Най-хубавото нещо

         Светофарът светна червено и огромният поток от коли на кръстовището зачака, нетърпеливо, да преминат пешаходците. Мощните машини ръмжаха, издишайки облаци пушек, които се вливаха в преминаващата тълпа хора. Фаровете им ги заслепяваха, сякаш искаха да ги дезориентират и объркат. Като зверове, които с настървение очакваха някоя объркана жертва да остане там и да бъде разкъсана, веднага щом светне отново зелената светлина... Но жертви в тази джунгла нямаше. Хората се придвижваха възможно най-бързо до отсрещния край на улицата, сгушени в палтата си, необръщайки внимание на колите. Вниманието им в тази студена вечер, по-скоро беше насочено много повече към студения вятър, калта и кишата, които бяха заляли града. Светна зелено, колите изреваха и продължиха напред.

Борис вървеше забързано измежду тълпата. Той беше не много висок и слаб мъж с изпито лице и трескав поглед. Вървеше някак стреснато, забързано. Сякаш искаше миг по-скоро да избяга от всичко и всички. Тълпата го подтискаше ужасно много и искаше да се измъкне колкото се можеше по-бързо. Чувстваше пулса си ускорен, беше притеснен  и неясен страх го налягаше, щом някой мине малко по-близо до него. Не разбираше това усещане и това го объркваше. През цялото време вървеше от едната страна на пътя, тази, по която имаше по малко хора. Поглеждаше плахо всяко лице, което срещаше изплашеният му поглед и бързо навеждаше глава към земята.

 Измина няколко кръстовища нетърпеливо, треперейки с крак да превключат светофарите. Накрая не издържа и зави в една пряка, за да си поеме въздух. Улицата беше малка, тясна, оградена от двете страни с високи сгради. Той се облегна на стената на едната. Дишаше тежко и трепереше. Беше го страх и не знаеше защо. Това го влудяваше. Всичките тези хора, улици, светофари, коли. Всичките тези погледи, те го караха да се чувства ужасно самотен. Нетърпимо самотен и слаб. Трябваше да се прибере вкъщи при Мария възможно най-бързо. Имаше чувството, че до там има часове път, а знаеше че са просто още три пресечки. Трябваше да издържи. Той клекна и постави глава между краката си. Виеше му се свят и чувството на страх се засили още повече. Затвори очи и постоя така минута, две. Сетивата му се притъпиха. Улицата сякаш заглъхна. Борис пое дълбоко дъх, изправи се и продължи напред, още по-бързо. Не гледаше хората, беше вперил поглед в земята. Най-накрая влезна във входа си. Изкачи на бегом стълбите до апартамента си и въздъхна тежко, когато затвори вратата зад себе си. След минута се огледа. Апартаментът беше студен и тъмен. Всичко беше покрито с дебел слой прах, сякаш никой не беше влизал от години. От устата му излизаше пара. Това го ужаси.

- Къде е Мария?!? Какво става?

Той влезе в дневната. Мебелите бяха остарели. Прозорецът беше счупен и студеният вятър влизаше в жилището. Страхът ускори пулса му. Той започна да търси по стаите. Минаваше от стая в стая и викаше името й, но не получаваше никакъв отговор, освен шума на вятърът и улицата. Накрая отиде в банята. Когато влезна, погледът му се разшири, и въздухът му спря. Звуците бяха затъпени и времето сякаш спря. Тя лежеше неподвижна във ваната и обилна локва кръв се разливаше под ръката й.  Борис стоеше вцепенен и гледаше мъртвешки посиняло й тяло. Тогава се почувства мъртъв. Нададе лек стон на болка гняв отчаяние страх и се свлече на пода, до ваната. Имаше чувството, че нещо го е хванало за гушата и го души безжалостно. Не можеше да си поеме въздух. С последни сили нададе ужасяващ вик... Този вик го стресна.

Изправи се и се огледа. Целият беше облян в пот. Дишането му беше учестено. Намираше се в спалнята. Стоеше неадекватен, неспособен да асимилира и да повярва. Тогава усети топлата ръка на Мария да го хваща за рамото. Тя го спаси от ужаса.

- Спокойно, мили мой! Това е просто сън. Не се страхувай! Тя се усмихваше мило и го гледаше с топъл поглед. Лицето й беше красиво и излъчваше мека топлина в нощта.

- Хайде заспивай сега, защото най-хубавото тепърва предстои...

Борис легна до нея, прегърна я през кръста и заспа спокоен, поставил ръка върху издутото й коремче, в което от няколко месеца растеше най-хубавото нещо...

Всички ние се страхуваме, да останем сами, да изгубим всичко, което имаме. А дали наистина имаме много, и колко от това, което имаме е наистина наше? Не е лесно да се изправяш всеки път, щом паднеш. Щом изгубиш това, което ти е било най-ценно. Не е лесно да преодолееш страховете си, но най-трудна е винаги само първата крачка.

Всички ние вървим напред, вървим и вярваме, че някога някъде с някого ще бъдем по-добре. И ще бъдем! Защото, какъв би бил света днес, ако ги нямаше надеждата,  желанието и смелостта? И ще бъдем! Защото, най-хубавото нещо, тепърва предстои да ни се случи... :)