На път
И пак тръгва на работа.
Никога не би отишъл там, ако не тръгваше. А тръгваше заради навика – атавистичният повик на движението, споменът на мускулите, потребността от превъзмогване или надеждата този път да е различно.
Обувките са с напукана кожа. Снегът ги прави по-грозни, отколкото са. И по-стари. Снегът прави с обувките това, което животът прави с хората. Значи животът е като снега. Или обратното. Трябва да ги импрегнира с нещо. Някакво лекарство, може би. Маз. Смазка.
Събираше доста време пари за тези здрави обувки. А те го предадоха. Като колегите в службата. Трябва да свиква с обувките. Трябва да свиква с предателството. А колко са грозни! И предателствата, и обувките. Те са едно и също: хората се обуват с предателства, за да вървят по-лесно и удобно; обувките предават, защото са фалшиви, неискрени, модерни и подправени. И хората, и обувките така са направени.
И пак е на път за работа.
На път... За работа. Едното няма нищо общо с другото.
– Добро утро! – ще каже на хората в офиса.
– Добро утро! – ще му отговорят разсеяно някои от тях. Другите няма да са го забелязали. Или поне ще изглежда така. Ще търсят повод за ново предателство. Ако не го намерят, ще го измислят.
Ще хвърли сивото яке на облегалката на стола, ще извади розовия плик с обяда от къщи и ще седне зад компютъра. Ще прикрие обувките под бюрото. Да не се вижда, че солта ги прояжда. Като времето. Или като безвремието.
А то започва винаги с утрото. С добро утро. После с добър ден и накрая – с това довиждане, от което ти призлява. Защото ако е искрено, означава, че копнееш да се видиш с тези хора отново. Ако не е искрено, защо тогава се изрича?
А сега е още на път.
По пътя, който води към безвремието.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
