И пак тръгва на работа.
Никога не би отишъл там, ако не тръгваше. А тръгваше заради навика – атавистичният повик на движението, споменът на мускулите, потребността от превъзмогване или надеждата този път да е различно.
Обувките са с напукана кожа. Снегът ги прави по-грозни, отколкото са. И по-стари. Снегът прави с обувките това, което животът прави с хората. Значи животът е като снега. Или обратното. Трябва да ги импрегнира с нещо. Някакво лекарство, може би. Маз. Смазка.
Събираше доста време пари за тези здрави обувки. А те го предадоха. Като колегите в службата. Трябва да свиква с обувките. Трябва да свиква с предателството. А колко са грозни! И предателствата, и обувките. Те са едно и също: хората се обуват с предателства, за да вървят по-лесно и удобно; обувките предават, защото са фалшиви, неискрени, модерни и подправени. И хората, и обувките така са направени.
И пак е на път за работа.
На път... За работа. Едното няма нищо общо с другото.
– Добро утро! – ще каже на хората в офиса ...