НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

   Цяла нощ Ламби се въртя в леглото, без да заспи. И числа брои, и пердето дръпна, да затули малкото правоъгълниче светлина от прозореца, и будилника занесе в другата стая да не цъка, но напразно. Откакто съседът изпотъпка посева в градината му, трета нощ вече го мъчеше безсъние. Всичко започна след онзи хубав пролетен дъждец, след който отново пекна топлото слънчице, птичките запяха и наедряха пъпките по клоните на овошките. Между буците щръкнаха любопитно върховете на треви и буренаци. Ръцете на Ламби го засърбяха за работа и той не се стърпя, излезе да сее. Съседът Илия го видя, почеса обраслия си врат и изсумтя - навярно не беше си доспал, не беше се избистрила размътената му от снощното пиене глава. Изглежда го доядя, че му напомнят, че е време за работа, затова иронично подвикна:

   - Хей, комшо, не е ли рано за посев?

   - Според мен не е.

   - После да не съжаляваш.

   Ламби не отговори, продължи работата си. Лехите му бяха поникнали, когато Илия се залови да разорава втвърдилата се кора на земята след падналите дъждове. Градините не бяха заградени и магарето му изпотъпка посятото край границата. Когато Ламби видя, че съседът не си е правил труда да пази посева, много се ядоса. Кръвта го блъсна в главата, затупа в слепоочията. "А, тази работа аз няма да я оставя така. Стократно ще ти го върна." И започна в дългите часове на безсънието нощем да мисли какво да предприеме. "Не мога току-така да вляза в имота на човека и да сгазя всичко. Трябва така да наглася нещата, че да не изглежда, че нарочно е направено" - такива мисли пробягаха през пламналата му глава. Изведнаж се сети за стария орех в горния край на градината. Илия отдавна го молеше да го отсече, защото хвърлял тежка сянка в градината.

   - Защо ти е този костелив орех? - подмяташе той.

   Орехът наистина не беше от най-хубавите, дребни оставаха плодовете му, но лесно им се делеше ядката от черупката и раждаше по много. Илия уж не го харесваше, пък колко пъти го бе засичал да се промъква с торбичка в ръце под приведените клони и да събира окапалите орехи. Правеше се, че не вижда. Дървото раждаше - имаше и за двамата.

   - Ще го отсека - прозвуча в тъмното гласът на неможещия да заспи Ламби.

   Жена му се размърда и в просъница попита:

   - Какво има?

   - Нищо, нищо. Ти спи, рано е още.

   Тя се укроти и той помисли със задоволство: "Ще го съборя в неговата градина и, докато го разкастрям, ще изпотъпча всичко."

   Едва дочакал да съмне, тихо се измъкна от топлите завивки, смачкани на топка в безсъницата. Първо реши да наточи брадвата. Неизползваното от дълго време точило беше паяжинясало, разсъхнало се беше, заскърца. Косите лъчи на утринното слънце, събудени сякаш от скърцането, прокараха върховете си в дебелите виолетови сенки. Ламби опита остротата на заточената брадва и си каза: "Докато онзи сънльо стане, ще видя сметката на ореха."

   Изведнаж по цялата дължина на двора пробяга сянка. Най-напред дочу от върха на старата окастрена черница тракане на клюн, после с изненада видя кацналия там щъркел.  "Виж ти! От години в селото не е гнездила такава птица. Какво ли значи това? - зададе си въпрос той и брадвата тупна в тревата, изхлузила се от ръцете му. - И защо точно в моя двор дойде!?"

   От къщи изкочиха жена му и децата, навярно привлечени от тракането на щъркеловия клюн. Децата изпаднаха във възторг, запляскаха с ръце, закрещяха. Наизлязоха и съседските дечурлига, показаха се от къщите майки и бащи, баби и дядовци. И сякаш, за да бъде радостта още по-голяма, долетя и друга птица. Развълнуван от пристигането на неочакваните квартиранти, Ламби забрави проблемите си. Щураше се между ликуващите деца, забравил закъде се беше приготвил.

   - Защо точно у дома? - питаше жена си.

   Тя нищо не каза и си влезе в къщи. Тогава Ламби отправи въпроса си към насъбралите се съседи. Те отговаряха различно: било близо до реката, до храната им; вятърът тук бил по-тих, не пречел на летенето; дървото било удобно за гнездо; някои намесваха бога, а други чистосърдечно си признаваха, че не знаят защо. Ламби оставаше неудовлетворен от отговорите. "Има някаква друга, особена причина. Нищо на този свят не става току-така."

   Тръгна той замислен по улиците на селото. Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. И като разбра, че няма да може да си отговори, си тръгна още по-объркан към къщи. На една от пресечките едно момченце биеше непослушна коза с пръчка. Седналият на пейката край пътя старец му подвикна:

   - Не бий животното, момче. Козата ще стане плашлива и още по-вироглава. Бяга от тебе, защото си лош, биеш я. Животните познават добрия човек и не се боят от него.

   Като чу думите на стареца, Ламби усети в гърдите си някакъв прилив, озари го светлина отвътре. "Животните познават добрия човек." - звучеше в ушите му.  "Би могло да се каже: Птиците познават добрия човек! Ето го отговорът! - нашепваше вътрешен глас. - Птиците дойдоха у дома, защото познават кой е най-добрият човек в селото!" - избликна радост в сърцето на Ламби. Той не усети, че подтичва към къщи. Искаше му се час по-скоро да сподели своето откритие с жена си и нейната душа да се изпълни с радост и гордост.

   Жена му не се зарадва на откритието му, нищо не каза, само го изгледа подозрително. Това не смути щастливия мъж. Отиде отново на двора да погледа щъркелите. И тогава видя падналата в тревата брадва. Взе я, спомни си какво беше намислил да прави и се отправи към градината. Отсече ореха, но понеже беше най-добрият човек в селото, в чийто двор гнездят щъркели, отсече го така, че да падне в неговата градина и да изпотъпче собствения труд. Беше убеден, че точно по този начин трябва да постъпи.

   Докато си почиваше, му мина през ума, че днес бе планувал да отиде и да си поиска парите от Петър Бъчваря - дал му беше преди много време заем и още не беше му ги върнал, а парите му трябваха. Мислеше да направи скандал, да го застави да му се издължи веднага, но ето че се налагаше да се откаже. Нали беше най-добрият човек в селото. "Защо да го притеснявам - си каза - все някак ще се оправя. Когато може, ще ми ги върне човекът."

   Седнал на отсечения дънер той с интерес наблюдаваше как двете птици с търпение градяха своето гнездо. На върха на старата черница вече бяха кръстосани няколко клечки. Увенчали върха на черницата, щъркелите я правеха да изглежда по-висока от тази на съседа, а най-важното - и по-красива. Не само черницата - двора изпълваха с живот с присъствието си милите пролетни гости. Като ги гледаше, изпадналият в умиление мъж се връщаше назад във времето, в дните на незабравимото детство, когато като малък седеше с часове под върбата в двора на дядо си с вдигната глава, загледан в щъркелите, в гнездото им. Заставаше на един крак като тях, размахваше ръце като криле и викаше:

   - Щърк клечи, аз хвърча.

   Най-добрият човек в селото се усмихна на споходилото го видение от миналото. Като засука краищата на избуялия си мустак, се опомни - отдавна не беше онова палаво момче, което напразно се мъчеше да се покатери на високото дърво, горе, до гнездото, при щъркелите. Той бавно стана, отръска спомените от себе си и като погледна с благодарност двойката щъркели на върха на черницата, тръгна усмихнат към къщи.