Беше сама. Почти никакъв звук не идеше отникъде, на което бе доволна. Тръгна към полуотворената кристална врата, цедяща великолепята, които можеше да роди светлината през цветната й повърхност и там, на хладовития балкон, намери тъй нужното й в последните дни усамотение. Фигурата й се белееше сред шуплестите блокове, съставляващи повечето от стените на този замъков кат.
  Вкусваше горчивина дори и при уж разпускащото съзерцаване на пробуждащия се град. Още един ден, раждащ се на изток и умиращ на запад, прелетял над нея без да й предложи нещо ново - изповед без думи, ставаща достояние само на остарялата балюстрада.  
  Помисли се, че вече би трябвало да е превъзмогнала своите безгласни роптания след като толкова често се сблъсква с тях. В Светли или в Мечи град, Ниски град, Шумни град - все едно и също. Гостувания при този и онзи, из палати и фамилни замъци, Храмове и прочее. Живот сред стени, пропити от безвкусни шеги и всякога еднакви поздрави и господарите им, твърде загледани в самите себе си, за да се поинтересуват от мислите на другите. Хора, твърде вкоренени в своя уседнал живот и строга верческа догматика, за да си позволят от време на време и да помечтаят...  
  -Добра утрин.
  Не се обърна, но Хелиг успешно я бе смутил.
  -Защо не влезеш вътре? Студено е.
  -Знам.
  Напрежението между гласовете им достигна точката, в която се огъваха от самосебе си.
  Макар да го вземаше за себелюбив глупак, той пораждаше боязънта й по начин, който не можеше да сравни с нищо и тъкмо тая невъзможност определяше дълбината на страха й. Подсъзнателно долавяше присъствието му навсякъде. По-различен от другите и далеч по-самоуверен, Хелиг носеше у себе си качества, които правеха така, че мнението му винаги да се чува, а стремежите му да прокарват диря във всякви среди. И дори да не бе наблизо, понякога й се струваше, че той хвърля сянката си дори и тогава. Ставаше свидетел как хората подбираха думите си сякаш той би могъл да ги чуе през десет стени, а щом чуеха врата, всички мигом се обръщаха в напрегнато очакване да се появи познатият му силует.
  -Мислех си аз, че съм подранил.
  Велклиг заобиколи умисления Хелиг, опитвайки се да приведе по-приемлив вид на косата си.
  -Добре ли спахте?
  Хелиг се поклони леко на високата жена, появила се изневидилица сред тях:
 -С блажение и в тишина, благодаря.
  Снежнобелите дипли на роклята й, се завъртяха близо до него и тя го подмина, загледана пред себе си, сякаш чакаше да се срещне с някого. Елин още стоеше на високия балкон без да помръдне. Жената се приближи до нея.
 -Тук можеш да се превърнеш в ледено изваяние ако се унесеш.
  И високата домакиня с длани, прибрани в мрежестите маншети, посрещаща с вяла усмивка изгрева, добави:
  -Или да се разболееш.  
  Елин се оттегли плахо и остави жената, чието име бе Мейвин да се любува на първите слънчеви лъчи от нейното място.
  Велклиг вече дъвчеше. Хелиг гладеше гладко избръснатата си брада и пръстените на ръката му заблестяха.
  -Как е той? Не можах да дойда на празненството...
  -Наместникът е здрав, а колкото до Денят - думите са безсилни, както се досещаш да го опишат... щеше ми се сама да бе там.
  -Била съм вече, била съм.
  Гласът й сякаш не идеше от балкона, а от самия под. Хелиг продължи разсеяно:
  -Вечерта Просветителят дълго говори за случилото се. Каза ни, че добре сме се погрижили за нашето и тяхно пречистение. Бе доволен. Няколко дни по-късно той получи писма от много други градове. Тамошните Просветители изразяваха дълбоката си почит и сами долагаха постигнатото в поверените им райони. Денят на Светлината спусна озарението си за абсолютно всички поклонници, що го посрещнаха с неописуема страст и изпратиха с вечерни молитви и заупокойна гощавка. Както желаеше и Просветителя.
   Мейвин сега не бе нещо повече от статуя, охранявана от двамата мраморни стражници с маждраци във вечностудените си ръце.
  -Да, Просветителите виждат повече от нас.
  Нечии стъпки дойдоха до слуха на Елин и тя внимателно се поотмести, за да види как туловището на Кунтиг, обвито в алтазени платове и драгоценности се носи към тях. Двамина слуги го следваха неотлъчно.
  -Нека ви благослови Небето в тази златна утрин.
  Гласът му бе силен и мазен. Тя потисна неприязънта си и се поклони, щом мина покрай нея. Видя как широкият му гръб, наметнат със съшити видрови кожи, се заклаща като гнило дърво в буря, преди да спре пред масата, гдето седяха Хелиг и Велкилиг.
  -Радвам се, че сте тук отново.
  Откакто ги бе посрещнал, тези думи бяха най-честите, които изричаше.
  -Честта е наша.
  Столът изхълца глухо, когато Кунтиг се отпусна на него. Махна да му донесат закуската и единият слуга веднага се завъртя на пети. Щом огледа обстановката, без да сваля раздутата си усмивка, той потри подпухналото си чело.
  -Нима ще седиш там през цялото време?
  -Не мисля,че времето ми ще бъде изгубено.
  -Гостите са тук, на масата...
  -И се чувстват добре.
  Кунтиг, вече без раздутата си усмивка, се обърна към Хелиг:
  -Прощавай, синко, нещо не се чувства добре... жена.
  Хелиг не отвърна нищо, а следеше тънката струя чай, която пълнеше чашата му.
  -Къде мислиш да отидеш сетне? Ще те разведа да огледаш, както друг път... но ако искаш повече личен простор днес, всъщност, знаеш, всичко е на твое разположение. Есенната реколта е много добра, както безусловно ще се увериш. Па, нали знаеш - да поздравиш Наместник Ханас, че да се почерпите за негово здраве с моите вина като се прибереш после... Трябва задължително да минеш и през овщните градини. Ароматите вече се стелят там между оросените чимшири и е тъй отпускащо да се разхождаш лежерно вечер покрай тях. Небето ни праща топли дни отрано, бива, бива... Аз вярвам, че нищо не ще ти липсва, както и на твоите другари, разбира се, нека знаят, че могат да се разполагат като у дома си.
  -Благодарим покорно.
  Мейвин незабелязано се бе отлепила от перилата и мина безмълвно покрай тях. Меките й чехли не позволяваха и на онези с най-остър слух, да я усетят.
  Велклиг се усмихна под мустак.
  -Не сте имали неприятности, нали?
  -С нея ли? Защо? Ти знаеш... тя си е такава.
  С безразличен към чичовите слова вид, Хелиг прекара пръсти през косата си и отново се наведе над масата.
  -Сам казваш, че в градините цари идилия и красота, които биха били в действителност оценени от една жена. Вече година отлетя от последния път, когато ти рекох подобни слова и то пак тук, на тази маса, отрупана с чудни блюда. Доволен съм, че отново седя на нея и имам възможността да ги повторя сега, а и се надявам чичо, че след време, когато отново дойдем, облъхнати от топлото ти гостоприемство, аз няма да се налага да ти представям нашата скъпа Елин като почетен гост, както досега, а като един още по-близък и сроден нам човек.
  -Да, да - изпъшка Кунтиг.
  И пухкавият хляб, напоен в гъст сироп биваше тъпкан между устните му, блеснали в охолната закуска. Елин проследи това с неприкрито възмущение и едва когато им обърна гръб, напускайки демонстартивно салона, се почувства по-добре.
  "Мечтай си!"
Не знаеше защо избра точно това място да очаква гласовете откъм шестоъгълната маса с месингов обков да замлъкнат. И избор ли бе въобще да се озове обратно на балкона, щом другата възможност бе отблъскваща като змийския шепот? Иззад завивката от бръшляновите листа над главата си, тя видя силуета на Мейвин, който се бе появил като бледо сияние за миг на високия прозорец някъде горе. Странна и потайна жена бе тя. Всеки път Елин си припомняше това едва когато се срещне с нея. От нея лъхаше на студ и бе невъзможно да се разбере какво го пораждаше дори и да изучваш до болка всяка нейна черта и движение. Ала противно тая истина, тя притежаваше нещо, невидимо за никого, а доловимо от всекиго, което можеше да те направи доверчив и приказлив, стига тя да го желаеше. Една монета с две взаимноизключващи се страни. Отнасяше се почти пренебрежително към Хелиг и подчинените му, но за Елин всякога намираше блага дума или съчувствен поглед. Тя не разбираше как тази жена долавя вътрешните й състояния, не искаше и да разбира дори. За нея Мейвин си оставаше непознат човек - такъв, от какъвто предусещаш, че трябва да се пазиш, без да знаеш защо.
  Слънцето бе пропълзяло до дланите й, опрени на полирания с влагоустойчиви мазила перваз.
  Дойдеше ли тук, си даваше сметка колко много време е минало от последния път, в който й е било наложено да последва желанието на Наместник Ханас.
  Вярваше страецът, че й прави услуга, пращайки я да се разведрява по такива места, за които повечето й връстници говореха с възхита. Всъщност тя осъзнаваше, че сама носи вина за погрешните му представи. Странейки умишлено от почти всички и често намирайки си нелепи извинения да не се присъединява към неговите тържества, пораждаше всякога недоумение и тъга у добродушния Избранник. Разкрил най-сетне, че животът в Двореца я отегчава, си бе наумил да върне усмивката й по друг начин. Та кой не би се впуснал в разтопеното злато на живота, окрилен от младежки мечти и ентусиазъм?
  "Кънтящият от чаши замък на Кунтиг не е представата ми за рай, Наместник"
  Но и никога не му отказваше каквото и да било. И сега, за кой ли път се попита защо. Какво й пречеше да го стори щом той всякога зачиташе желанията й и нивга не предприемаше нищо без да ти проговори с оня бащински тон, който не бе чувала от други уста? Отговорът като всеки път идваше с буен приток на кръв в главата й...
  Тя не принадлежеше към бляскавия живот в Двореца. Сега вероятно щеше да е в някоя мизерна дупка и да й се налага да прави Небето знае какво, за да изкарва препитанието си след смъртта на баща си, ако Наместникът, милостивият и любящ Наместник Ханас не се бе смилил над малкото момиче, което ридаеше безспир до полите на комшийските бабички, галещи с напукани пръсти русата му главица и смръщено вперили очи в пресния гроб.
  Дължеше му повече от живота си и знаеше, че никога няма да го оскърби като му разкрие, че не желае усилията, които той полага да я приобщи към висшите среди. 
  През това време Кунтиг говореше бързо и си личеше, че не иска още да се лиши от присъствието на своя племеник. Ответните слова обаче бяха сдържани, сухи. Пред себе си той виждаше приказния силует на Елин, а разтопените му форми през цветното стъкло придаваха допълнителен чар на усамотената девойка.
  Ширещия се под нея град трептеше в собствените си сенки набразденият му от покриви и островръхи здания лик й навяваше някои близки спомени. По-различен от Верни град, който се потапяше в златисто едва привечер, за кратко време, през което куполите и кулите на Небопоклонническите храмове засияваха ослепително и препращаха лъчите на десетки километри разстояние, Светли град притежаваше всички качества, за да съперничи по достолепие на престолния град.
  -Хубаво, хуубаво стана, че дойдохте. Много хубаво.
  Изскочил сякаш от самия под, Тофриг вече се поклащаше на пети до мляскащия Кунтиг и почесваше срамежливо чипия си нос.
  Елин не можеше да сдържи искрената си усмивка от тоя къдрокос младеж. У него имаше нещо, което рядко намираше у другите - прямота и честност. А това за нея бе нещо наистина ценно, тъй като в Двореца подобни добродетели не се срещаха зад всеки ъгъл.
  Той ходеше почти безспир из целия замък и градините, вечно въртящ нещо в пръстите си и се усмихваше глуповато на всеки срещнат. Освен на Хелиг. Макар двамата да бяха далечни братовчеди, този момък, макар и да не бе с всичкия си, съзнаваше от кого трябва да се бои и на кого може да се довери и то с хора, които понякога се срещаше за пръв път. Към Елин той бе особено благосклонен и често й носеше цветя от вечнозелената градина, пораждайки едни от малкото мигове в замъка, когато тя се усмихваше, а после приемаше скромния дар с лек реверанс, както е редно да се прави пред височайша особа, докато Тофриг тъпчеше на място, загледан долу, само за да се стрелне бързо през кристалните вратници като уплашено кученце.
  Сега Тофриг зяпаше в захлас цедящите се струйки роса по стъклата - нещо, което понякога продължаваше извънредно дълго. Ала това не пречеше на никого, както и повечето му постъпки, будещи единствено снизхождение. След богатата закуска Хелиг делово се бе отстранил, желаейки да поговори с чичо си за "някои неща", докато Велклиг го бе изгледал изотдолу, палещ лулата си. Щом дим се разнесе под носа му, той се завъртя на място, оглеждайки салона от край до край и реши да се разтъпче навън.
  -Хей, да не заспиш!
  Сепналият се Тофриг примига насреща му и напусна тромаво. Велклиг поклати глава след него и разкърши схванатите си рамене.
  "Сега? Защо не? Гледам ги - на никого от тях не му пука за другия, та аз ли ще ставам пример за шепа лицемери?"
  Елин остави празната чаша настрана и проследи крадешком напускащия Велклиг.

Калдъръмите на града бяха като изпечени - лъскави и напукани. Кроткият кон похлопваше по тях, навел муцуна и безпризорните псета се вардеха от пътя му. Елин пристегна ръкавиците си отново и хвърли поглед през рамо към скриващия се зад поредния завой Кунтигов палат.
  Небето бе тъжно. Облаците горе висяха като стари дрипи, а тези на изток рано-рано бяха успели да завият в сивота вече мъждукащото слънце. Някъде над покривите се провикваше самотен гарван. Тя подкара животното към южните квартали, гдето бяха най-далече от Двореца и Храма.
  Спомни си,че преди години бе ходила там. Айнин беше с нея и тогава и двете бяха възхитени от сребърните съдини и свещници, изработени от странстващи поклонници на Небето, тачени особено от Просветителите, които въпреки, че не бяха тъй пищни както тези в Двореца, често изглеждаха дори по-хубави поради своята простота. Тъкмо тук се бяха срещнали случайно с един тия търговци, с който се бяха сблъскали случайно. Старецът стискаше в почернелите си от път и езда ръце дълбока кана с три чучура за различни пива. Беше висок и изпит човек, отрано загубил повечето си зъби поради някаква болест, ала въпреки това не им се стори никак отблъскващ. Имаше дълбок и благ глас, който слушаха с интерес. Стражниците, които обикновено се намесваха в подобни случаи, сега дори бяха поздравили странника, който навярно бе популярен сред скитащите светци и се ползваше с всеобщо уважение по тия места, въпреки че никога досега не го бяха виждали, нито бяха чували да се говори за него. Той ги бе благословил, бе им напомнил да не забравят вярата си, да не се полъгват по хорските думи и страсти, а също и никога да не допускат блясъка на златото да ги заслепи. Сетне бе измъкнал от кожената торба, която висеше на рамото му пожълтяла книга, подвързана с бронзови халки и им я бе подарил, думайки, че докато има хора, които да тачат Небето, то ще се крепи там горе.
  "Поема за Атенас."
  Елин постепенно се бе отделила встрани от сновящите хора. Запита се дали тоя старец е още жив.
  "Небето да го пази."
   Тая среща бе преди не повече от три години, ала сега, щом си я припомни, й се стори, че е била страшно, страшно отдавна.
  Огледа се. Нямаше странстващи търговци, ни богатооблечени почитатели на сребърна посуда. На отсрещния ъгъл, гдето преди започваха завитите с платнища сергии, сега се бяха скамарчили няколко дрипави деца. През увитите им мръсни шалове грееха очи на възрастни. Елин зави встрани без да се усети. Над нея се вдигаха напълно еднакви тухлени стени, изгладени от течението и със зловонни локви в основите си. Нещо заседна в гърлото й.
  "Не, Кунтиг, не, Хелиг, не, синьокръвни чревоугодници и самовлюбени хлапаци, животът не е песен. И никога не е бил."

 Светлината, нахлуваща през триметровите прозорци бе станала далеч по-наситена и лежеше по снежната й туника, проточваше се по сбръчканите завивки и се залепяше на далечната стена. Поизправи се. Русите коси се спуснаха над навъсеното й чело. Бе сама. Но сега това не я потискаше, а напротив - беше доволна, че никой не я вижда.
  Бе се затворила незабелязано в стаята си веднага щом се прибра. Не бе гладна.
  "По-добре е и без друго не ми се слиза долу, въпреки че там сега едва ли има някой друг, освен слугинята Кловин."
  Посрещаща ветреца, развят над керемидени покриви, черните сенки на пискливи птици и тракането на коларски колела, тя се опита да предположи колко ще останат тук този път. Доколкото познаваше Хелиг, нямаше никак да бързат с избирането на вината и платовете, ала не поради прословутата му иначе придирчивост в това отношение. Бе получил каквото искаше. Тя го разчиташе в недвусмислените му жестове и безочливо поведение, най-вече когато се опиеше. Не, той никак нямаше да бърза да напусне Светли град, когато му се предлагаше една толкова изгодна нему ситуация, в която тя не можеше да стори нищо друго, освен да го проклина вътрешно. Сега той, а не Кунтиг бе господар тук.
  "А замъкът? Този сивостенен, островръх и ехтящ дом - гнездо на пиянски смехове и низки и неморални слова?"
Искаше й се да е далеч от обитателите му. От  всеки един от тях. Мислите я отвлякоха от хладнеещата прегръдка на градския дъх, нахлуващ през разтворените стъкла, за да се види вече другаде - твърде, твърде далече, за да бъде досегната от всякакви злободневни притеснения...
  Бяха стигнали до морския бряг. Той стои скръстил ръце и вдишва соления въздух. Сигурно го е правил стотици пъти преди - погълнат от люлеещата се с изумруден блясък морска шир на някой от военните кораби, поел към непознати земи в мисията да донесе Небесната светлина по тъмните земи на идолопоклонниците. На кръста му виси тежък Бранителски меч. Някъде горе се гонят гласовити чайки. Тя сяда на пясъка. Слънцето се замята по лицето й от немирната вода, която с песъклив шепот се пресяга към босите й крака.
  "Нашят път свършва тук".
  "Как така?"
  "Оттук нататък всеки следва сам съдбата си."
  "Няма как да те последвам, нали Дантас?"
  "Не, Елин. Аз няма как да те последвам."
 
  -Не беше тук за обяда.
  Хелиговият глас, сякаш изтъкан от стоманени нишки я посрещна в коридора, преди да забележи притежателя му. Странно защо, но той не я стресна, както обикновено, а се загледа прямо в господарския племенник. Може би още не се бе изпраил яда й по предизвикателното му държание пред всички сутринта.  
 -Не. Не бях.
  Той може би очакваше оправдание. И точно това разчете тя впоследствие по сухото и твърде омразно лице на благородника. Той също стоеше застинал, сякаш очакаваше нещо повече от тези уклончиви и неясни слова, която тя му предложи.
  -Хайде.
  Бе още рано за вечеря и топящото се в стъклото слънце, проболо най-сетне облачния покров, очертаваше сенките им. Отпред някакъв слуга лениво метеше вишневите килими. Свещниците по стените също щяха да бъдат забърсани. Докато го отминаваха, Елин огледа добре безизразното му изражение и кой знае защо, го запомни. Долу видяха една висока девойка с гърбав нос и смолисти коси да чете залисано някаква страшно дебела книга. Единствено тънките й пръсти, повечето от които, увенчани със златни накити, леко се приплъзваха по жълтите листа и доказваха наличието на живот в замръзналото сякаш нейно тяло. Когато излизаше навън и леко се обърна, подтиквана от чисто любопитство и без да знае дори какво очакваше да види, забеляза поклащащото се туловище на Кунтиг, който идеше от далечния коридор, преграден със стъклена врата в цветовете на дъгата. Разплутото му лице изглеждаше синьо.
  Хелиг я придружи по белите стъпала към долния кат. Сещаше присъствието му дори гърбом. Не бе ново за нея, ала от това научи, че все още малко неща са се променили и по-важното - едва ли тъй лесно щяха. А някои от тях тя желаеше ужасно силно да поемат в друга посока.
  Велклиг го нямаше. Присъствието му никога не бе от значение за нея, ала сега сега тълкуваше почти всичко около себе си като знак от провидението, който за жалост тъй и не разбира. Не бе сигурна дали би сторила каквото и да е, ако бе обратното. Силата на чуждата власт не можеше да се отрича, а ако го правеше понякога, тя добре съзнаваше по-късно размера на своята заблуда.
  Хелиг й посочи пътеката, губеща се във вечнозелената градина в огромния двор на палата. Самата тя я бе наблюдавала с наслада от прозореца си горе и тогава пак мъчно добиваше ясна представа за мащаба на целия този масив от чишмир, зеленика, птичи дрян и варовикови статуи и скамейки, над който се носеше почти винаги омарата от фонтанови пръски. А сега навлизаше в него със смесени чувства. Постара се да се съсредоточи върху плетящите се зеленикаво-сенчести ъгли, край които минаваха. Всичко друго сега бе по-интересен обект за наблюдение от придружителя й. Хелиг не се заблуждаваше, че е обратното. Но и да върви безучастно рамо до рамо с нея и да се преструва, че нищо повече от непринуден разговор не му е потребно, не можеше. За някой друг това щеше да е единственото разумно решение, но не и за него, синът на Хориг. Именно поради това Елин се боеше - от суровите нотки в тежкия му глас, от свъсващото се подвеждие, когато нещо не му е угодно и склонността му да подлага всеки на изпитание пред властния си характер, щом му се откриеше възможност. Не намираше нищо, достойно за почит у него. Презираше го и се надяваше, че го знае. Просветител Борас би останал потресен ако разбереше. Между Небоверци не биваше да се хранят лоши чувства. Но това бе една от наистина малкото Небесни Повели, в чието изпълнение хората масово се проваляха.
  Мълчливо прекосиха ниската тераса с побити куполовидни каменни блокове в краищата й, за да заскърцат стъпките им по водещата навътре жълтееща алея, в чиито далечни краища въздухът щеше да се насити още повече с влага и благоухания.
  -Беше се затворила, без да споменеш дори, че си се върнала.
  Някаква бръчка радели основата на веждите му. Отговорът нямаше да дойде, нито сега, нито когато и да било.
  -Поне се радвам, че си се върнала въобще, а не си избягала.
  -Не искам да избягам.
  -Че защо да искаш? Друг път обаче щом ти хрумне да излизаш, вземи поне някой със себе си. Грешиш, ако смяташ, че улиците тук са съвсем безопасни, та било и денем.
  "Само това ми трябва!"
  Бяха навлезли в пазвата на пищната градина, откъдето все по ясна ставаше песента на фонтаните. Миришеше на мокри камъни.
  -Помниш ли какво те питах предишния път?
  -Да.
  -Променило ли се е нещо?
  -Сам знаеш.
  -Така е. Но кажи ми защо не ти се нрави тук? Мога ли да променя нещо - каквото и да е, та другия път, когато те питам, да получа друг отговор? Знаеш ли, че Наместник Ханас иска да знае как си прекарваш тук... налага се да го лъжа. А има и друго...
  -Какво е то? - попита тя щом мълчанието се проточи твърде много.
  -Сама знаеш.
  Елин се отвърна студено.
  -Нима се учудваш? Наместник Ханас желае най-сетне да преминеш през Посвещаване. Трудно му е когато не получава никаква подкрепа от твоя страна. Но пък вече е крайно време да помислиш по-сериозно. Покажи поне малко внимание към благоразположението му. Заслужава го.
 "Какво си въобразяваш?! Посвещаване!!"
  Присъствието му почти я задушаваше. Трябваше да преглътне и това. Вече имаше богат опит.
  -Той ли ти го каза? - попита тя подигравателно.
  -Разбира се! - тросна се Хелиг. После се опита да смекчи тона си - Но не само той е загрижен.
  Погледна го. Дори и сега, когато си даваше вид на спокоен и искрен, той си оставаше отблъскващ. Беше го излъгала. Разбира се, че й се искаше да избяга. Де да беше толкова лесно обаче...
  "А може би не бива"
  И се съсредоточи в шумтящата градина със сърдита настойчивост. Досетила се бе, че той ще използва възможността да я притисне отново. А усещеше, че й коства все повече усилия да запазва спокойствие пред него.
  -Денят е хубав - процеди тя, без да всъщност да се замисля върху достойнствата му - нека не го разваляме. За тия неща ще говорим друг път.
  -Друг път... тъй рече и по-рано.
  Не можеше да възрази. Той не й предостави и възможността да го направи:
  -Всичко ти е вече известно, тъй че не си предавай глупава важност! Не проумявам какво ти пречи да си говорим открито по въпроси, които засягат еднакво и двама ни.
  Помисли си, че е редно да си тръгне веднага. И може би наистина трябваше да го направи вместо да продължи крачките си към сърцевината на чимширените обръчи с мълчалив и мрачен вид.
  -Няма ли да ми кажеш поне как прекара трържеството оная вечер?
  "Какво е това? Откъде-накъде?"
  -Беше там. Не помниш ли?
  -Наистина. Помня, че беше кисела, както сега.
  -Знаеш какво е в такива вечери. Не са ми много-много по вкус.
  -Знам.
  -Беше хубаво, но също и прекалено шумно и претъпкано...
  -Да, да - въздъхна шумно Хелиг и прибра ръце в джобовете си досущ като селски хлапак.
  -Но пък кажи ми как ти се стори Бранител Дантас. Вярно е, че рядко стъпва по такива събития, ала тоя път кой знае защо, бе склонил. Той е високо ценена личност и за него лоша дума нивга не съм чул. Вярвам, че и от теб няма...
  Елин усети, че я облива вряла вълна. Струваше й се, че каквото й да каже, той ще прозре в тона й нейният уплах.
  -Той е добър човек.
  "Само това ли успя да измислиш?"
  -Сигурен съм, че и той мисли така за теб.
  -Защо? Да не би да си ни подслушвал?
  -Глупости!
  Елин бе благодарна, че това изчерпа темата. И бездруго бе започнала да се изчервява. Плашеше се дори щом чуеше името му от него.
  -Не съм сигурен колко ще останем - рече Хелиг, загледан в пенестите дипли на фонтаните, които представляваха обикновена каменна структура с войнишки и орлови статуи, върху които се спускаха водоскоците. Бяха високи над два човешки боя и стояха в центъра на градините, опасани от широки окръжности зеленясали блокове. Наблизо имаше току напъпили овощни дръвчета. Като цяло градината изглеждаше доста по-скромно от описанията на Кунтиг ала това не бе изненада - във въодушевлението си шишкавият градоначалник често преувеличаваше.
  Те видяха че на една от пейките има широк навес от лакирани дъски, прихванати с почернели от времето крепежни скоби. Въпреки това навесът изглеждаше стабилен. Тук Мейвин обичаше да идва през лятото. Упътиха се тъкмо натам.
  -Дано реколтата е добра.
  -Като че ли ти ще я оцениш -докачи я Хелиг, сключил вече ръце зад себе си - Пак ще се изгубиш някъде, когато оценяваме качествата й.
  Тя се настани на пейката и реши че отсега нататък няма да прави опити да поддържа какъвто и да било разговор от благоприличие. Зарея поглед над зелените стени, към небесния лазур, където от време на време се стрелкаха пискливи скорци. Подпрял с длани тила си, Хелиг се озова до нея и също се загледа някъде надалеч. След малко той й рече унесено:
  -Там на площада, докато горяха си мислех дали душите им ще се преродят.
  Елин потръпна. Той продължи:
  -Просветителят каза, че е видял сияние през нощта над самия град. Дали наистина са надничали отгоре безплътните им души, завърнали се сред звездите само за да ни се усмихнат за последно преди да проемат към нови селения?
  -Да оставим мъртъвците на мира.
  Той се нацупи, ала рече:
  -Нека да гледаме живите. Те са важните. Най-важните.
  -Понякога дори те не са достатъчно важни.
  Тя привидно спокойно издържа погледа му.
  -Понякога... по-важни са единствено делата им.
  По-късно те се упътиха към изхода, като и за двамата беше ясно, че нищо помежду им не се е променило, ала времето, когато това ще стане, е вече назряло. Може би окуражен тъкмо от това предчувствие, Хелиг заговори с оня мек глас, какъвто използваше  рядко и който й бе тъй омразен:
  -От дълго време се питам къде се корени вярата. Дали в това, което всеки ден е, под носа ни и трябва само да посегнем, за да го докоснем, или точно в другото, неуловимото. Ти знаеш ли? Всъщност...едва ли би могла да ми дадеш разумен отговор, когато ми се струва, че на други вълни те носи въображението. И все пак бих искал да знам - може ли без значение какви сме, отгде идем и накъде отиваме, без значение дори от това къде всеки намира своя олтар за преклонение пред всесилното Небе, да споделяме един и същ свят? Възможно ли е това? Нали единствено Небето има сила да твори, осъжда и помилва? И никой не може да се скрие от взора или съда му? Не смяташ ли, че съдбата ни е да следваме волята му, понякога дори и пряко нашата собствена? Мисля си, Елин, че когато ни отрежда милостта си, то подрежда и нашите съдби, свързва ги по строго определен начин, за да създаде още едно от чудесата си. Да получим своите Небесни дарове е същински блян. Колко хора въобще са имали тая чест, колко са били удостоявани с Небесна щедрост, отвъд тесните предели на нашето въображение? Да бродим вечно сред сивотата на тоя свят, в който грабим без мяра, а сетне, на сутринта се вдигаме лениво, с главоболие и виждаме, че всичко е станало на прах... Всичко! Наивници сме. Вярваме, че можем да вземем целия свят на тепсия, да се имаме за царе и да се тъпчем и наливаме като скотове, наричайки това щастие!
  И глупаци сме също. Гоним вятъра, пеем след него песента на собствената си глупост.
  Аз, Елин не искам да съм глупак! Не искам злато, пирове и прочее мечти на бедния духом. Не искам да грабя пясък в шепи, искам Небесна благословия за себе си. И за теб. И без повече горчиви чаши - да живея, без чувството, че нещо, което сякаш винаги е било вътре в мен, не ми принадлежи. Можеш ли да разбереш?
  Бяха застанали на изхода на градината. Над главите им имаше чимширен свод, който мяташе сянка по пътеката, водеща към увитите в пълзящи храсти решетъчни порти.
  -Спести си поученията!
  Отдалечавайки се, осъзна, че бе изрекла най-смиреният отговор, който й идеше на ум. Едно обаче не можеше да отрече - страхът й от него нарастваше умопомрачително всеки път щом се озовеше насаме с него и й бе все по-мъчно да го прикрива. Понякога имаше усещането, че не човек, а звяр стои насреща й. Студ пролази по кръста й, докато се обръщаше, за да види, че той стои още там, ограден от зеленина, изпращащ я от място с вълчи вид.
  "Избави ме, Небе!"