- Господи, ще ми се пръсне главата! - тя се гмурна под завивката и разкошните ù  тициановочервени къдри изписаха странно оплетени йероглифи по възглавницата - Защо ми позволи да пия толкова, знаеш колко зле ми става...
Тя продължи да мърмори, докато не усети неговата неподвижност.
- Хей! Защо така си се втренчил в тавана? Май си още сънен, а аз бърборя, бърборя... Ехо, има ли живот на тази планета?! - погъделичка с устни ухото му. Той не реагира.
- Ама много си особен тази сутрин! Добре де, знам, че снощи се държах ужасно! И сега... заради онзи русия здравеняк се мусиш, нали?
- Не.
- Ти го видя, абсолютен ръб! Просто бяхме пийнали малко повече, потанцувахме... е, да, той... вярно, беше доста невъздържан. Ама той кой не беше... Ти например не се ли сваляше с онази русата мацка с убийствения маникюр, дето цяла вечер те зяпаше?
- Не. Не се свалях.
- Охххх! Ама честно ти казвам, това просто не може да е моята глава, боли като за последно! Котенце, ще направиш ли по едно зверски силно кафе?! Ти го правиш божествено.
Той се усмихна и докато ставаше, нежно я погали по рамото. Тя отново усети познатата тръпка. Много мъже беше имала, но никой не я беше докосвал по този начин. Сякаш галеше не само тялото, но и душата ù. Като че ли с милувката му в нея разцъфваше цяла цветна градина и всички новоразпъпили цветчета я погалваха и заливаха с ухания.
Главоболието ù определено беше поотминало.
Долови свежото ухание на кафе, а след него в ароматен облак влезе и той - перфектен както винаги.
- Кажи ми как успяваш - тя отпи от кафето, опари се и изохка - как винаги успяваш да изглеждаш толкова добре? И то сутринта след среднощен купон, на който приятелката ти се държа като... е, ти знаеш. Ако не се беше намесил, онзи русият... Но той те удари, коте, сега си спомням...
- Нищо ми няма.
- О, боже, доста силно те удари, ти падна, аз пищях...
- Няма ми нищо, нали виждаш.
- Виждам. Обаче... не разбирам, силен удар беше. Даже не е зачервено, нито подуто... Ето, точно за това говоря! Сякаш не си истински - абсолютно винаги перфектен! Кога успя да се обръснеш? Виж си и косата, всяко косъмче... Понякога чак ме плашиш! Толкова си...
- Съвършен.
- А! - тя се засмя - И скромен! Ох, кафето определено ме съживи! Но все пак чудесно е, че днес ще си останем у дома! Няма да мръдна от леглото, да знаеш! Идваш ли?
- Аз...ще трябва да тръгвам. Вече е време.
- Това пък какво означава? Къде ще ходиш? Заради снощи ли, виж...
- Не,не ме разбра. Спомняш ли си какво ти казах, когато се запознахме?
- Какво. Помня ли, все пак минаха месеци... Каза ми, че си ме харесал и...
- Че харесвам душата ти.
- Добре де, каква е разликата? После пихме кафе, говорихме си...
- Попита ме с какво се занимавам.
- А ти така и не ми обясни. Каза, че е нещо свързано с хора...
- Да,с хора. После ти ми разказа за работата си в бара, и че това не те удовлетворява, че искаш да продължиш следването си.
- Е, да! Но сам виждаш, не е лесно, налага се да продължа в бара, временно. Нали няма да ми натякваш за това?
-Не, разбира се. А после те изпратих до тук, а ти се досети, че не познавам града и ме попита откъде съм.
- Помня, помня! Но ти така и не ми каза...
- Показах ти. Ти видя.
- А, не! Ако ми беше показал снимки, все щях да помня! Само каза, че си отдалече!
- Не съм ти показвал снимки. Моя свят ти показах. Ти го видя.
- А ти си... ти си пиян! И не ми казвай, че не си пил, няма друго обяснение! Какви ги говориш?
- Точно за това исках да поговорим. Тогава ти видя моя свят. Видя го. Казах ти, че не мога да остана вечно, но ще бъда с теб, докато можеш да виждаш света ми. Ти... вече нямаш очи за него. Ето. Ела и погледни!
Тя се плъзна към него до прозореца, от махмурлука ù не беше останала и следа. Нещо в нея трептеше, гърчеше се, давеше се, ровеше... Мънички остри нокти се опитваха да раздерат нещо покрито, добре опаковано, дълбоко заровено, забравено.
- Какво виждаш? - посочи той навън.
- Къщите отсреща, глупчо! Ама днес наистина си адски странен!
- Кажи, какво виждаш? - очите му я молеха.
- Двете бабички на пейката пред жълтата къща отсреща. Дебелата лелка от петия етаж с кученцето си. Двете близначки, гледай, пак пресичат като гламави, виж само, разминаха се на косъм с...
- Трябва да ти кажа сбогом, момичето ми. Той ме очаква!
- Кой, кой, кой!? За кого говориш, за какво говориш постоянно?!
- За моя свят. Казах ти. Той е ето там, отвън, очаква ме, зове ме, аз съм част от него и той от мен.
- Лъжеш! Говориш небивалици! - малките ù твърди юмручета заблъскаха гърдите му - И ако искаш да знаеш, и аз те излъгах тогава! Нищо не видях, нищо, нищичко! Просто те взех за ексцентрик някакъв, мислих си, че оригиналничиш, знам ли... Беше толкова сладък, нежен,направо неземен... А ти... оказа се просто луд! Откачалка някаква! Как можах да ти се вържа, защо ми трябваше да те взимам насериозно! Но... просто се влюбих, да, от пръв поглед. Моя грешка!
Тя почувства устните и ръцете му само за миг като че ли върху всяка клетка от себе си. И само за частица от минутата, за един кратък миг точно в този момент тя видя неговия свят. И си спомни. Но него вече го нямаше.