На Пейката
Част първа
СУША
Седнах на дървената пейка по дъските, на чиито гръб с жълт спрей пишеше „СУША“. Отворих кен бира и отпих. Заслушах се в шума на падащата вода от фонтана, който беше на десетина крачки от мен, но чувах само тълпата. Тълпата говореше много, но все глупости. Долових част от разговора на двамата мъже седящи на съседната пейка. Темата явно беше за глада, който ни чакаше сега, след извънредното положение. По-почерпеният обясняваше на висок тон:
- Няма работа, за това че протестират. Няма шо да се яде бе, а тия тука в София са най-зле. Що, че ядът павета ли? На село си е друго нали, a? Има олюви, жаби. Па ше откинеш нешо лапад, киселец, коприва. На тавано, че се качиш, че фанеш некой плъх, гълъб. Последва лека пауза със звучно премляскване…
- Нали знаеш как се ловат тия гадини, с фенеро светиш им у очите, трошиш вратлето с два пръста и после на супичка. Избърса мустаци шумно с ръкава.
Запалих цигара размишлявайки, кое е по-модерно да си тъп или прост? Пред мен мина един от видните ни политици. Носеше обяд. Не беше облечен официално. Впечетли ме фланелката му, щампата гласеше "Големият кур отново е в града“ на английски. Бас държа, че не знаеше какво пише, просто му личеше по пухкавото зачервено лице. Зад него се движеше някакъв възрастен господин. Спря пред мен и помоли за стотинки. Дадох му рестото от бирата. Каза, че навремето бил учител и ми обясни, че по — добър учител от живота няма. След като отмина отпих няколко глътки. Шарената сянка гъделичкаше лицето ми, заблуден слънчев лъч попадна в дясното ми око. Погледнах надолу през процепа в дъските на пейката. Стори ми се, че виждам огромно, зеленикаво око, което ме наблюдава изпод нея. Присвих очи и се фокусирах върху него. Беше просто голям камък обрасъл в трева. Вдигнах поглед, покрай мен премина висока дама на още по — високи токчета. Кожата Ѝ беше като масло от сандалово дърво, прилепналата рокля разкриваше идеални форми, а парфюмът Ѝ се носеше по нея като ленивец слизащ от дърво. Мръсни мисли нахлуха в съзнанието ми за момент. Наблюдавах походката Ѝ докато прелитащите гълъби не ме стреснаха, пернатите гадове накацаха пред човека на отсрещната пейка. Много глупав ход от негова страна, да хвърли парче хляб на един от тях. След секунди обстановка стана нападението над „Пърл Харбър“. Погледът ми се отмести встрани. Две момчета се ръкуваха, това с бейзболната шапка подаде нещо на другото. Докато го правеха си помислих, че ставам свидетел на наркосделка, но след малко едното се наведе и прибра лайно от тревата, вероятно от кучето си. Пъхна го в найлоново пликче, което явно другият пич му беше дал.
Мина едно доста едро момиче на колело, здрава рамка. Погледнах каква марка е и отпих от кена.
Пра‘ат германците. Четиричленно семейство се размина с колоездачката. Едно от двете момчета пресече пътя на мъжа, вероятно бащата. Той се ядоса и като го настигна му удари злобен шут в гъза, после му наби шамар с думите:
- Нема ми ходиш пред краката пикльо.
Момчето се нацупи, хвана майка си под ръката и измрънка:
- Аз ще си ходим с мама тогава.
Сетих се, че чука и шамара решават всички проблеми. След малко на отсрещната алея се появи старец сигурно тежащ трийсетина килограма с кръпки по анцуга, който му седеше не като панталон, а като чувал. Отиде до чешмата, която беше в края на парка. Опита се да пие от шепа, но само накваси устни. Пробва и наведен, но струята беше много силна и пак претърпя провал. Отиде до близкото кошче и погледна вътре. Намръщи вежди и с бавна крачка се запъти към другото, намиращо се на отсрещната страна. От там измъкна шише за безалкохолно, не го хареса и го върна, извади друго от боза и се запъти към чешмата. Докато крачеше отвъртя капачката и изсипа остатъка от течността в устата си. Все едно наблюдавах игра на руска рулетка, старецът и вируса. Преплакна шишенцето и го напълни с вода. Отпи жадно, най — накрая успя да утоли жаждата си. Но на каква цена, едва ли се замисляше.
Последната глътка бира беше топла, станах от пейката и хвърлих кенчето в коша с надпис „ПЛАСТМАСОВИ И МЕТАЛНИ ОПАКОВКИ“. Общественият ми дълг за деня беше изпълнен…
© Владимир Шулев Всички права запазени