2.03.2006 г., 16:40

Не загубих нищо

1.4K 0 1
2 мин за четене
    



      Стоя в автобуса до момчето,което ме обича и го слушам да говори за толкова обикновени неща,които казани от него обаче ми изглеждат нежни и чаровни.Той само от време на време ме поглежда и когато се случи да срещна милите му сини очи,с трепет откривам колко се вълнуват.Той постоянно търси нещо интересно,което да ми каже,а винаги говорим за простички неща.Стоя и обръщам очи към противоположния прозорец,защото не искам да виждам момчето,което ме обича;Im falling

      Връщам се назад само с няколко часа и виждам мъжа,който не ме обича.В неговите очи няма вълнение,нито трепет.Аз отново стоя и разговарям с него,но говорим за важни и значими неща ,с които той разбира се е по-запознат от мен.Каква е разликата?Разликата е ,че всеки негов поглед,без значение от смисъла или емоцията,които носи,е хиляди пъти по-обсебващ от най-нежното признание.Разликата е ,че той не ме кара да пренебрегвам нищо или да мисля,че  не си заслужава опознаването,както винаги досега се е оказвало,а напротив – започвам да откривам мистична загадъчност в самия него,която все по-трайно доминира в мислите ми и ме кара да вярвам,че искам да го познавам.Но неговите тайни го правят мъж,който никой не може да има и затова аз чувствам,че имам правото да взема от него толкова,колкото успея.Вярвам,че той е на този,който може да намери нещо свое в неговото дълбоко сърце...

     Когато се върна обратно при момчето,което ме обича,то вече не изглежда мило.Дяволска игра!Невъзможното е любимо  и ослепителната светлина на безчувствените очи – животворна енергия,така както истинското е отвратително с прекалената си простота.Тогава  смисълът осъжда истината на смърт и може би не трябва никога да се обръщам към противоположния прозорец,може би светът от другата страна няма нищо общо с този,който вижда момчето,което ме обича от своето място.

Слизам от автобуса и тръгвам..момчето несигурно махва с ръка  за довиждане,а аз разсеяно се потапям пак в кръговрата на живота между два свята,защото със сигурност ще го видя скоро пак.Не загубих нищо,но и никога не му дадох нищо.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Пр Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Ужасно! Все едно, че аз съм го писала! Поне съм го мислила толкова често с разкаяние и гузна съвест... Защо сме така устроени, че да не оценяваме това, което имаме. А може би просто не ни е достатъчно...Алчни сме да обгърнем света от всички страни!Обаче само веднъж ни се дава тая възможност, имаме право!

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...