет":

Пиша смело, пиша мощно,

пиша денонощно!

Във изкуство влагам чувство,

слагам рима, за да... има!

И идея, доминанта,

а накрая – и поанта!

В Сайта аз ги публикувам,

на шестици се любувам!

Заваляха коментари

коментари кат' кантари.

Стѝховете ми в ефира

хвърлят вече много фира!

Почнах да ги редактирам -

сменям, трия и не спирам!

Най-накрая на екрана

май че нищо не остана!

Много точно описание на редица случаи на псевдотворчество, с което не мога да не се съглася, по простата причина, че самият аз, преди време, разглеждах въпросния казус в стихотворението си "Поетесата". Импонират ми също "Кривосъдие", "Слон и мравка", както и завършващият книгата "психотворен" фрагмент "Под вол теле":

Да търси все не спираше

под вола той теле.

Понякога "намираше"

и не едно, а две.

Но дума не обели,

когато и на него волът се отели.

          Искам да поздравя Исмаил за тази първа негова стихосбирка, която /по скромното ми мнение/ е оригинална и много успешна. Пожелавам му нови творчески успехи. Летвата е вдигната и оттук нататък безусловно взискателността му като автор ще нараства. Но творческите предизвикателства са най-сладки и следователно преодолими.

          На добър час в следващата гонка, Исмаиле!

          Ползвам случая да поздравя рецензента на книгата Румяна Златева и редакторът ѝ - Красимир Тенев, за добре свършената работа.

Бел. на автора. Този материал се публикува с изричното съгласие на Исмаил Али.