10.06.2016 г., 13:26 ч.

На лечение 

  Проза » Хумористична
1046 0 2
6 мин за четене

Много добре знам, че човек трябва да бъде търпелив, когато тръгне по доктори. Търпелив и вежлив. Ето, към личния си лекар например. То не беше „за какво ти е това“, „сериозно ли е според теб?“ Защо според мен? Аз ли съм лекаря тук? Е, само си го помислих де. Не го казах, защото си исках направлението. И си го получих, но за нашата здравна система ти трябват нерви не, като корабни въжета, а като шофьор от градския транспорт. Едва получил го, трябваше да чакам на опашка само да се изправя пред неврозата на жената от регистратурата. Те там винаги слагат хора с неврози, като на продавачки от кварталните магазини за дрехи. От онези с кафенцата и цигарките, дето, като речеш да влезеш магазина ,все ми идва да им се извиня, че им губя времето. „Моля ви госпожо, кога се последно се смяхте? А кога за последно правихте секс? На регистратура в един медико-диагностичен център такива работи следва също само да се премълчават. За търпеливите име награда. Моята беше направление за преглед при дерматолог.
               След битката с вежливата, усмихната, общителна, и въобще много възпитана регистратурка, ей ме и мен пред кабинет номер три на втория етаж. За съжаление обаче имаше хора и не ми оставаше нишо освен да попитам кой е последен. Оказа се девойка с вид на порно звезда. Седнах на пейката и заразглеждах направлението си с неговия „неуточнен дерматит“ и всичките му цифрички, таблички и писания дет само докторите си ги знаят. Бързо ми писна разбира се. За това спокоен огледах чакащите. Срещу мен в инвалиден стол седеше бабка с подути, доматено - червени крака. Пъшкаше, така сякаш искаше да внуши на мен и на седящата ми от дясно мома-пайнерка чувство за вина. Не обръщах внимание нито на нея, нито на девойката. Горкото момиче изглежда нещо беше разбъркано в главата. Не вдигаше поглед от телефона и на няколко мъже едновременно пращаше едно и също: някакви си там муцки, сърчица и усмихнати дяволчета. Може би имаше някакъв лек артрит или нещо такова щото пишеше трудно. Само кратки изречения, усмивки и неща като„ок“, „ахам“, „хахаха“. Горкичката „прекрасница“! Скоро тя обаче влезе в кабинета. Успех с артритчето моме! Пожелах наум и се усмихнах злобно на бабката. Не съм такъв, по-принцип, но пък от друга страна никой не е съвършен. И аз също си имам своите dark days. За това станах да демонстрирам на старицата здравите си крака и се започнах да се разхождам напред-назад. Тогава забелязах и табелката на вратата, на кабинета. Пишеше: „Д-р Грета Кощрева. Дерматолог“, работно време...приемни часове и прочее.
Всъщност се пише Kostrzewa. Името обаче беше на кирилица, а смятам, че така се губи звучността. Сигурен съм, че колегите я наричаха Ко̀щрева. А ударението всъщност трябва да падне върху Е-то. Пък и, признавам, тези съгласни трудно се произнасят на български. Иначе трябва да е Костцщрѐва!
             Не успях дълго да разсъждавам върху транскрипцията, защото след малко „прекрасницата“ излезе и ми каза да заповядам и аз влязох. Просторна стая. Съвсем пестелив интериор. Мивка, кърпа, сапун, шкаф, бюро с компютър и два стола.
         -Заповядайте, кажете.
Кой аз ли да заповядам?! O, MY господи! Ваше величество, вие сте тази, която следва да дава заповедите. Едва ли беше на повече от четирийсет. Изваяно телце, очи, като на пияна невестулка, черни коси и лунички по лицето. А гласът...
- Е, слушам ви.
О, питай ме всичко! И си казах всичко. Срам не срам си признах. Независимо, че обожавам зимата и лошото време, всъщност съм много зиморничав. Тя ме прекъсна. Помоли да съм по-конкретен. Казах, че в най-студените дни нося чорапогащник. Зимен и мъжки разбира се. Обаче вечер като се събуя много ме сърбят краката и се дърлим до кръв. Даже се е случвало и нож да ползвам докато не се разлети нещо, като фин бял прах подобен на пърхот. Това продължава от октомври до март. Тя започна да ме разпитва от колко време съм така, а аз гледах присвитите в размисъл очи. Кога се чешем най-много? А аз шарех по луничките ѝ. С какъв шампоан съм се къпал? С този глас едвам чувах какво ме пита. Просто го слушах.
- Мисля, че ще трябва да си направиш изследвания на кръв и урина. Системата ни е такава, че няма дами ги носиш. Лаборанта ще ги донесе. За по-сигурно обаче искам да погледна. Би ли свалил дънките!
Подчиних се. Тя клекна и започна да разглежда космясалите ми прасци, да опипва леко кожните раздразнения по бедрата и да хъмка многозначително. Пипаше много нежно. Забелязах обаче едно паяче крачещо със самодоволство по задната част рамото ѝ. Паячето беше малко и финно - черна точица оскверняваща белотата на престилката ѝ. Не се стърпях и посегнах да го махна. От допира ми доктор Кощрева (разбрахме се за ударението, нали) трепна, като убодена от карфичка и подскочи. Неволно бях докоснал презрамката на сутиена ѝ. Когато тя се сепна ръката ми се оказа на рамото ѝ, а паяковата точицата вече бе размазана в чертичка.
-Аз...аз, исках просто...имаше паяк и някак си...инстинктивно един вид. – запелтечих оправдателно.
Тя обаче мълчеше и ме гледаше. Срещнах не само нейните черни, като зимна нощ очи. Срещнах и стотиците, малки кафяви луни поръсени по бузите и строгото носле. Заради тези лунички си заслужаваше не да понеса и шамар, и скандал. Тя обаче продължаваше да ме гледа и след няколко секунди, проточили се в безкрая промълви:
- Престилката е чисто нова. - каза го тихо. Каза го с такова съжаление и примирение, че сякаш казваше „c'est la vie“. После извъртя плавно глава в опит да види петънцето.
- Боя се, че е на такова място, че така няма да можете да видите нищо.
-Е, какво да се прави, takie jest życie*!
Краката ми омекнаха от произношението. Ако кажеше, че е и от Гданск, край, просто щях да се свлека в краката ѝ!
– Съжалявам – успях да измъцам в крайна сметка.
- Нищо. Не се притеснявайте. Ще я сваля.
И го направи! Започна от най-горното копче и колкото по-надолу отиваше, толкова се усмихваше все повече и повече. Накрая лекарската престилка се срещна с дънките в краката ми.
Всъщност тя така и не погледна изцапаното!

В последно време на моето работно място нещата не вървят. Приличат малко на картината на Жерико „Потъването на медуза“ и нещо средно между венециански карнавал и валпругиева нощ. Въпреки всичко обаче цял ден бях спокоен, хладнокръвен и удовлетворен от работа си.
В късния следобед, специалист-дерматолог Доктор Грета Кощрѐ̀ва ми се обади по телефона. Каза, че пред нея са резултатите от изследванията ми. Каза, че в интерес на здравето ми е необходимо да се направи още един преглед. И то по-обстоен. Каза, че по принцип работното ѝ време било от девет, но съм щял много да я зарадвам ако да дойда още в осем. А ако съм имал възможност можело да се видим още тази вечер. На по питие например.
Имам усещането, че лечението ми ще е продължително.
Не бих се учудил ако положението се окаже толкова сериозно, че скоро да започнат и домашни посещения.
Тakie jest życie!!!


* Същото като c'est la vie. Само, че на полски.


 

© Ярослав Митков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??