Непробудно зачатие - II (последна част)
Като одеяло, нощното небе завиваше къщурките. Разкъсани на парцали, облаците се щураха. Светваха и угасваха звезди, сякаш бяха пламъци на свещи, задушени от изсипалия се дъжд. Земята бе изровена отвъд оградата, за пречистване.
Спящото куче на съседката – баба Вълкана, забърчи нос. Глух писък се блъсна в тила му. Животното се изправи, скимтейки. Покрай дясното му ухо профуча нещо тъмно и се изгуби в сянката на Евтимовата къща. Кучето задраска по дървената вратичка на стопанката си. Веригата му се раздрънча като камбана.
На прага, по риза и вълнени чорапи, застана едра като планина жена, с възлести ръце и сънено му се скара. Кучето я задърпа за чорапа. Жената разтърка очи с тревога, усетила какво става и продума:
- Що е туй, баби? Почнало се е. Пак морят булката... Къща без деца огън я гори. Осем вързани у нея съм извадила. Все мъртви. Да вървим! Живо да е, че бог да им прости греха...
Баба Вълкана се изми и облече набързо. Прекръсти се и премина тихо през портичката, свързваща дворовете на нейната и Евтимовата къща. Едва не се спъна в падналата, под лисичата кожа, Сирма. Одраната лисица висеше като обесена на куката. Очите ù зееха страшно като пропасти. Бабата се прекръсти и се надвеси над Сирма, пощипвайки бузите ù, за да я събуди. Падналата се свести и изстена:
- Бабо, жива да си! Бог те прати! Лисицата виждаш ли? И мойте очи, като нейните ще окапят... Почна се, бабо! Те пак идват...
- Знам! - каза сериозно Вълкана и с една ръка изправи Сирма, заведе я до обора със сламата.
Родилните болки и лъженето на отвъдното започнаха. Та родилката е с единия крак на оня свят.
Бабата тихичко почука на прозореца на спящия Евтим. Той попипа охладнялото място на Сирма и стреснато скочи.
- Какво има, бабо? – попита Евтим.
- Отец Йордан викай! Мълчи си по пътя! И ни дума на спящия у вас, че тези странници са същи дяволи. Хитрина крият у пазвите си. - предупреди Вълкана. – Одеяло и ризата си ми дай!
Евтим подаде одеяло на бабата. Измъкна се на пръсти покрай спящия гостенин. Писък на птица се блъсна и затанцува по челото му. Подгонен от неясно, по езически тъмно предчувствие, мъжът се отправи към спящата черква, угасена от хорска глъч. Докато хлопаше да му отворят, с първия, пропял петел, по небето се разля като от стомна, детски плач. Като ударени от прашка, писъчно се разлетяха сенките... Нещо приятно, но някак неясно, полази гърба на Евтим. Неясно като живота, който като кълбо от бели и черни конци души или изприда тайни...
- Женско е, булка! И хубави очи му е изписало небето. Живо няма да го дам на братята му. С име, Бог ще го закриля. – твърдо изрече старата жена, докато повиваше детето в бащина му риза и говореше на родилката, сънят да не я вземе.
- Намислила съм, бабо! Стояна, ще река на отчето. - с умора въздъхна Сирма и затвори очи в очакване на прошка и заспа.
А Евтим още обикаляше черковния двор... През това време непознатият се разбуди. Стана му хладно, посегна за дърво, за да разпали огъня. Но като опарен дръпна ръка. От комина към запаления огън се провеси въже, изплетено от пясък. Реши, че е сън и се се сви на килимчето си. Не затворил още очи, по въжето се спуснаха три паячета, шушнещи си с човешки глас. Затърсиха новороденото из стаите, но думите им бяха като орис, като сбъдване... Непознатият се заслуша:
- Небето писало очите на Стояна, с ангелски боички, но тя няма да види ни майка си, ни татко си, докато не се омъжи за спящия тук.
Мъжът се стресна от думите им, зави се през глава, повтаряйки си:
- В пеперудено време живеем! Не виждаш кога си се родил, а дъждът те отмие… Докато го изчакам да порасне, старостта ще ме подгони.
Бабата премина през стаята с огнището. Разшета се, внимавайки да не събуди госта, а очите на детето затекоха, отмиха се като от дъжд. Сякаш нещо ги окълва, а отчето се бавеше.
- Хей, жено! - изрече тихо мъжът. - Дай ми онова от обора! Окълвано е, хората ще бягат от него, крилата си няма вижда, все ще се спъва.
- Как тъй? Мълчи! Дяволски работи... – попита бабата и хлопна вратата след себе си.
Върна се, тревожна, носейки повитото в ризата. Очите му зееха като пропасти.
- На, вземи! Нечисто е, очи няма да види майка си, и него ще заровят до оградата.
Непознатият, сякаш самият дявол, взе детето и излезе навън. Дълго ли, кратко ли вървя, сам не разбра. Стигна до едно дере и хвърли бебето. Непознатият се скри, неизвестно къде, овчар намери детето и го отгледа.
Евтим закъсня. Сирма обезумя от мъка, щом разбра, че и Стояна са заровили до оградата. Не получиха прошка... Всеки нощ, щом Евтим заспиваше, с притъпена болка, жената залюляваше празната люлка. Излизаше навън боса и приведена над коритото, переше пеленките на умрялото. Полудя, а писъчните сенки закълваха душата ù. Една сутрин Евтим я намери вкочанена под купчината дърва. Но ни едно дърво не бе помръднало, сякаш някой ги бе нареждал грижливо през нощта. Минаха години, Сирма не роди повече. Остаря, замлъкна. По едно и също време на годината се разболяваше, а животните в двора умираха. Лудата вадеше пеленките от сандъка и ги переше. През останалото време, все усукваше бели и черни конци за бесило...
Сляпото момиче порасна, пожела от баща си да я прати да служи на Бога. Бащата я качи на конче, като ù обеща, че то ще ù покаже храма, на който трябва вярна да остане. Минавайки на кръстопът, отляво размина не млад човек, приведен от греховете си и тежкия товар на вината. Подгонен от старостта. Кончето спря само. Човекът ги настигна и попита:
- Накъде така?
- Ще се омъжвам. Ще дойдеш ли да ме изпратиш до новия ми дом? – попита добронамерено сляпата.
- Ще дойда! Но накъде е той? – попита тревожно мъжът, докато се качваше зад момичето.
- Кончето знае. А и пътищата сами ще ни намерят... - заяви уверено момичето.
Кончето препусна. Без да могат да го спрат, се намериха пред къща, с зейнали като пропасти врати. Стара жена, с подпухнали бузи, окачваше бесило от бели и черни конци на крушата. Животът я задуши... От оградата я следяха осем чифта очи. Писък се заби в земята като клин. Тъкмо надяваше примката на шията си, когато сляпата скочи от коня, прогледнала. Кончето я бе завело до храма, на който трябваше да остане вярна... Семейството. С нея дойде и прошката.
© Петя Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Наистина е много красиво; жалко само, че няма продължение.
-
Вярвам в нея,в изцерителната и сила, въпреки да носи болка, понякога...
-
Речното момиче за пореден, но не последен път доказа, че любовта е силата без коята сме загубени...
Поздрави
-
Поласкана съм от думите ти, Ив!
-
Оставам на твоя бряг - ласкав, приветлив, дружелюбен и парещо-истинен като живота. Преминавам с широко отворени очи и душа през твоя помъдрял свят, за да си взема глътка нежност и доброта, така нужни в едно отчуждаващо ни време. Поздравление, Петя!
-
Дам, предполагам малко неясно се изразих имах предвид проза с фолклорни мотиви.
-
Разцъфнали мечти, Борисе!
Радвам се, че намина Ready_4_whatever (Филип Филипов)! А какъв тип е моята проза? -
По принцип избягвам да чета точно такъв тип проза, но този път наистина съм очарован.
-
Честита Пролет Петя! Желая ти здраве и слънце - http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=207909#comments
-
Може би не съм успяла да предам добре нещата в епилога, но Сирма не умира...Дъщеря и я спасява.
Щом майка ми чете разказа и ми вика: "Аз се разплаках, защото героинята накрая се обесва". -
Неочаквано жесток край, но - живот!
-
Bezzhichen (Безжичен ),словото, колкото и несъвършено, е в мен.Дори да не съм била част от миналото, да не познавам много привички, обичам да правя прескоци с едничка цел-утопично търся човека в днешния звяр.
inakrein (Илияна Каракочева), истините са в нас... -
Странно и хубаво пишеш - много си млада, за да е рутина, явно си дарена... Истината е, че предпочитам съвременна проза, но доста твои работи съм прочел - защото се чувства дълбочината на българското!
-
Реално и магично се лсиват по особен начин, за да покажат на хората истини, които понякога не виждат. Беше удоволствие да прочета.
-
Усмихнат ден, Светле! Радва ме присъствието ти тук!
-
Хареса ми! Сърдечни поздрави!!!
-
Благодаря ви, приятели!
-
Звучи ми много приказно и все пак истинско. Пренасяш ме в един омагьосан свят и ти благодаря.
-
Честит празник, мила Петя!
бъди здрава и много щастлива...с обич. -
Без думи!!!...
Поздравления!!! -
Благодаря!
-
Невероятно хубаво и зряло!!! Поздравления!
-
Връзвам ви, усукано бяло и червено конче за късмет!
-
Честита Баба Марта Петя! Да си бяла, червена и вдъхновена!
-
Мили сте ми, приятели!
Честита и на теб, Галена! -
Честита баба Марта, талантливо момиче! Жива и здрава и много творчески върхове!
-
<a href="http://smiles.33b.ru/smile.154674.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/932017f44558672d7aacb72257eee2e8.gif" border="0" /></a>
Усмихнати пролетни дни! -
Възхищавам ти се слънчице!
Честита баба Марта!
Усмивки, любов и много вдъхновение за теб! -
Честита баба Марта, Маги и Селвер! Радвам се, че сте при мен, отново!
-
Браво, Петя...тихичко го казвам, за да не разваля магията...
Честита Баба Марта, прекрасно момиче!
бъди щастлива...с обич. -
Да, разбира се, че търпя на критика!А стилът, това е човекът. Изобщо не твърдя, че съм добра писателка...Уча се, с всяка творба!
Доста неща съм прочела за родилната обредност, за забраните, за митологичното мислене на българина, за да го напиша...Винаги съм казвала, че търся човекът, в онова, което не е написано.... -
Тези мойте са души на некръстени деца или умъртвени насилствено...
-
Петя, то и сега ги има тия пиленца (навляците де)... ама изобщо не са голи!
Благодаря ти, найстина внесе яснота! -
Тези, които идват и морят Сирма, са останали в паметта на народа.Част са от славянската митология, известни са като нави или навляци, представляват невидими летящи и голи пиленца. ...
-
Много художествено с въздействаща (подемна) сила... държи те във въздуха! Внушава трагизма на един пропилян живот и позакъсняла надежда, както и още много неща... Поздравления!
-
Радвам се, че си тук!
-
Прочетох го два пъти!
Много поучителен разказ! -
-
Благодаря, Вилдан!
-
Петя, приеми моите поздравления! Продължавай да твориш!
-
Хубави думи си ми написала, Кръстина! Не знам , до колко съм успяла да предам оня изконен стремеж на българите за надскачане на смъртта, за съхранение на рода.
-
"А и пътищата сами ще ни намерят..."
..................................................
Много силно и мъдро звучи, казват, че никой не е това,
за което се мисли, а е тава, което е замислен да е...
Има някаква висша сила, която определя съдбата на всеки...
Много ми хареса творбата ти, възхитена съм!
Поздрави за талантливата авторка! БЪДИ! -
Радвате ме!Благодаря. че отделихте време ...
-
И пак ще го кажа: ЧАРОДЕЙКА СИ ПЕТЯ!!!
Поклон и аплодисменти... -
<a href="http://smiles.33b.ru/smile.154472.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/325ec6590020d5778cf882d170907260.gif" border="0" /></a> За вас ...
-
Спираш дъха ми, Петя! Признанието е за теб!
-
Трогвате ме!С признание...
-
Разказите ти, чета на един дъх. После се връщам и препрочитам. Толкова много неща ми каза с този. Изтъкала си го от мъдрости. Написала си приказка за малки и големи. Просълзяваш, Петя.
Благодаря за удоволствието!!! -
Чак тръпки ме побиха, слънчо!Хубаво си го написала!
-
ivanleko91 (Ангел ), момина_сълза (Стела Хинова),благодаря! Езическото, неусвоеното, митологичното и утвърденото като религия, вървят ръка за ръка. Има ги и днес...
-
Потресе ме... Невероятно разказваш, но и тъжно. Поздрав!!
-
Като те чета - все едно гледам филм, Петя!
Чудесен разказвач си!
За мен поуката е, че винаги трябва да носим вярата в себе си!
Винаги!!!
Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Разказът спечели поущрителна награда в конкурса на фондация "Огънят на Орфвей"