Далече, далече...
Ледът ми се пропуква. А под него - лава...
Дълго се скитах през заснежените полета. Устните ми се напукваха. Пръстите кървяха. Гласът отекваше безмълвно в ледените виелици...
Лутах се без посока. Не можех да се измъкна. Може би не исках. Обичах леда. Студа. Бурите...
На хоризонта съм...
Там, където зимната пустиня се пресича с огнения рай... Там, където нощите са горещи... Дъждовете разказват историите си на случайните минувачи, а светкавиците са романтични фенери.
Там залезът е продължението на деня, а Луната - лиричната страна на Слънцето.
Вятърът ни гали... /без да донесе настинка/
Там, където есенните листа не капят, а студеният сезон поражда топлина.
Пръстите се преплитат, телата обгръщат, а душите докосват...
По устните се стича лава, а тъмнината носи светлина...
Самотата - починалата близка, чиято свещ отдавна е угаснала.
Далеч, далеч, от заснежените полета...
Може би там... в гората. Където птиците винаги пеят на пролет... И е вечно зелено... и топло...
И този път, напук на самотата, думите ми ще са истина. И ще те стоплят истински.
/Не зная кой си, но ще те очаквам в живота си.../
Изведи ме завинаги от заснежените полета...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Есенен блян Всички права запазени
