Като одеяло, нощното небе завиваше къщурките. Разкъсани на парцали, облаците се щураха. Светваха и угасваха звезди, сякаш бяха пламъци на свещи, задушени от изсипалия се дъжд. Земята бе изровена отвъд оградата, за пречистване.
Спящото куче на съседката – баба Вълкана, забърчи нос. Глух писък се блъсна в тила му. Животното се изправи, скимтейки. Покрай дясното му ухо профуча нещо тъмно и се изгуби в сянката на Евтимовата къща. Кучето задраска по дървената вратичка на стопанката си. Веригата му се раздрънча като камбана.
На прага, по риза и вълнени чорапи, застана едра като планина жена, с възлести ръце и сънено му се скара. Кучето я задърпа за чорапа. Жената разтърка очи с тревога, усетила какво става и продума:
- Що е туй, баби? Почнало се е. Пак морят булката... Къща без деца огън я гори. Осем вързани у нея съм извадила. Все мъртви. Да вървим! Живо да е, че бог да им прости греха...
Баба Вълкана се изми и облече набързо. Прекръсти се и премина тихо през портичката, свързваща дворовете на нейната и Евтимовата къща. Едва не се спъна в падналата, под лисичата кожа, Сирма. Одраната лисица висеше като обесена на куката. Очите ù зееха страшно като пропасти. Бабата се прекръсти и се надвеси над Сирма, пощипвайки бузите ù, за да я събуди. Падналата се свести и изстена:
- Бабо, жива да си! Бог те прати! Лисицата виждаш ли? И мойте очи, като нейните ще окапят... Почна се, бабо! Те пак идват...
- Знам! - каза сериозно Вълкана и с една ръка изправи Сирма, заведе я до обора със сламата.
Родилните болки и лъженето на отвъдното започнаха. Та родилката е с единия крак на оня свят.
Бабата тихичко почука на прозореца на спящия Евтим. Той попипа охладнялото място на Сирма и стреснато скочи.
- Какво има, бабо? – попита Евтим.
- Отец Йордан викай! Мълчи си по пътя! И ни дума на спящия у вас, че тези странници са същи дяволи. Хитрина крият у пазвите си. - предупреди Вълкана. – Одеяло и ризата си ми дай!
Евтим подаде одеяло на бабата. Измъкна се на пръсти покрай спящия гостенин. Писък на птица се блъсна и затанцува по челото му. Подгонен от неясно, по езически тъмно предчувствие, мъжът се отправи към спящата черква, угасена от хорска глъч. Докато хлопаше да му отворят, с първия, пропял петел, по небето се разля като от стомна, детски плач. Като ударени от прашка, писъчно се разлетяха сенките... Нещо приятно, но някак неясно, полази гърба на Евтим. Неясно като живота, който като кълбо от бели и черни конци души или изприда тайни...
- Женско е, булка! И хубави очи му е изписало небето. Живо няма да го дам на братята му. С име, Бог ще го закриля. – твърдо изрече старата жена, докато повиваше детето в бащина му риза и говореше на родилката, сънят да не я вземе.
- Намислила съм, бабо! Стояна, ще река на отчето. - с умора въздъхна Сирма и затвори очи в очакване на прошка и заспа.
А Евтим още обикаляше черковния двор... През това време непознатият се разбуди. Стана му хладно, посегна за дърво, за да разпали огъня. Но като опарен дръпна ръка. От комина към запаления огън се провеси въже, изплетено от пясък. Реши, че е сън и се се сви на килимчето си. Не затворил още очи, по въжето се спуснаха три паячета, шушнещи си с човешки глас. Затърсиха новороденото из стаите, но думите им бяха като орис, като сбъдване... Непознатият се заслуша:
- Небето писало очите на Стояна, с ангелски боички, но тя няма да види ни майка си, ни татко си, докато не се омъжи за спящия тук.
Мъжът се стресна от думите им, зави се през глава, повтаряйки си:
- В пеперудено време живеем! Не виждаш кога си се родил, а дъждът те отмие… Докато го изчакам да порасне, старостта ще ме подгони.
Бабата премина през стаята с огнището. Разшета се, внимавайки да не събуди госта, а очите на детето затекоха, отмиха се като от дъжд. Сякаш нещо ги окълва, а отчето се бавеше.
- Хей, жено! - изрече тихо мъжът. - Дай ми онова от обора! Окълвано е, хората ще бягат от него, крилата си няма вижда, все ще се спъва.
- Как тъй? Мълчи! Дяволски работи... – попита бабата и хлопна вратата след себе си.
Върна се, тревожна, носейки повитото в ризата. Очите му зееха като пропасти.
- На, вземи! Нечисто е, очи няма да види майка си, и него ще заровят до оградата.
Непознатият, сякаш самият дявол, взе детето и излезе навън. Дълго ли, кратко ли вървя, сам не разбра. Стигна до едно дере и хвърли бебето. Непознатият се скри, неизвестно къде, овчар намери детето и го отгледа.
Евтим закъсня. Сирма обезумя от мъка, щом разбра, че и Стояна са заровили до оградата. Не получиха прошка... Всеки нощ, щом Евтим заспиваше, с притъпена болка, жената залюляваше празната люлка. Излизаше навън боса и приведена над коритото, переше пеленките на умрялото. Полудя, а писъчните сенки закълваха душата ù. Една сутрин Евтим я намери вкочанена под купчината дърва. Но ни едно дърво не бе помръднало, сякаш някой ги бе нареждал грижливо през нощта. Минаха години, Сирма не роди повече. Остаря, замлъкна. По едно и също време на годината се разболяваше, а животните в двора умираха. Лудата вадеше пеленките от сандъка и ги переше. През останалото време, все усукваше бели и черни конци за бесило...
Сляпото момиче порасна, пожела от баща си да я прати да служи на Бога. Бащата я качи на конче, като ù обеща, че то ще ù покаже храма, на който трябва вярна да остане. Минавайки на кръстопът, отляво размина не млад човек, приведен от греховете си и тежкия товар на вината. Подгонен от старостта. Кончето спря само. Човекът ги настигна и попита:
- Накъде така?
- Ще се омъжвам. Ще дойдеш ли да ме изпратиш до новия ми дом? – попита добронамерено сляпата.
- Ще дойда! Но накъде е той? – попита тревожно мъжът, докато се качваше зад момичето.
- Кончето знае. А и пътищата сами ще ни намерят... - заяви уверено момичето.
Кончето препусна. Без да могат да го спрат, се намериха пред къща, с зейнали като пропасти врати. Стара жена, с подпухнали бузи, окачваше бесило от бели и черни конци на крушата. Животът я задуши... От оградата я следяха осем чифта очи. Писък се заби в земята като клин. Тъкмо надяваше примката на шията си, когато сляпата скочи от коня, прогледнала. Кончето я бе завело до храма, на който трябваше да остане вярна... Семейството. С нея дойде и прошката.
© Петя Стефанова Всички права запазени
Разказът спечели поущрителна награда в конкурса на фондация "Огънят на Орфвей"