В същото време аз се радвах на хубавото питие и упорито отказвах да го разреждат с лед. Тук лед няма. Откъде го вземат? От разтопено и разредено мартини ли?

     Чувствах се прекрасно, като изключим факта, че жена ми отсреща в сепрето бе така задълбочено заета с разговора си със Сюзън, че изобщо не ме забелязваше.

     Това не беше за първи, нито за втори път в живота ни. Докато изливах третото уиски в устата си, усетих силно разклащане на кораба, сякаш нещо го помете, но го отдадох на опиянението от своето необичайно стомашно разположение. По някое време барманът се върна на поста си, а морякът отново седна до мен на високия стол, за да досажда.

     Вълните в морето не се отразяваха добре на китайците, повечето бяха оклюмали, а дори и децата им спяха неспокойно върху масите или между нозете им. Не знам кое време беше, навън бе сумрак. По микрофона съобщиха нещо на гръцки. Не го разбрах.

     Казах на моряка:

     – Твоят приятел се върна. Титулярът. – Побутнах го леко; изглеждаше натряскан повече от мен. Отвори очи. Добавих: – Той винаги ли пикае по трийсет минути на всеки час?

     Барманът лъскаше някакъв пепелник с мръсна кърпа и когато ме чу, се озъби:

     – За кого говориш така, смотаняко? А!

     И ме удари леко и ефективно в зъбите с опакото на ръката.

     Не му останах длъжен. Добър съм в джудото, не обичам се да бия с юмруци. А и не мога. Фраснах го леко по врата, защото се обърна.

     – Спрете се! – Морякът опули очите си без да иска. Не се опитваше да ни разтърве, просто гледаше какво става. Оня ми фрасна още едно кроше, докато наблюдавах.

     А ставаше следното, докато ние се закачахме.

     Сюзън беше станала неузнаваема. Лицето ѝ, подпухнало, беше закрито с длан, тя подтичваше между масите на палубата с официалната си рокля и острите токчета се забиваха в разръфания балатум на пода и кънтяха; криеше себе си, сякаш някой я беше нарочил за присвояване. Момичето изглеждаше размазано.

     – Ти ли беше, лайно такова! – попитах бармана, защото исках да си върна. Намерих повод от вида на Сюзън. Тя ми харесваше. Той ме удари по-силно, отколкото успях за му върна.

     – Не, но нямам нищо против. – И вдигна ръка с чашата, която бършеше преди да възникне нашата дискусия.

     Успях да отскоча, но ми одраска ръката. Дръпнах същата тази ръка, да я извия с нея по моя си начин неговата и да го извадя от равновесие, така щяхме да се борим по моя начин. Мисля, че му счупих малките кости. Той изрева.

     – Недей! – възпря ме морякът. – Той е баща. Човече!

     – И какво от това? – разгневих се. Тоя моряк хич не ми беше по нрава. Исках да го смлатя още на тръгване. А сега бях налял в себе си необходимото количество алкохол, корабът се клатеше, аз – още повече. Всичко беше наред. Изкрещях, да ме чуе по-добре: – И какво? Ти си следващият. А...

     Тогава чух как частици от стъклото се разпиляват по пода, болката от удара усетих по-късно. Тя ме отряза.

     Трябва да съм се свествявал вече на плота на бара, но не съм чул и усетил това около мен в близките няколко минути.

     Сюзън е изтичала до тоалетната. Морякът тръгнал подир нея, въобразявайки си, че тя пак е отишла там да причаква клиенти. А той е първи измежду тях.

     Върнал се насинен, всъщност напълно син, даже брадавицата до носа му изглеждала бледа  в средата си.

     – Какво ти има? – попитал го барманът-титуляр, докато повдигал главата ми, за да избърше кръвта от плота. – Да не си видял таласъм?

     – Неее! – изстенал той. – Не. Тя беше! Тяяя... Ой, мале! Отиде ми комплекта, мале!

     Докато обяснявал със заекване, Сюзън излязла бавно от тоалетната и с гордо вдигата глава се върнала в сепарето, за да продължи разговора с жена ми. Изглеждала различно.

     – Изглеждаш другояче – установила Илиана. – Съвсем си обновена. Свежа си.

     – Заштото шъм беж грим. Вече никога няма да ши шлагам. Чини ми ше като да шъм олекнала с двайшет кила. По-лека шъм. Ишкам да летя.

     И Светослава разперила ръце, размахала ги. Като дете, което следва своето хвърчило.

     Съпругата ми установила, че без грим Светослава изглеждала поне с пет години по-голяма и се учудила. Обикновено с грима жените подчертават това и онова от външността си и често изглеждат по-възрастни, по-привлекателни, дълбоки. При Светослава било обратното. Тя изглеждала уморено младо момиче на двайсет и пет. Уморено от грима на младостта си.

     По това време трябва да съм се свестил, защото видях от същата тоалетна – то няма друга на тази палуба – да излиза моряка със свити колене, наведен, пищящ от болка и стенещ пискливо:

     – Ташаците ми! Боли... Дайте лед! Ой!

     Барманът се стрелнал да му помага. Представям си качеството на леда и ако виждах това, а не ми го разказваше Илиана по-късно, още повече щях да се зарадвам тогава за човека със синята кърпа под брадата. Каквото и да се е случило между краката му, щеше да стане още по-зле от съприкосновението с този лед. Така щях да си мисля.

     Той обаче не спирал да крещи:

     – Строши ми топките! Помощ! Пакета ми!

     Илиана наблюдавала побоя и изобщо не станала от сепарето. Преценила, че няма как да ми помогне, пък и тогава я връхлетял някакъв спомен и се оставила в прегръдките му. Било ѝ интересно да гледа мъжки закачки.

     Когато Светослава се върнала от тоалетната, я попитала:

     – Ти ли така го подреди? Моряка?

     – Да! С удоволштвие! Фрашнах го между краката ш оштрото на обувките. Жа шбогом. Да ме жапомни.

     Говорът бил същият, но Илиана видяла голяма разлика в лицето. Светослава нямала никакъв грим. Бяла като плат. И като плат чиста.

     – Ти си без грим? – установила, но по-скоро се удивила съпругата ми.

     – Аж така ште бъда жанапред. Нали ти кажах, Аши. Вжех решение. Махам ше.

     – И къде? Плуваме в едно корито, нали? Всички сме на път. А, Светослава?

     – Аж шлизам.

     – В морето ли? Да не си Русалка?

     – Не. Жнам прикажката жа Рушалка, баба ми я е ражкажвала. Аж няма да бъда Рушалка никога. Дори не мога да плувам. Но вше пак шлижам. Шлед чаш пристигаме в Никшош. Хубав оштров е. Там ще ме коригират. Не ишкам мама да ме вижда така.

     В това време трябва да са ме ударили с чашата, защото Илиана се хванала за устата и изкрещяла нещо. Тогава ме оставили на мира.

     – Ето! – казала Светослава. – Виждаш ли, че ште на един път. Ти не ши бежражлична към него. Иначе жашто? Жашто би ижкрештяла? Кажи, Аши?

     Тогава морякът със строшеното достойнство между краката си отново извил своята мъка, звучала като като граовска джура гайда по Гергьовден:

     – Тя го направи! Курвата! Тя е незаконно на кораба! Ще ѝ дам да разбере... никога повече няма да стъпи на този ферибот. Ох! Никога! Ще я дам на властите! Ой!

     Гласът му бил писклив и събудил повечето от китайците на палубата. Но те пак полегнали след това, защото нямали какво друго да правят, пък и този музикален говор, макар и подобен на техния по тон и истеричност, не звучал родствено.

     Вълнението ставало по-леко, по високоговорителя съобщили нещо на гръцки.

     – Наближаваме Накшош – съобщила Светослава на Илиана. – Тук ше шляжа. Имам пожната на тожи оштров, ше ми махе обицата от ежика. Не бива мама да ражбере. Имам и на други мешта неща... и тях ше ги махне. Тя е нешчо като лекарка, най-добрата е на оштрова. Не ишкам да говоря и да ижглжедам повече по тожи начин. Мъжете ше въжбуждат, аж – не. Аж ше мражя такава.

     Засмяла се е. А усмивката ѝ била по-хубава отпреди. Естествена.

     – Преди ден или дори преди два-три чаша шях да заплача. Мога да гълтам шължите шъш штомаха си, така ше научих. А шега ми ше шмее. По-хубав е животът беж грим, нали, Аши? Почувштвах се швободна беж тожи товар върху шебе ши.

     Илиана кимала, не можейки да познае изражението на това момиче. Сякаш друга жена била дошла в сепарето. И не спирала да говори, без маниери, волно:

     – Аж не умея да се ражделям, но ше кажа, че шякаш ми беше много приятно, Аши. Повярвай ми. Благодаря. Почушствах се добре. И ше убедих в нешчо. Не жнам точно жашто, как и кога. Ште ти кажа, когато ше видим. Надявам ше.  Така го ушещам. Нямам вижитна картичка... Хайде, жнаеш – не ми се подигравай.

     Илиана я гледала серизно и даже повече от това – тъжно. Жена ми се натъжава само когато няма нищо сладко вкъщи. Или когато е неразположена. Виж я ти!

     А Светослава продължила:

     – Не, ти не ше подиграваш, ижучаваш ме. Нямаме време жа това. Аш съм недостойна. Но имам телефонен номер. Ешстешвено, че няма да ше чуем шкоро, нито видим, но това е като шчвете... за шмопен – и подала листче жълта парфюмирана хартия с написан мобилен телефонен номер.

     – И на мен ми беше хубаво да си поговори, Светле, но...

     – Шветле ли? – Диспепсията отново връхлетяла момичето. За миг то пак се свило на две, но бързо вдигнало глава и се овладяло. Хрипайки, питало: – Ти ми кажа Шветле! Тъй ми кажа! Чшух. Така отдавна никой не ме е наричал. Хубаво е. Топло. Шкоро ше шъм у дома. Ушештам го. Шъш штомаха си. – И пак се усмихнала. – Кой жнае? Може пък да се исчиштя? Да иштече лошото... И пошле да ши имам бебе? Нали? Като в прикажките на баба...

     Докато се разделяла със Светослава, Илиана хвърляла поглед към бара. Ние сме се млатели по това време, за да уточним позициите си; успокоила се едва когато се убедила, че съм почти мъртъв.

     Предишната Сюзън станала от сепарето и си тръгнала. Странно изглеждала. Челото – високо, дрехите небрежни, жартиерите – същите, а пък боса. Дългата рокля не ѝ позволявала да прави широки крачки, тясна била, но пък цялото изражение на девойката било такова, че сякаш всеки момент ще скочи от палубата, тялото ѝ излизало вече от опаковката си, още няколко стъпки ѝ трябвали да изчезне в синия кипеж на Цикладите и да заживее с някой морски принц...

     Така твърдеше жена ми след време. И после уточни само за мен и с уговорката да не казвам на никого, че Светослава не гледала вече с очите си, докато вървяла, друго я водело. Не пожелах да узная какво е то. Корабът се клатушкал леко, тялото ѝ – също, с ритъма на вълните, но тя извървяла спокойно цялото пространство на палубата без да обръщае внимание на подсвиркванията. Изглеждала почти ужасно щастлива – или поне толкова зле, колкото свободата може да ни увреди, когато ни прегръща силно и така изцежда последния ни въздух в името на своето бодро закъснение.

     Събудих се от погледа на жена ми. Така ми се стори. Попари ме – строг, загрижен и почти ужасèн. Очевидно не се е надявала да съм мъртъв толкова дълго.

     Нещо повдигна лицето ми и за миг всичко пред мен се завъртя. После нещата си дойдоха на мястото. Стори ми се, че красивто дупе с жартиерите ми изпрати... да, Сюзън ми изпрати целувка по въздуха, видях едно бяло лице да се отдалечява и голият му гръб да обозначава някаква раздяла. С какво? И защо?

     Май хубаво ме бяха набили. Или и уискито е било със същото качество като мартинито. След няколко такива питиета се чувстваш смазан.

     Жена ми продължаваше да ме гледа загрижено и строго от сепарето. Но не ставаше от там. Морякът с брадавицата стенеше и не спираше да сипе ругатни. Пакетът му кървеше. А барманът имаше синина под окото и се въртеше в полукръг. Изглежда беше прекалил с дрогата в междучасието, докато морякът го заместваше на бара. А може пък и това да е било мое дело. Не съм чак толкова зле с юмруците, колкото съм добър в борба на татамито в джудото. Пумпал смотан! Не го харесвам тоя барман. И мартинито му. И уискито. И мамка му...

     Ей сега бих го натоварил с остатъка от силата си, ето – ставам, ала... Ако не беше прозвучало онова. Силното. Чак ми се заби в главата.

     По високоговорителя съобщиха, че наближаваме остров Наксос.

     Като камбана проехтя. Бавно. Убедително. И се смирих.

     (Следва)