Беше средата на 60-те и всичко миришеше на цветя. Сега Beatles всичко около тях беше на мода... Прическите им, облеклото им, държанието им, вижданията им, всичко предизвикваше еуфория. Колко хубаво изглеждаше светът само! Може би най-сетне хората щяха да се осъзнаят, да спрат безсмисленото си самоунищожение и да живеят в мир. Най-вероятно. Младежите не искаха нищо повече, посланието им бе просто: мир и любов. Те пееха, танцуваха, смееха се, правеха букети и се обичаха. Беше нещо като перфектното общество – няма значение какъв си и откъде идваш, стига да споделяш мнението им, си един от тях. А те бяха доста.

- Нааа-на-на-нанананаааа - хей, Джуд... – Вальо приключи последната песен и погледна приятелите си. В очите им виждаше толкова много любов и преданост, колкото не бихте видели никъде. Те всички се усмихваха, събрали се в кръг и го чакаха да започне друга песен.

-Изпей All We Need Is Love, моля те! – каза закачливо Татяна.

Какво да се прави... започна да свири. Би направил всичко за нея. Татяна беше любовта на живота му. Беше най-красивото момиче според Вальо. Тя беше дребна на ръст, с абсолютно правилни извивки на тялото. Имаше дълга, свободнопадаща черна коса, топли кафеви очи и невероятно красиво лице. Усмихваше се винаги, дори докато спеше. Всички знаеха, че той е влюбен в нея от цяла вечност. И всички им се радваха.

- Изчезвайте оттук, обрасли идиоти! Марш! Да не съм ви видял повече на тази поляна! Чухте ли ме!

Всички си грабнаха нещата и тръгнаха да бягат. Това беше самопровъзгласилият се разбойник на града, Тошо. Той тероризираше всичко живо, но най-много мразеше хипарите. Въпреки че бандата му се състоеше от 5-ма по-яки момчета, те сееха страх и ужас у всички. Трошеха стъкла на магазини, пребиваха хора, вадеха ножове, ограбваха домове. Нямаха никакви граници, дори милицията не можеше да се справя с тях вече.

- Мръсни хипита! – изплю се на земята Тошо.

В този момент всички бягаха, с изключение на Татяна. Тя стоеше смело пред побойника, без да мигне окото й. Тошо я забеляза и я погледна насмешливо.

- Какво се опитваш да постигнеш? – попита тихо тя. – Нито ти си щастлив по този начин, нито ние.

- Кой ти каза, че не съм щастлив? – изсумтя гнусно той. – Щастлив съм като мачкам долни създания като вас, хипарите. Вие сте мръсна раса. Махай се оттук!

Той се изплю отново. Но Татяна продължаваше да стои, без да помръдне.

- Какво си ме зяпнала?! Разкарай се!

- Няма. – каза отново тихо тя.

Вальо, който тичаше най-отпред, вече беше забелязал липсата й. Когато се обърна назад и я видя как стои хладнокръвно пред онова чудовище, се втрещи. Той хвърли китарата си и затича наобратно.

- Татяна, ела тук, не стой там, моля те! –завика той отдалеч.

Тя се направи, че не го чува. Тошо започна да обикаля момичето, гледайки я с мазен поглед, докато накрая тя отново му каза нещо. Той се вбеси, хвана косата й и й заши шамар,  достатъчен да я убие.

- Татяна! – изкрещя отново Вальо и я грабна за ръката. – Тичай, бързо, тичай!!!

- Бягайте колкото искате, пак ще ви намеря – провикна се на свой ред Тошо.

Тази нощ Вальо не спа. Не можа. Страхуваше се за Татяна. Онзи тип беше опасен... защо никой на тази планета не ги разбираше? Къде отиде мирът? Какво като са различни... това не ги правеше грешници. Но, изглежда, за обикновените, ограничени създания като Тошо, всичко, което не беше бой, беше грешка.

Вальо се въртя цяла нощ и накрая събуди най-добрия си приятел, Дани. Дани се показа сънен изпод одеялото си и прошепна:

- Съмна ли се вече?

- За Бога, не, искам да говоря с теб – прошепна на свой ред Вальо. И двамата се измъкнаха тихомълком от буса.

- Нека позная – каза приятелят му – Татяна.

- А ако нещо й се случи?

- Братко – каза със сънена усмивка на лице Дани. – Няма да й се случи. Утре е панаирът, ще пеем, ще танцуваме, ще й кажеш, че я обичаш и всичко ще е наред. Чу ли? Спокойно.

Да, панаирът беше красив. Всички цветове на дъгата се отличаваха – децата се редяха за захарни петлета и захаросани ябълки, домакините купуваха разни украси за дома си, мъжете се смееха гръмко и разговаряха. В атмосферата витаеше духът на новоизлюпената пролет, с всичките й цветчета, мушички, живот и любов. Идеалното време да кажеш на някой, че го обичаш.

Вальо най-сетне събра смелост и се провикна:

-Ам, извинете, може ли за малко? Благодаря. Бих искал да посветя следващата песен на Татяна. Казва се And I Love Her...

- Пак ли ти?! – чу се ужасяващ рев. Вальо замръзна. Знаеше кой е зад него. Всички започнаха да се отдръпват. Тошо и приятелите му, малко пийнали, го заобиколиха от всички страни. – Значи продължаваш да си нахален, така ли? Търсиш си го, виждам... – започна той.

Всички знаеха какво следва. Разбойникът удари Вальо право в лицето и с този юмрук го повали на земята. Останалите от бандата му започнаха да ритат момчето в ребрата и лицето, докато то не плувна в кръв. Беше жалка гледка... никой не знаеше какво да направи. Никой. Тогава се чу тих гласец иззад гърба на Тошо.

- Сине? – каза гласът. – Ти ли си, сине? Нали не правиш нещо нередно?

Беше слепият баща на Тошо. Човекът бе отдавна забравен от останалата част на града. Вече беше на 78 години и едвам се движеше. Очите на Тошо се навлажниха.

- Татко, аз... – той не можа да продължи.

- Не казвай нищо – прошепна старецът. – Разбирам.

Дядото обърна гръб и тръгна към къщи. В това време Вальо съумя да стане. Но вместо да избяга, докато вниманието им беше отвлечено, той застана смело лице в лице с врага и за първи път не почувства страх. Тошо гледаше объркано. Тогава момчето пристъпи напред към побойника, целия мръсен и потен и го погледна спокойно с големите си сини очи. За един миг замръзнаха така, след това Вальо направи още една крачка. За част от секундата Тошо се сви, готов да поеме удар, но вместо това трябваше да се справи с нещо далеч по-тежко – прегръдка. Вальо го гушна колкото може по-силно и го стискаше с цялата си любов към света. След това отстъпи, погледна го отново и отмина. Тошо се срина. Психически. Той завървя бавно на заден ход, след което изчезна с бандата си някъде в тълпата. Първият човек, който дойде при Вальо, беше Татяна.

- Това беше най-смелото нещо, което съм виждала. – каза тя. – За момент помислих, че и ти ще го удариш.

- Че защо да го правя? – попита момчето, попивайки кръвта си. – Всички сме братя и трябва да се обичаме.

Татяна не издържа и впи устни в неговите.

- И аз те обичам. – прошепна тя. – Обичам те колкото всичките цветя на земята.

... И така, след 2 години те се ожениха, продължавайки да учат хората на мир и любов. Татяна роди 2 момчета и ги отгледаха щастливо. Едно от тях е баща ми.

И затова обичам дядо ми, за него единственото решение винаги е било мир. Така, както той спаси Тошо от самия него, аз вярвам, че любовта ще спаси света един ден. Само и единствено любовта.