Непостижимо нежен и мъжествен

НЕПОСТИЖИМО НЕЖЕН И МЪЖЕСТВЕН

 (По повод  124 години от рождението на Димчо Дебелянов и като отговор на статията на Васил Лазаров “Димчо Дебелянов - на бога най-светлия син” - http://vasilstihovebg.blogspot.com/2010/08/blog-post.html)

Християнство и поезия! И като пример за християнски поет - Димчо Дебелянов!

Във всяко стихотворение на религиозната, християнската поезия, и дори във всеки ред, има “Бога славим! Бога хвалим! Бога молим! Господи, помилуй!” Така е и в медиите преди Великден, а особено преди Коледа. Така е и във всеки сборник с поезия от преди възраждането – прочее тогава сборници с поезия не е имало, имало е само молитвеници!

Но нима Димчо Дебелянов е набожен, смирен, “християнски” поет? Кое би дало основание на някого да твърди такова нещо? Това, че в стихотворението му “Скрити вопли” (“Да се завърнеш в бащината къща ...”) има такива редове ли:
“Смирено влязал в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шепнеш плахи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона ...”
Но и в това стихотворение няма нищо религиозно! Ако имаше религиозност, по времето на социализма то би било изхвърлено от сборниците, от читанките, отвсякъде! Но обратното – то се считаше, както и сега се счита, за едно от най-хубавите, ако не и най-хубавото стихотворение в българската лирика! Знаеха го всички българи – поети и не поети, учеха го всички ученици, имаше го във всички христоматии.
Докато колкото и тъжни да са стиховете на Дебелянов, той никъде не се обръща нито с молба, нито с молитва към бога, нито пък някъде споменава с почит и признателност божието име! Димчо Дебелянов има само едно стихотворение със заглавие “Молитва”, но тази молитва не е към бога, а към любимата:

“Сложи ръка на мойте устни,
....
Да не надвие скръб безмерна
и в гняв, и в горест твойто име,
с похулни думи да зачерня!”

Ето това е молитвата на Дебелянов! В цялата си поезия Димчо Дебелянов споменава божието име само три пъти, и то ето как. Единият път е в стихотворението “Под сурдинка” :

“Като безумната закана
на бог злопаметен, злорад ...”

(И виж как прилагателните ни за бога, написани в различно време и независимо един от друг, почти съвпадат: “Самият бог, несправедлив, злосторен,/ изискваше от мен да съм покорен!” ).

Второто място, където Дебелянов споменава бога, е в стихотворението “През векове”:

“От вас навеки взор извръща бог,
...
узнайте неговия гняв жесток.”

Аз не съм вещ в библията и не разбрах за кого говори Дебелянов - кои са тези, от които бог е извърнал очи и върху които е стоварил жестокия си гняв; но по същия начин бог се отнася и към поета: “и като факел полунощен свети/ проклятието тяхно и над мен” – така завършва стихотворението.
И как след тези стихове на Дебелянов може да се твърди, че той е “на Бога най-светлия син”?
“На бога най-светлия син" е ред от стихотворението му “На злото ....”. Самото заглавие показва: поетът живее “на злото в безумния бързей,/ пронизван от ледна мъгла...” И в този отчайващо, безнадеждно студен свят, само за миг, и само докато се е унесъл в сън, противно на ужасната реалност, само му се присънва, че е “на бога най-светлия син”! Докато истината – така трябва да се разбира - е точно обратната!
И това е всичкото вземане-даване на Димчо Дебелянов с бога. След това започват стиховете му “Кръстопът на бъдещето”, “Светла вяра” (“За старий свят настъпват сетни дни,/ разкъсват се верига след верига …”), “Прииждат, връщат се”, ..., “Един убит”, “Сиротна песен”.
Следват “Бохемски-те нощи”, хуморът и сатирата му!

Защото Димчо Дебелянов е не само непостижимо нежен, но и непостижимо горд, непостижимо мъжествен поет! Каква гордост и какво презрение към отличията и към блюдолизците-царедворци струи от стихотворението му “Орден” например:

“И всички храчката следят –
те виждали са не веднъж
историята вечно съща:
че щом се лепне връз ликът
на някой тлъст държавен мъж,
тя в златен орден се превръща!”

Димчо Дебелянов не е религиозен поет. Поет, който пише и хумор и сатира, не може да бъде "християнски" поет – защото Господ никога не се е смял, не се е и усмихвал даже! Не са се усмихвали и светиите му! Единствено Архангел Михаил, като обикалял земята и видял “пръст пръст да краде” – как една жена откраднала една стомна, - станало му смешно и лекичко се позасмял.
Набожният човек не би могъл да бъде велик поет! Защото талантът предполага смелост! А да бъдеш смел означава да нямаш страх и от бога! Никакъв респект от бога! Защото бог иска от нас да сме страхливи и покорни, да не отвръщаме на злото със зло, да не се борим със злото.
За своята “Гаврилиада” Пушкин е бил отлъчен от църквата. Шандор Петьофи изказва неуважението си към църквата чрез неуважението си към поповете:

“Предателство, лукавство и попове –
едно ги смятай ти!
Навсякъде е пакост и неволя,
де тая мъжка рокля се яви!”

Гео Милев е велик със стиха си “Без Бог, без господар!” Най-величавият образ в поемата му “Септември” – поп Андрей – е величав и с това, че

“последния снаряд изпрати там,
в божия храм,
дето бе пял литургии, ектении...!”

И другите ни велики поети – Смирненски и Вапцаров, също не са били набожни. Да не говорим пък за Ботев!
Пропагандаторите на религията твърдят, че християнският морал бил най-хуманният, най-човеколюбивият морал. Басня е това, както би казал Добри Ганчев. Християнският морал е псевдохуманен, антихуманен, античовечен!

“Мълчи, моли се, кога те бият!
Кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият -
на бога само ти се надявай!”

Който е написал горния куплет, не го е написал, защото е бил невеж. Написал го е син на учител, и самият той учител. Написал го е най-великият ни поет и революционер, гениалният Христо Ботев!
Защото християнският хуманизъм е лъжехуманизъм, псевдохуманизъм! Той ни обещава справедливост едва на оня свят, и то някога, след Страшния съд. Чак тогава и чак там Господ ще въздава според делата; а тук, на земята, Бог най-често и категорично е на страната на богатите и на злото! “Боже, ти си винаги на страната на богатите, защото те ти палят по-големите свещи!” – написал е Любен Каравелов.

 “Стига сме разчитали на Бога!
Господ може да е много мил,
но до днес народа ни от робство,
от тегло и зло не е спасил!” –

написал съм и аз, барабар и Ангар с поетите. Защото с кръв сърцето ми плаче и гняв ме залива като си помисля за онези глупци, които са излъгали батачани и сопотци, а и други като тях, вместо да се спасяват в балкана, да се наблъскат като сардели в църквите, уж че там Господ ще ги спаси – и където турците така зверски са ги стреляли, горили и клали!
Тези, които вярват, че дължат съществуването си на бога, бих оприличил на овцете от баснята на Стоян Михайловски, а Господа - на овчаря. В баснята овцете се жалват на овчаря: защо колиш децата ни - агънцата ни; защо така безжалостно ни доиш, стрижеш, че и ни биеш! А овчарят им отговаря: “Вместо да се оплаквате, трябва ръцете ми да целувате затова, че още не съм ви и изколил!”

А може ли да има за Човека поведение по-срамно и по-унизително!